Агата Кристи
Предизвестено убийство (33)

III.

В градината около къщата на свещеника беше много приятно. В момента Англия се радваше на един от онези внезапни проблясъци на мека есен. Инспектор Крадък така и не можа да си спомни дали този ден от циганското лято бе денят на Сейнт Мартин или на Сейнт Лукас, но си помисли, че определено е много приятен и твърде успокояващ. Бе се отпуснал в един шезлонг, който енергичната Бънч, запътила се на родителска среща, му донесе. Госпожица Марпъл седеше близо до него и плетеше. Ласкавото слънце, тишината и равномерното потракване на иглите за плетене — всичко сякаш караше инспектор Крадък към дрямка. В същото време той имаше усещането за кошмарен сън. Като в онези познати съновидения, когато някаква невидима заплаха расте, докато накрая превърне безгрижието в ужас…

Той рече внезапно, без никаква връзка:

— Вие не бива да стоите тук.

За момент иглите на госпожица Марпъл спряха да потракват. Спокойните й светлосини очи го погледнаха замислено. Тя каза:

— Знам какво имате предвид. Вие сте много съзнателен момък. Но всичко е наред. Бащата на Бънч (той беше свещеник в нашата енория и е много ерудиран учен) и майка й (която е забележителна жена със забележително силен дух) са мои стари приятели. Няма нищо по-естествено от това да погостувам на Бънч, когато съм в Медънхам.

— О, сигурно е така — съгласи се той, — но недейте много-много да душите наоколо… Имам чувството — наистина го имам — че не е безопасно.

Госпожица Марпъл се усмихна.

— Боя се, че възрастните жени обичат да си пъхат носа навсякъде. Ще бъде много странно и далеч по-очебийно, ако не го правя. Например да задавам въпроси за общи приятели в различни части на света, дали си спомнят това и онова, дали си спомнят за кого се омъжи дъщерята на еди-коя-си. Това помага, нали?

— Да помага за какво? — попита Крадък с твърде глупав вид.

— Помага да се разбере дали хората са такива, за каквито се представят — отвърна тя и продължи: — Защото тъкмо това ви тревожи, нали? Точно тук се крие промяната в света след войната. Вземете за пример това селце — Чипинг Клегхорн. То много прилича на Сейнт Мери Мийд, където живея аз. Преди петнайсет години всеки знаеше кой какъв е. Семейство Бентри от голямата къща и семейство Хартнел, и Прайс Ридли и Уедърби… Това бяха все хора, чиито бащи и майки, и дядовци и баби, или лели и чичовци бяха живели там преди тях. Ако се заселваха нови хора, то те идваха с препоръчителни писма или трябваше да са били от същия полк или пък от същата флота, където е служил някой тамошен жител. Ако пристигнеше някой непознат, истински непознат, истински чужденец, той веднага се набиваше на очи, всички правеха догадки и не мирясваха, докато не разберат кой е.

Тя леко поклати глава.

— Но вече не е така. Всяко село или по-малко провинциално селище е пълно с хора, които просто са дошли там и са се заселили, без да имат някакви връзки. Големите къщи се разпродадоха, а по-малките се преобразиха и преустроиха. Хората пристигат просто така и човек знае за тях само онова, което те сами разкажат. А те идват от всички краища на света. От Индия, Хонконг и Китай, има и такива, които са живели във Франция и Италия, в малки евтини градчета и на неизвестни острови. Също и хора, спестили малко пари, които могат да си позволят да се оттеглят от работата. Но вече никой не знае кой какъв е. Можеш да имаш в къщата си месингови дрънкулки от Бенарес и да водиш разговори за tiffin^[1] и чота хазри или да имаш картички от Таормина и да разговаряш за английската църква и библиотека — като госпожиците Хинчклиф и Мъргатройд. Може да си живял в Южна Франция или да си прекарал живота си на Изток. Хората те преценяват по личните ти качества. Не чакат да получат писмо от приятелка, с което ги уведомява, че еди-кои-си са приятни хора и че тя знае всичко за целия им живот, за да те посетят.

Крадък си даде сметка, че именно това го притеснява — липсата на информация. Това бяха само лица и личности. Вярно е, че притежаваха купонни книжки и лични карти — съвсем прилични и спретнати. Всяка — с определен номер, но нямаше нито снимки, нито отпечатъци от пръстите. Всеки можеше да се снабди с по-добра карта за самоличност, стига да се потруди малко. Отчасти поради това дълбоките връзки, които крепяха целостта на обществото в провинциална Англия, се разпадаха. В града не бе задължително непременно да познаваш съседите си. И в провинцията вече беше така, макар хората да си въобразяваха, че всъщност ги познават.

Наскоро смазваната врата наведе Крадък на мисълта, че в гостната на Летиша Блеклок е имало лице, различно от милия и добър приятел и съсед, за какъвто се е представял или представяла…

Тъкмо заради това той се страхуваше за крехката госпожица Марпъл със зоркия поглед и беззащитна външност…

Той предложи:

— Бихме могли да проверим тези хора, доколкото ни позволяват възможностите…

Но съзнаваше, че няма да е лесно. Индия и Китай или Хонконг и Южна франция… Преди петнайсет години щеше да е далеч по-лесно. А сега имаше хора (и той го знаеше добре), които кръстосваха страната с чужди документи за самоличност — взети от хора, срещнали смъртта внезапно при „инциденти“ в градовете. Съществуваха цели организации, които купуваха такива документи и подправяха лични карти и купонни книжки — дребни рекетьорски групи никнеха тук и там. Можеше да се извърши проверка, но щеше да отнеме много време, а време нямаше, защото вдовицата на Рандъл Гьодлер можеше да издъхне всеки момент.

И тогава, под влияние на тревогата и умората, по-замаян от есенното слънце, той разказа на госпожица Марпъл за Рандъл Гьодлер и за Пип и Ема.

— Само две имена — отбеляза той, — при това прякори! Може изобщо да не съществуват. А може и да са почтени граждани, живеещи в Европа или някъде другаде. В същото време един от тях или и двамата може да са тук, в Чипинг Клегхорн.

„Приблизително двайсет и пет годишни“ — кой отговаряше на това описание? Крадък изрази гласно мисълта си:

— Тези нейни племенник и племенница или братовчед и братовчедка, дявол ги знае точно какви са… Чудя се кога за последен път ги е виждала, преди да дойдат тук…

Госпожица Марпъл предложи:

— Мога да разбера това, искате ли?

— Вижте, госпожице Марпъл, моля ви, недейте…

— Това е съвсем проста работа, инспекторе, няма защо да се безпокоите. И никой няма да обърне внимание, ако го сторя аз, защото няма да е служебно. Ако нещо не е наред с тях, нали не искате да станат предпазливи?

„Пип и Ема — напрегнато разсъждаваше Крадък, — Пип и Ема?“ Мисълта за тях бе започнала да го преследва. Този красив и дързък като дявол момък, хубаво момиче със студен поглед…

— Мога да получа информация за тях в следващите четирийсет и осем часа — заяви той. — Заминавам за Шотландия. Госпожа Гьодлер, стига да е в състояние да говори, сигурно ще знае много повече за тях.

— Това ми се струва много мъдър ход. — Старицата се поколеба: — Надявам се — измърмори, — че сте предупредили госпожица Блеклок да внимава?

— Предупредил съм я. И ще оставя един от нашите хора тук да държи нещата под око, без да се натрапва.

Той избегна погледа на госпожица Марпъл, когато тя му каза съвсем директно, че няма да има много полза от един полицай, който ще държи нещата под око, ако опасността идва от самото семейство…

— И помнете — натърти Крадък и я изгледа право в очите, — че съм ви предупредил.

— Уверявам ви, инспекторе, че умея да се грижа за себе си — отвърна тя.