Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Murder Is Announced, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2013 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2013 г.)

Издание:

Агата Кристи. Предизвестено убийство

Художник и оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, София, 2006

История

  1. — Добавяне

Делник в Чипинг Клегхорн (продължение)

Госпожица Марпъл излезе през портата и тръгна по тясната алея, която извеждаше на главната улица.

Тя вървеше твърде енергично с помощта на дебелия ясенов бастун на преподобния Джулиън Хармън.

Подмина „Червената крава“ и месарницата и се поспря за момент, колкото да надникне през витрината на антикварния магазин на господин Елиът. Магазинът беше хитро разположен до „Синята птица“ — много посещавана сладкарница, където богатите мотоциклетисти, отбили се на чаша хубав чай и сладкиши с евфемистичното наименование „домашно приготвен кейк“ с ярък жълтеникавочервен цвят, можеха да бъдат изкушени от майсторската подредба на витрината му.

Под старинната дъгообразна рамка на витрината господин Елиът се бе погрижил за всички вкусове. Две чаши от уотърфордски кристал лежаха до безупречен съд за охлаждане на вино. Бюро от орехово дърво, изработено от разнородни парченца, се обявяваше за автентичен „Баргин“, а на масичка насред самата витрина бяха пръснати евтини чукчета за врати и изящни самодиви, няколко нащърбени останки от дрезденски порцеланов сервиз, две тъжно изглеждащи огърлици, ваза с надпис „Подарък от Тънбридж Уелс“ и няколко викториански сребърни прибора.

Госпожица Марпъл удостои витрината с възторжено внимание и Елиът — стар охранен паяк, подаде глава през паяжината си, за да прецени възможностите на непознатата мушица.

Но тъкмо когато реши, че прелестите на „Подарък от Тънбридж Уелс“ ще дойдат прекалено много за дамата, гостуваща на свещеника (а той, както естествено и всички останали, знаеше прекрасно коя е тя), госпожица Марпъл зърна Дора Бънър, която в този момент влизаше в сладкарницата „Синята птица“, и мигновено й хрумна, че трябва да противодейства на студения вятър с чаша хубаво сутрешно кафе.

Вътре четири-пет дами вече си бяха дали почивка от пазаруването и бяха насядали да се подкрепят с нещо сладичко. Госпожица Марпъл замига, за да свикне със сумрака на „Синята птица“, и както беше застанала там права, и артистично се озърташе наоколо, дочу гласът на Дора Бънър току до себе си:

— О, добро утро, госпожице Марпъл. Нали ще седнете тук? Аз съм съвсем сама.

— Благодаря.

Тя с удоволствие се отпусна в едно от ъгловатите тапицирани кресла, боядисани в синьо, които „Синята птица“ предлагаше.

— Такъв пронизващ вятър — оплака се. — А аз не мога да се движа твърде бързо с този мой ревматизъм.

— Ох, знам. И аз една година страдах от ишиас, и да ви кажа, през повечето време беше истинска агония.

Известно време двете дами обсъждаха ревматизма, ишиаса и неврита. Нацупено момиче в розова престилка с изрисувани отпред ято сини птици взе поръчката им за кафе и кейк с прозявка, изразяваща отегчение.

— Тук наистина правят добре кейка — прошепна заговорнически госпожица Бънър.

— Такова силно впечатление ми направи онова красиво момиче, което срещнахме онзи ден на тръгване от госпожица Блеклок — започна госпожица Марпъл. — Тя, струва ми се, спомена, че се занимавала с градинарство. Или със земеделие? Хайнс ли беше името й?

— О, да, Филипа Хеймс. Нашата „наемателка“, както я наричаме. — Дора се засмя на собствената си шега. — Много мило и тихо момиче. Истинска дама, ако ме разбирате?

— Чудя се. Познавам полковник Хеймс от кавалерията в Индия. Да не й е баща?

— Тя е госпожа Хеймс. Вдовица. Съпругът й бил убит в Сицилия или Италия. Може да е бил неговият баща.

— Интересно ми е дали нямат роман с онзи висок млад мъж? — попита дяволито госпожица Марпъл.

— Имате предвид Патрик? О, не мисля…

— Не, имам предвид младежа с очилата. Видях го, че се увърта наоколо.

— Ах, да, Едмънд Суетънхам. Шшт! Ето я майка му, там в ъгъла. И аз не знам. Мислите, че той я харесва? Толкова е особен — понякога те обърква със забележките си. Смятат го за интелигентен, нали разбирате? — изрече госпожица Бънър с открито неодобрение.

— Интелектът не е всичко — вметна събеседничката й и поклати глава. — А, ето носят ни кафето.

Намусеното девойче остави кафетата на масата. Двете жени започнаха взаимно да се канят с кейк.

— Толкова интересно ми стана, като научих, че сте били съученички с госпожица Блеклок. Дружбата ви е наистина стара.

— Да, наистина — Дора Бънър въздъхна. — Малцина остават толкова верни на старите си приятели колкото госпожица Блеклок. О, мила, колко отдавна ми изглеждат сега онези години. Толкова хубаво момиче и как се радваше на живота. Толкова е тъжно.

Госпожица Марпъл, която нямаше представа кое е толкова тъжно, въздъхна и поклати глава.

— Да, животът е тежък — промърмори.

— „И тъжните несгоди посреща със кураж“ — избърбори госпожица Бънър, а очите й се напълниха със сълзи. — Винаги се сещам за този стих. Истинско търпение, истинско примирение. Подобен кураж и търпение трябва да бъдат възнаградени, смятам аз. Според мен нищо не е прекалено достойно за скъпата госпожица Блеклок — каквито и добрини да й се случват, тя действително ги е заслужила.

— Парите — вметна събеседничката й — са в състояние да облекчат много житейския път на един човек. — И с тази своя забележка се почувства по-сигурна, тъй като й се стори, че приятелката на госпожица Блеклок има предвид именно изгледите за бъдещото й охолство.

Намекът й обаче тласна Дора Бънър в съвсем различна посока на разсъждения.

— Пари! — възкликна горчиво тя. — Знаете ли, мисля, че докато човек не го изпита на гърба си, не би могъл да знае какво са парите или по-точно какво означава липсата им.

Госпожица Марпъл поклати съчувствено побелялата си глава.

Госпожица Бънър продължи бързо и трескаво, със зачервено лице:

— Често съм чувала хората да казват: „По-скоро бих искал да имам цветя на масата си, отколкото храна без цветя.“ Но колко пъти тези хора са пропускали да се нахранят? И знаят ли какво е — никой не знае какво значи истински глад, без да го е преживял. Комат хлебец, кутийка пастет и маргарин на върха на ножа. Ден след ден. И как човек жадува за чиния с месо и два зеленчука. И вехтите дрехи — да ги кърпиш с надеждата, че няма да се забележи. Да подаваш молби за работа и все да ти отказват, защото си твърде стара. Ако пък накрая получиш работа, да нямаш сили да я вършиш. Да припадаш от слабост. И пак да се връщаш на работа — заради наема, все този наем, дето трябва да се плаща — иначе те изхвърлят на улицата. А днес не можеш да скъташ почти нищо настрана. С една пенсия по старост не можеш да стигнеш далеч, това е истината.

— Да, така е — меко промълви госпожица Марпъл и погледна съчувствено сгърченото лице на другата жена.

— Написах писмо на Лети. Просто случайно видях името й във вестника. Даваше се някакъв благотворителен обяд в помощ на болницата в Милчестър. И после, черно на бяло изписано „госпожица Летиша Блеклок“. Спомените изплуваха. Не я бях чувала от дълги години. Тя беше секретарка, нали знаете, на онзи богаташ, Гьодлер. Винаги е била много интелигентно момиче — от онези, които се оправят в живота. Не става въпрос толкова за външността, колкото за характера. И си помислих, ами помислих си, че тя сигурно ще си спомни за мен. А тя е човек, когото бих могла да помоля за помощ. В смисъл, познавах я от училище — а съучениците те знаят — знаят, че не си някоя, която пише писма, за да проси.

Сълзи замъглиха очите на Дора Бънър.

— Тогава Лоти дойде и ме взе при себе си. Каза, че имала нужда от някого да й помага. Разбира се, останах много изненадана, но вестниците понякога объркват нещата. Колко мила беше тя и колко състрадателна. Всичко си спомняше от миналите ни години… Бих сторила всичко за нея, наистина. Аз много се старая, но се боя, че понякога оплесквам нещата — главата ми не е това, което беше. Допускам грешки. Забравям и говоря глупости. А тя е толкова търпелива. А най-хубавото е, че винаги се преструва, че аз съм й от помощ. Не е ли самата доброта?

Госпожица Марпъл откликна с нежност:

— Да, самата доброта е.

— А аз все се притеснявах, разбирате ли, дори след като се установих в Литъл Падъкс — какво ще стане с мен, ако нещо сполети госпожица Блеклок. Ами какво ли не се случва — с тези коли, които хвърчат като луди — човек не може да е спокоен, нали? Естествено, аз никога не съм й споменавала нищо, но тя, изглежда, се е досетила. И един ден неочаквано ми заяви, че ми е отпуснала скромна рента в завещанието си — и още нещо, което ценя много повече — всичките си прекрасни мебели. Нямах думи… Тя ми каза, че никой друг няма да ги оцени като мен, а това си е точно така. Не мога да понеса гледката на хубав строшен порцеланов съд или пък мокри чаши да се поставят върху масата и да оставят следи по нея. Аз наистина се грижа за нейните вещи. Има хора, особено някои хора — тъй ужасно небрежни, че даже повече от небрежни!

— Всъщност аз не съм толкова глупава, колкото изглеждам — продължи госпожица Бънър. — Мога да разбера кога на Лети й се налагат. Някои хора — няма да споменавам имена — се възползват от нея. Милата мис Блеклок, просто е мъничко по-доверчива, отколкото трябва.

Мис Марпъл поклати глава.

— Това е грешка.

— Да, грешка е. Ние, двете, госпожице Марпъл, познаваме света. А милата госпожица Блеклок… — тя многозначително поклати глава.

Госпожица Марпъл си помисли, че като секретарка на голям финансист госпожица Блеклок също би трябвало да познава света. Но Дора Бънър явно искаше да каже, че Лети Блеклок винаги е била подсигурена, а финансово обезпечените хора не познават най-дълбоките страни на човешката природа.

— Този Патрик! — възкликна госпожица Бънър така неочаквано и рязко, че другата жена едва не подскочи. — Поне два пъти, доколкото ми е известно, е измъквал пари от нея, като се прави на много закъсал. Направил бил борчове — ето с какво й излиза. А тя е прекалено щедра. Когато я сгълчах, тя само ми отговори: „Младо е момчето, Дора. Сега му е времето да полудува.“

— Е, така си е — съгласи се госпожица Марпъл. — При това е толкова хубав момък.

— Хубостта се проявява в постъпките — отвърна Дора Бънър. — А той много обича да се подиграва с хората. Сигурно ходи и с доста момичета, предполагам. Според него аз ставам само за подигравки. Изглежда, не съзнава, че хората имат и чувства.

— Младите са твърде небрежни в това отношение — забеляза събеседничката й. Госпожица Бънър неочаквано се наведе напред и промълви с твърде тайнствен вид:

— Нали няма да кажете думичка, мила моя? — застрахова се предварително тя. — Аз все не мога да се отърва от чувството, че той е замесен в онази ужасна история. Мисля, че познаваше онзи младеж, или поне Джулия го познаваше. Не посмях дори да загатна за това пред госпожица Блеклок. По-точно, когато й намекнах, тя ме отряза. Неудобно е някак си — той е неин племенник или поне братовчед, и ако младият швейцарец се е застрелял, Патрик може да носи моралната вина за това, нали? Ако той го е подучил, искам да кажа. Наистина, много съм объркана. Всички вдигат такъв шум за втората врата към гостната. И за нея много се притеснявам — детективът твърди, че е била смазвана. Защото, разбирате ли, аз видях… — Тя ненадейно спря.

Госпожица Марпъл търсеше подходящи думи.

— Не ви е лесно — съчувствено изрече тя. — Естествено, вие не бихте искали нищо да стигне до полицията.

— Точно там е работата — извика Дора Бънър. — По цели нощи лежа будна и се тревожа. Защото, разбирате ли, случайно се натъкнах на Патрик в храстите в градината онзи ден. Търсех яйца — една кокошка снася — и го виждам с перо и чаша в ръцете — мазна чаша. А той подскочи гузно, щом ме видя и рече: „Чудех се какво търси това тук“. Е, бързо му сече умът, разбира се. Струва ми се, че му хрумна в момента, когато го стреснах. И как ще намери нещо такова в храстите, ако не го е търсел специално и ако не е знаел, че то е там? Аз естествено не казах нищо.

— Естествено.

— Но му хвърлих един поглед, ако разбирате какво искам да кажа.

Дора Бънър протегна ръка и разсеяно отхапа парче от кейка, чийто ярък цвят напомняше месо на сьомга.

— След това един ден случайно дочух доста особен разговор между него и Джулия. Сякаш се караха за нещо. Той й натякваше: „Ако знаех, че имаш нещо общо с тази работа!“ А Джулия му отвръща (тя винаги е толкова спокойна, разбирате ли): „Е, братчето ми, и какво щеше да направиш тогава?“ Точно тогава за мое най-голямо нещастие стъпих върху онази дъска, дето винаги скърца, и те ме видяха. Аз подхвърлих доста весело: „Да не се карате, вие двамата?“ А Патрик ми отвърна: „Предупреждавах Джулия да не се хваща с тези черноборсаджийски сделки.“ О, всичко беше напълно точно, но аз и за миг не повярвах, че си говорят за нещо подобно! И ако питате мен, смятам, че Патрик бърникаше онази лампа в гостната, та да угаснат всички светлини, защото съвсем ясно си спомням, че беше овчарката, а не овчарят. И на другия ден… — Тя млъкна и се изчерви.

Госпожица Марпъл се обърна и видя госпожица Блеклок, застанала зад тях. Явно току-що бе влязла.

— Кафе и клюки, така ли, Бъни? — попита тя с доста недвусмислен укор в гласа. — Добро утро, госпожице Марпъл. Голям студ, а?

Вратата се отвори със замах и Бънч Хармън нахълта в „Синята птица“.

— Здравейте — поздрави тя. — Много ли закъснях за кафето?

— Не, скъпа — отвърна госпожица Марпъл. — Седни да пиеш кафе с нас.

— Ние трябва да се прибираме — обади се госпожица Блеклок. — Свърши ли с пазаруването, Бъни?

Тонът й отново бе омекнал, но в очите й още се четеше укор.

— Да — да, благодаря ти, Лети. Трябва само да се отбия в аптеката на връщане да взема аспирин и пластир за мазоли.

Когато вратите на „Синята птица“ се залюляха след тях, Бънч попита:

— За какво си говорехте?

Госпожица Марпъл не отвърна веднага. Изчака Бънч да даде поръчката си и заяви:

— Кръвта вода не става, така да знаеш. Спомняш ли си един твърде нашумял случай — и аз вече не помня какво точно беше. Разправяха, че съпругът отровил жена си. Отрова в чаша вино. Сетне на процеса дъщерята заявила, че самата тя изпила половината от чашата на майка си. Това разби на пух и прах цялото обвинение срещу бащата. Хората говореха, но може и да е само слух, че тя никога вече не проговорила на баща си и не могла да остане да живее с него. Естествено, бащата е едно, а племенник или далечен роднина — друго нещо. Но все пак никой не желае член от семейството му да бъде обесен, не е ли така?

— Така е — отвърна замислено Бънч. — И на мен така ми се струва.

Госпожица Марпъл се облегна назад и измърмори:

— Хората всъщност навсякъде си приличат много.

— Аз на кого приличам?

— Ами, миличка, ти приличаш на самата себе си. Не бих казала, че ми напомняш по-специално на някого. Освен може би…

— Ето че ще си кажеш — закачи я Бънч.

— Просто си спомних за една моя прислужничка, скъпа.

— Прислужничка? Май не ставам за прислужничка.

— Да, скъпа, и тя беше такава. Изобщо не я биваше да прислужва на масата. Поставяше всичко неправилно, все объркваше кухненските ножове с ножовете за хранене и бонето й (това беше много отдавна, скъпа) никога не стоеше на главата й както трябва.

Бънч механично оправи шапката си.

— И какво още? — нетърпеливо попита.

— Държах я само защото беше безкрайно приятно да имаш такъв човек вкъщи, а и защото ме разсмиваше. Харесваше ми как казва всичко без заобикалки. Един ден идва при мен: „Е, не че е моя работа, мадам — започва тя, — но Флори седи като омъжена жена.“ А бедничката Флори наистина беше загазила — с помощник-фризьора с изисканите обноски. Слава богу, че разбрах навреме, та успях да поговоря с него. Вдигнаха хубава сватба и заживяха доста щастливо. Добро момиче беше Флори, но лесно се подлъгваше по изисканата външност.

— Но тя не е извършила убийство, нали? — запита Бънч. — Имам предвид прислужничката.

— О, не, разбира се — отвърна госпожица Марпъл. — Омъжи се за един баптистки свещеник и станаха петчленно семейство.

— Точно като мен — откликна Бънч. — Макар че засега съм стигнала само до Едуард и Сюзън.

И добави след минута-две:

— За кого си мислиш в момента, лельо Джейн?

— За много хора, мила, за много хора — разсеяно отвърна тя.

— От Сейнт Мери Мийд?

— Повечето… Всъщност си мислех за сестра Елъртън — наистина чудесна и кротка жена. Грижеше се за една възрастна дама и изглеждаше много привързана към нея. После дамата умря. След нея имаше друга, но и тя умря. Морфин. Всичко излезе наяве. Бе извършено по възможно най-благия начин и най-шокиращото в случая беше, че самата жена наистина не смяташе, че е извършила някакъв грях. На тях и без туй не им оставаше да живеят дълго, сподели тя, а едната беше болна от рак и изпитваше страшни болки.

— Искаш да кажеш, че ги е убила от състрадание?

— Не, не. Те й бяха завещали парите си. Тя обичаше парите, разбираш ли… А имаше и един младеж на презокеанския пътнически кораб — племенник на госпожа Пърси от книжарницата. Беше й домъкнал някакви откраднати от него вещи и искаше да се отърве от тях с нейна помощ. Казал й, че ги е купил в чужбина. И тя се хвана. След това дойдоха от полицията и започнаха да задават въпроси, и той се опита да я убие с удар по главата, за да не го издаде… Беше млад непрокопсаник, но имаше много хубава външност. Ходеше едновременно с две момичета — и двете бяха влюбени в него. Харчеше доста пари за едната.

— От най-гадните мъже, предполагам — вметна Бънч.

— Да, скъпа. Сещам се и за госпожица Крей от магазина за вълнен трикотаж. Беше се посветила изцяло на сина си и естествено го разглези. Движеше се в съмнителна компания. Помниш ли Джоан Крофт, Бънч.

— Н-не, струва ми се.

— Мислех, че може да си я виждала, когато ми беше на гости. Разхождаше се по улиците с пура или лула. Веднъж в банката стана въоръжен грабеж и Джоан Крофт в този момент се намираше там. Събори нападателя с един удар и му отне пистолета. Получи специални поздравления за смелостта си от съда.

Бънч слушаше толкова внимателно, сякаш трябваше да го учи наизуст.

— И? — подкани тя.

— Онова момиче от Сейнт Джейн де Колин, през лятото, такова затворено момиче — не толкова затворено, колкото мълчаливо. Всички я харесвахме, но така и не успяхме да я опознаем… По-късно научихме, че съпругът й бил фалшификатор. Това я караше да се чувства изолирана от хората. В крайна сметка беше станала малко смахната. Така става с хората, обзети от мрачни мисли.

— А случайно в спомените ти да се срещат някакви англо-индийски полковници, скъпа?

— Но естествено, мила моя. Например майор Вогън от Ларчис и полковник Райт от Симла Лодж. При тях всичко беше наред. Но помня господин Ходжсън — банковият управител, който замина на пътешествие и се ожени за едно момиче, което би могло да му бъде дъщеря. Нямал понятие откъде е — освен онова, което тя сама му казала, разбира се.

— А то не беше вярно?

— Не, скъпа, определено не беше вярно.

— Не е зле — рече Бънч и кимна, като отмяташе хората на пръсти, — чухме за преданата Дора, хубавия Патрик, госпожа Суетънхам, Едмънд и Филипа Хеймс, полковник Истърбрук и съпругата му — ако питаш мен, абсолютно си права за нея. Но каква е причината да убива Лети Блеклок?

— Разбира се, госпожица Блеклок може да знае за нея нещо, което тя не иска да се знае.

— О, скъпа, тази ли стара история от Танкъри? Та това отдавна е погребано.

— Може и да не е. Разбираш ли, Бънч, ти не си от хората, които обръщат особено внимание на хорското мнение за теб.

— Разбирам какво имаш предвид — каза неочаквано Бънч. — Ако си се сблъскала с нещо подобно, а след това точно като едно измръзнало улично коте си намерила дом, млечице, топла ръка, която те гали и ти викат „сладко котенце“, и някой има високо мнение за теб… ще направиш всичко възможно, за да го запазиш… Е, бих казала, че ми представи цяла галерия от образи.

— Само че ти не ги разбра — меко подметна госпожица Марпъл.

— Така ли? Какво пропуснах? Джулия? „Джулия, Джулия, хубавата Джулия, що за чудо е?“

— Три шилинга и шест пенса — съобщи начумерената келнерка, внезапно изникнала в сумрака, и добави: — И бих искала да знам, госпожо Хармън, какво искате да кажете с това „Що за чудо съм?“. Вярно, че имах леля, която се присъедини към Братството на чудните хора, но лично аз винаги съм била праведен член на англиканската църква, можете да питате преподобния Хопкинсън, предишния свещеник.

— Ужасно съжалявам — извини се Бънч. — Но аз просто цитирах една песен. Въобще нямах предвид вас. Не знаех, че името ви е Джулия.

— Какво съвпадение — възкликна начумерената келнерка, вече в по-добро настроение. — Сигурна съм, че не сте искали да ме обидите, но като чух името си, помислих, че — нали знаете, човешко е да нададеш ухо, ако дочуеш да говорят за теб. Благодаря ви.

Тя се отдалечи с бакшиша.

— Лельо Джейн — възкликна Бънч, — защо изглеждаш така разтревожена? Какво има?

— Но естествено, това е невъзможно — промърмори тя. — Няма причина

— Лельо Джейн!

Госпожица Марпъл въздъхна и после весело се усмихна:

— Няма нищо, мила.

— Да не реши, че знаеш кой е убиецът? — попита я Бънч. — Кой е той?

— Изобщо нямам представа — отрече тя. — За момент ми мина нещо през ума, но изчезна. Бих искала да знам обаче. Времето е тъй кратко, тъй ужасно кратко.

— Какво искаш да кажеш с това, че е кратко?

— Онази възрастна дама в Шотландия може да издъхне всеки момент.

Бънч промълви с широко отворени очи:

— Значи наистина вярваш в Пип и Ема? Смяташ, че са те и че пак ще опитат?

— Разбира се, че пак ще опитат — отвърна възрастната жена разсеяно. — Щом веднъж са опитали, ще опитат пак. Ако ти си наумиш да убиеш някого, няма да се спреш само защото първия път не си успял. Особено ако си твърде сигурна, че не те подозират.

— Но ако са Пип и Ема — възрази Бънч, — съществуват само две възможни лица. Това трябва да са Патрик и Джулия. Те са брат и сестра и са единствените, които отговарят на възрастта.

— Мила моя, далеч не е толкова просто. Има всевъзможни разклонения и комбинации. Съществува съпругата на Пип, ако той е женен, или пък съпругът на Ема. Съществува и майка им — тя е заинтересована страна дори и да не е пряк наследник. Ако Лети Блеклок не я е виждала от трийсет години, може да не я познае и сега. Всички възрастни жени си приличат. Нали помниш, че госпожа Уотърспун получаваше, освен своята старческа пенсия и тази на госпожа Бартлет, въпреки че тя бе починала преди няколко години. Между другото, госпожица Блеклок е късогледа. Не си ли забелязала как се взира в хората? А освен това съществува и баща им. А той явно не е стока.

— Да, но той е чужденец.

— По рождение. Но няма причина да смятаме, че непременно говори развален английски или че се изразява с ръце. Дори си мисля, че би могъл да играе ролята на полковник от англо-индийската армия не по-зле от всеки друг.

Това ли си мислиш?

— Не, не го мисля наистина, скъпа. Мисля си само, че в играта са заложени много пари, големи пари. Боя се, че прекалено добре знам на какви ужасни неща са способни хората, за да сложат ръка на многото пари.

— Предполагам, че си права — съгласи се Бънч. — Но това няма да ги направи щастливи, нали? Не и в крайна сметка?

— Да, но те обикновено не го знаят.

— Мога да ги разбера. — Бънч неочаквано се засмя с милата си, малко крива усмивка. — Човек си мисли, че с него ще бъде различно… Дори и аз го чувствам. — Тя се замисли. — Залъгва се, че ще извърши много добри дела с всичките тези пари. Прави планове… Домове за извънбрачни деца… Уморени от старост майки… Една чудесна почивка някъде в чужбина за възрастни жени, които са се трудили неуморно през целия си живот…

Лицето й помръкна. Очите й неочаквано потъмняха.

— Знам какво си мислиш — обърна се тя към госпожица Марпъл. — Мислиш си, че аз ще бъда от най-лошите. Защото ще се самозалъгвам. Ако все пак парите ми трябват за егоистични цели, поне ще съм наясно какво представлявам. Но ако започна да се преструвам пред самата себе си, че ще правя добрини с парите, в крайна сметка ще се убедя, че може би не е от толкова голямо значение, ако убия някого…

След това очите й се проясниха.

— Но аз не бива — продължи, — наистина не бива да убивам никого. Дори и да са стари, болни или да вършат само злини на този свят. Не, дори да са изнудвачи или пълни скотове. — Внимателно извади една муха от пяната в кафето си и я сложи на масата да съхне. — Защото хората обичат живота, нали? Както и мухите. Даже да си стара, всичко да те боли и да си в състояние само да допълзиш до слънчицето. Джулиън казва, че такива хора обичат живота дори повече от младите и здравите. За тях е по-трудно да умрат, борбата е жестока. И аз обичам живота — не само когато съм щастлива и се забавлявам и прекарвам приятно. Искам да кажа — да бъда жива — да се събуждам, изпълнена с усещането, че съществувам, че ме има.

Лекичко издуха мухата, тя размаха крачета и отлетя като замаяна.

— Горе главата, лельо Джейн! — изрече Бънч. — Никога не бих убила някого.