Агата Кристи
Предизвестено убийство (41)

I.

В кухнята на Литъл Падъкс госпожица Блеклок даваше наставления на Мици:

— Сандвичи със сардина и с домат. И от онези кифлички, на които си майсторка. Искам също да приготвиш и твоя специалитет — тортата.

— Парти ли ще има, че искате всички тези неща?

— Госпожица Бънър има рожден ден и някои хора ще дойдат на чай.

— На нейните години хората нямат рождени дни. По-добре да ги забравят.

— Е, тя не иска да го забрави. Няколко човека ще й донесат подаръци и ще бъде хубаво да направим малко тържество по този повод.

— Така казахте и миналия път и видяхте какво стана!

Господарката успя да се сдържи.

— Този път няма да стане.

— Откъде знаете какво може да се случи в тази къща? По цял ден треперя, а нощем се заключвам и поглеждам в гардероба, дали не се е скрил някой вътре.

— Значи можеш да си напълно спокойна — рече хладно госпожица Блеклок.

— Тортата, която искате да приготвя, нали е… — Мици произнесе някакви звуци, които за английското ухо на госпожица Блеклок прозвучаха като нещо от сорта „швитцебж“ или пък като две котки, които съскат.

— Точно тази. Богатата торта.

— Да, богата е. За нея нямам нищо! Невъзможно е да приготвя такава торта. За нея ми трябват шоколад и много масло, захар и стафиди.

— Може да използваш тенекията с масло, която ни изпратиха от Америка. И част от стафидите, които пазим за Коледа, има и парче шоколад, и захар.

Лицето на Мици изведнъж грейна в усмивка.

— Значи ще я направя хубава за вас, хубава — извика тя. — Ще бъде богата, богата, ще се топи от богатство! Отгоре ще има глазура — шоколадова глазура — толкова хубава я правя — и ще изпиша „Най-сърдечни пожелания“. Тортите на англичаните имат вкус на пясък, такова нещо те никога, никога не са вкусвали. Сладка, ще кажат те, сладка… — Лицето й отново помръкна. — Господин Патрик. Той я нарече „сладка смърт“. Моята торта! Не позволявам така да наричат тортата ми!

— Това всъщност беше комплимент — успокои я госпожица Блеклок. — Искаше да каже, че си заслужава да умреш за такава торта.

Мици я погледна със съмнение.

— Все пак не ми харесва тази дума — смърт. Те не умират като ядат тортата ми, а, напротив, чувстват се много, много по-добре…

— Сигурна съм, че всички ще се чувстваме така.

Тя се обърна и напусна кухнята с въздишка на облекчение след успешния край на разговора. От Мици можеше да се очаква всичко. Отвън се сблъска с Дора Бънър.

— О, Лети, да изтичам ли да кажа на Мици как да нареже сандвичите?

— Не — отвърна й тя и решително я отклони към антрето, — тъкмо е в добро настроение и не искам да се ядосва.

— Но аз само бих могла да й покажа…

— Моля те, не й показвай нищо, Дора. Тези средноевропейци не обичат да им показват. Мразят това.

Дора я изгледа колебливо и изведнъж се усмихна:

— Току-що се обади Едмънд Суетънхам. Пожела ми за много години и подметна, че следобед ще ми донесе подарък буркан с мед. Не е ли мило? Как е разбрал, че имам рожден ден?

— Изглежда, че всички знаят. Сигурно ти си говорила за това, Дора.

— Е, споменах наистина, че днес ставам на петдесет и девет.

— Ти си на шейсет и четири — намигна й приятелката й.

— А госпожица Хинчклиф заяви: „Не ти личи. На мен колко ми даваш?“, което беше много смущаващо, защото тя изглежда толкова особено, че може да й се даде всякаква възраст. Каза, че щяла да ми донесе малко яйца, между другото. Обясних й, че нашите кокошки не носят много напоследък.

— Като гледам, въобще няма да сме на загуба от твоя рожден ден — отбеляза госпожица Блеклок. — Мед, яйца, великолепна кутия шоколадови бонбони от Джулия.

— Не знам откъде намира такива неща.

— По-добре не питай. Методите й вероятно са строго нелегални.

— И твоята прекрасна брошка. — Госпожица Бънър гордо сведе поглед към гърдите си, където беше закачено малко листо с диаманти.

— Харесва ли ти? Радвам се. Никога не съм си падала по бижутата.

— Прекрасна е.

— Добре. Сега да отидем да нахраним патиците.