Майкъл Муркок
Ето Човка! (18)

, а нерядко и бунтове и несъмнено тази година също щеше да има неприятности.

Пилат покани фарисеите на среща. Когато се появиха, той им заговори с подкупващ глас, молейки ги за тяхното съдействие.

Фарисеите отвърнаха, че ще помогнат с каквото могат стига хората да се държат разумно.

Пилат остана доволен. Показал се бе като загрижен и нежелаещ неприятности владетел. Каквото и да се случи, никой не можеше да го обвини.

— И така — обърна се той към своите служители. — Какво ще правим с най-непокорните?

— Можем да прехвърлим още сили в Ерусалим, — отвърна неговия заместник — но това ще отслаби позициите ни на други места.

— Трябва да направим каквото можем — каза Пилат.

Когато служителите си тръгнаха Пилат изпрати да повикат осведомителите. Докладваха му, че новия пророк е поел към града.

Пилат потърка брада.

— Изглежда напълно безвреден — добави един от хората.

— В момента може и да е безвреден, — каза Пилат — но ако пристигне в Ерусалим по време на Пасхата едва ли ще е безвреден.

Две седмици преди Пасхата пророка пристигна във Витания, град недалеч от Ерусалим. Някои от галилейските му сподвижници имаха приятели във Витания, които горяха от желание да дадат подслон на човека, за когото бяха слушали толкова много.

Но главната причина, поради която бяха дошли във Витания, бе тревогата на пророка от растящото множество, което ги следваше.

— Твърде много са — каза той на Симон. — Твърде много са, Петре.

На лицето му бе изписана твърдост. Очите му бяха хлътнали в орбитите, а устата му рядко мълвяха.

Понякога той се оглеждаше объркано, сякаш не знаеше къде се намира.

До Витания достигна мълва, че римските осведомители са разпитвали за него. Това не го разтревожи. Напротив, той кимна замислено, сякаш доволен.

— Казват, че Пилат си търсел изкупителна жертва — предупреди го Йоан, брата на Яков Заведеев^[1].

— Тогава ще я получи — отвърна пророка.

Веднъж, с двама от учениците си той се приближи към Ерусалим. Ярко жълтите стени на града изглеждаха прекрасни, огрени от следобедните лъчи на слънцето. Стройните кули и по-високите сгради, много от тях декорирани с червена, синя и жълта мозайка, се виждаха ясно от няколко мили.

Пророкът се върна във Витания.

* * *

Ето там е, а аз се страхувам. Страхувам се от смъртта и се страхувам от проклятието.

Но друг път няма. Няма друг начин да постигна замисленото, освен да го изживея.

— Скоро ли ще отидем в Ерусалим? — попита го един от учениците му.

— Още не — каза Глогауър. Седеше с изгърбени рамене, обхванал тялото си с ръце, сякаш скован от студ.

Два дена преди празника на Пасхата в Ерусалим, пророкът събра хората си във Витфагия, на Елеонския хълм.

— Намерете ми магаре — заръча им той. — Осел. Трябва да изпълня предсказанията сега.

— Така всички ще разберат, че си месия.

— Да.

Пророкът въздъхна.

Студена пот се стичаше по челото му. Той я изтри. Вгледа се в лицата на обкръжаващите го. Все още не бе напълно сигурен в тях. Подбирал ги бе според имената им и според техния брой. Сега бяха десет. Другите двама търсеха магарето.

Духаше лек, топъл ветрец. Стояха на тревистия склон над Ерусалим с погледи отправени към Големия храм.

— Юда? — каза Глогауър колебливо.

Имаше един, който се казваше Юда.

— Да, учителю? — каза той. Беше строен хубавец с червени къдрици и интелигентни, но малко невротични очи. Глогауър беше уверен, че е епилептик.

Глогауър погледна замислено Юда Искариотски.

— По-късно ще имам нужда от твоята помощ, — каза му той — когато влезем в Ерусалим.

— Какво трябва да сторя, учителю?

— Да занесеш едно послание на римляните.

— На римляните? — запита Юда объркано. — Защо?

— Трябва да го занесеш на римляните. Не на евреите. Те ще използват камъни, или кол или брадва. Ще ти кажа повече, когато му дойде времето.

Небето потъмня и по него се появиха първите звезди. Стана студено. Глогауър потрепери.