Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Behold the Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 14 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

ЕТО ЧОВЕКА!. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.16. Фантастичен роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Behold the Man, Michael MOORCOCK (1966)]. Предговор: Майкъл Муркок, или модерният човек в търсене на душата, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–6. Художник: Цветан ПАНТЕВ. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11. Тираж: 10 000 бр. Страници: 176. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-444-011-9.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

¾бствена. И макар провинциалния му костюм да оставя у вас и в онези, с които работи друго впечатление, той…

— Глупости, глупости — прекъсна го Сандра Петерсън като размахваше масивните си ръце. — Няма никакви скапани „архетипи“, нито някакви си „стереотипи“…

— Не си права — настоя Глогауър. — Нечовешко е да се съдят хората по този начин…

— Не зная как ти би ги нарекъл, но за мене тези хора са самата сивота — силите на посредствеността, които се опитват да завлекат всички останали в пропастта!

Глогауър млъкна шокиран, почти разплакан.

— Послушай, Сандра, опитвам се да ти обясня…

— Сигурна съм, че напълно погрешно интерпретираш Юнг — каза тя уверено.

— Изучил съм всичко, написано от него!

— Мисля, че Сандра е права — каза мисис Рита Блен. — В края на краищата именно, за да изясним тези въпроси сме се събрали, нали?

 

 

Сигурен бе, че този път ще се получи.

Всичко бе подготвил щателно.

Завъртя крана на газта докато Моника се изкачваше по стълбите към стаята над книжарницата. Неприятният мирис бързо изпълни стаята. Просна се на пода до печката.

Моника влезе, отвори прозореца и се приближи до него.

— Божичко, Карл, какво ли не би сторил, за да привлечеш внимание.

Той започна да се смее.

— Исусе. Толкова ли съм прозрачен?

— Тръгвам си — каза тя.

Почти две седмици не му се обади. Знаеше, че така ще постъпи и не предприе нищо. Рано или късно щеше да го потърси. Не беше кой знае каква красавица и едва ли щеше да си хване някой друг освен него.

— Обичам те, Моника — каза той докато се вмъкваше при нея в леглото.

И тя имаше гордост. Просто не му отговори.

 

 

Йоан се изправи пред пещерата. Повика го.

— Време е, магеснико.

Той излезе неохотно. Погледна умолително Кръстителя.

— Йоане… сигурен ли си?

Кръстителя се обърна и закрачи решително към реката.

— Ела. Очакват ни.

 

 

— Животът ми е бъркотия, Моника.

— Така е с всеки, Карл.

Десета глава

И твоето човешко лице,

и твоите ръце, нозе и дъх,

влизат през вратите на Началото,

отливат през вратите на Смъртта.

Блейк[1], „Ерусалим: към евреите“

Йоан се бе потопил до кръста в мътните води на реката. Всички есеи се бяха събрали, за да присъстват на покръстването. Стояха мълчаливо на брега на реката.

Глогауър достигна тесния бряг, залюля се несигурно, погледна към него и заговори на своя странен арамейски, със силен акцент.

— Йоане, не мога. Не е за мен тази работа.

Кръстителя се намръщи.

— Трябва да го направиш.

Глогауър задиша тежко, очите му се напълниха със сълзи и загледаха Йоан с агонизиращ зов.

Но Кръстителя не прояви милост към него.

— Трябва да го направиш. Твой дълг е.

Почти замаян Глогауър нагази във водата. Целият трепереше.

Спря се насред реката, неспособен да помръдне.

Краката му се подхлъзнаха на каменистото дъно и в този момент Йоан посегна и го сграбчи за ръката, за да не падне.

Слънцето, достигнало зенита в ясното, безоблачно небе, блъскаше немилостиво по голата му глава.

— Емануиле! — внезапно извика Йоан. — Духът на Адонай е в теб!

Глогауър се втрещи.

— Какво..? — измънка той на английски и премигна учудено.

— Духът на Адонай е в теб, Емануиле!

Глогауър все още не можеше да проговори. Той поклати леко глава. Главоболието не само, че не бе преминало, а се възвръщаше с нова сила. Почти нищо не виждаше. Откакто бе пристигнал това бе първият му мигренен пристъп.

Повръщаше му се.

Гласът на Йоан идваше сякаш от далече.

Залюля се във водата.

Докато падаше към Кръстителя всичко около него придоби неясни очертания.

Усети, че Йоан го хваща и чу своя глас да мълви отчаяно:

— Йоане, ти мен трябва да покръстиш!

Вода нахлу в устата и гърлото му и той се закашля мъчително.

Не бе изпитвал такава паника почти от времето, когато за първи път легна с Моника и мислеше, че е импотентен.

Йоан викаше нещо неразбрано.

Каквото и да бе, то оказа въздействие върху хората на брега и те също завикаха.

Шумът в ушите му нарасна и промени характера си. Той се заблъска във водата и след това усети, че го изправят на крака.

Напълно бе в плен на болката и паниката. Започна да повръща във водата и се запрепъва към брега подкрепян от следващия го Кръстител.

Не бе оправдал очакванията на Йоан.

— Съжалявам — каза той. — Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам…

Благодарение на него Йоан бе загубил надеждата за успех.

— Съжалявам. Съжалявам.

Отново не бе имал сили да стори необходимото.

— Съжалявам.

Есеите подеха някаква странна монотонна песен поклащайки се ритмично настрани. Песента се възнасяше и затихваше в такт с поклащането.

Йоан го пусна и Глогауър запуши уши. Все още се напъваше конвулсивно, макар стомахът му да бе вече празен.

Олюля се, с мъка запази равновесие и се затича, все още притискайки ръце към ушите си, по каменистия сипей, под безмилостно блъскащите лъчи на слънцето, накъдето му видят очите.

А Йоан Го възпираше, казвайки: Аз имам нужда да се кръстя от тебе, и Ти ли идеш при мене? А Исус в отговор му рече: Остави Ме сега, защото така ни е прилично да изпълним всичко що е право. Тогава Йоан Го остави. И като се кръсти Исус веднага излезе от водата, и ето отвориха Му се небесата, и видя Божият Дух, че слиза като гълъб и се спускаше на Него. И ето гласът от небесата, който казваше: Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.

Матея 3: 14–17

На петнадесет започна да посещава класическа гимназия и се справяше доста добре с ученето.

Във вестниците често пишеха за младежки „теди бойс“ банди тероризиращи южните окрайнини на Лондон, но хлапаците изтупани по теди модата, които срещаше по улицата изглеждаха напълно безобидни.

Един ден отиде на кино в Брикстън Хил и на връщане реши да се прибере пеша до Стрейтхъм, защото бе дал всичките си пари за сладолед.

От киното излезе заедно с тях. Въобще не забеляза, че го следват докато се спускаше надолу по хълма.

След това, внезапно, те го обградиха.

Лицата им бяха бледи, злобни, на възраст — почти колкото него. Двама от тях познаваше смътно. Бяха от търговския техникум, на същата улица, на която бе и неговото училище. Играеха на тяхното футболно игрище.

— Здравейте — едва промълви той.

— Здравей, синко — отвърна най-големия теди бой. Дъвчеше дъвка и го гледаше ухилено. — Къде си тръгнал, значи?

— Към къщи.

— Към къщи — изимитира го подигравателно големият.

— И какво ще правиш като стигнеш там?

— Ще си лягам.

Бележки

[0] В случая — митични роли. Понятието „архетипове“ е въведено от Юнг и обозначава праобрази от колективното подсъзнание на човечеството, предаващи се по наследство от поколение на поколение. ↑

[1] Уилям Блейк (1757 — 1827) — английски поет; преводът на стиховете от английски език е на Р. Панайотова. ↑