Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Behold the Man, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,9 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- sfbg.us
Издание:
ЕТО ЧОВЕКА!. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.16. Фантастичен роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Behold the Man, Michael MOORCOCK (1966)]. Предговор: Майкъл Муркок, или модерният човек в търсене на душата, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–6. Художник: Цветан ПАНТЕВ. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11. Тираж: 10 000 бр. Страници: 176. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-444-011-9.
История
- — Корекция
- — Добавяне
— По-скоро прилича на пророк, не мислиш ли? Не зная. Може да му се е случила беда, там откъдето идва и да е дошъл за помощ при роднините си…
— Да търси помощ от стария Йосиф! — човекът се разсмя.
— Кой знае? Ако е загубил всичко на този свят — каза мъжът с червената шапка. — Едва ли е получил нещо от Йосиф. Не стоя много дълго при него.
— Няма къде другаде да иде — каза уверено човекът, който продаваше грънци.
Остана край стените на синагогата до падането на нощта. Постепенно започна да огладнява. Но освен това, за първи път от много месеци насам започна да изпитва страст. Желанието сякаш идваше да го спаси от страшната бъркотия в главата му.
Изправи се бавно и потъна в мрака на града.
Най-сетне намери улицата на дърводелците, сега потънала в тишина. Отделни гласове и кучешки лай долитаха иззад високите стени.
Стигна до къщата. Пейката я нямаше, също и дъските. Вратата беше затворена.
Той почука.
Никакъв отговор.
Почука малко по-силно като се чудеше защо трябва да спазва някаква дискретност.
Вратата се отвори и очите й се впериха в него. Надари го с мазна, доволна усмивка.
— Влез — каза тя. — Тръгна за Наин преди няколко часа.
— Гладен съм — каза той.
— Ще ти дам да ядеш.
Нещо се размърда в тъмнината на кухнята, но той не му обърна внимание. Забърза след нея към следващата стая. Вътре гореше лампа. Малка стълба водеше към един отвор в тавана.
— Почакай тук — нареди му тя. — Ще ти донеса нещо за ядене.
Няколко пъти влиза и излиза от кухнята, като му донесе първо вода да се измие, после чиния с изсушено месо, хляб и чаша вино.
— Това е всичко, което имаме — каза тя.
Вгледа се в неговото потъмняло, измъчено лице. Имаше малко по-приятен вид сега, след като бе почистил мръсотията от лицето и дрехите си и бе сресал косата си. Докато се хранеше не посмя да вдигне очи към нея.
Изведнъж дочу как тя започна да диша на пресекулки. Похот завладя едрото й тяло. Вдигна високо роклята си и седна с разтворени крака на стола до него.
Той продължи да дъвче, но сега очите му не се откъсваха от тялото й.
— Побързай — каза тя.
Той преглътна последното парче и бавно допи останалото вино.
В следния миг тя се хвърли отгоре му, ръцете й късаха висящите по него дрипи, пръстите и галеха слабините му, устните и милваха лицето му, едрото й тяло притисна неговото.
Той изпъшка, вдигна нагоре полата й, сграбчи я и я събори на пода, разтваряйки припряно краката й.
Тя стенеше, викаше, ръмжеше, гърчеше се обхваната от страст, след това замря, докато той продължаваше безумната си езда. В един миг вдигна поглед и замръзна, забравил страстта.
От вратата с празна усмивка ги гледаше идиотът, с капеща от устата му слюнка.
Тринадесета глава
И словото стана плът и пребиваваше между нас.
Дискусионната група „Юнг“ се събираше всеки вторник на втория етаж на книжарница „Мандала“ за разискване на трудни теоретични проблеми, групови анализи и групова терапия.
Глогауър не бе организатор на групата, но с радост предоставяше помещението за срещи. За него бе голямо удоволствие да общува със себеподобни поне веднъж седмично.
Макар да ги обединяваше интереса към Юнг, всеки от тях си имаше и собствени интереси. Мис Рита Блен се трудеше над карта за трафика на летящите чинии, но никой не знаеше действително ли вярва в тяхното съществуване. Хюдж Джойс бе убеден, че архетиповете на Юнг произхождат от древната раса на лемурите, изчезнали без следа преди хилядолетия. Алън Чедар, най-младия в групата, бе побъркан на тема индийска мистика, а организаторката — Сандра Петерсън, бе спец по магиите.
Джеймс Хедингтън се интересуваше от времето. Сър Джеймс Хедингтън, физик, изобретател от войната, заможен притежател на най-разнообразни отличия присъдени му за помощта, която е оказал на Съюзниците, бе гордостта на групата. По време на войната се бе прославил като голям импровизатор, ала веднага след края и се бе превърнал в срама на Военното Министерство. Смятаха го за чалнат и, което е още по-лошо, за човек който обича да демонстрира това си качество пред публика.
Сър Джеймс имаше слабо, аристократично лице (макар че бе роден в Норууд и родителите му бяха средна ръка хора), тънки устни, дълга бяла коса и черни, рунтави вежди. Носеше старомодни костюми, ризи и вратовръзки с избелели шарки. Често обичаше да разказва на другите членове на групата за преодолените трудности при създаването на неговата Машина на Времето. Отвръщаха му с подигравки.
Една вечер, след като всички си бяха тръгнали, Хедингтън покани Глогауър да го посети в лабораторията му в Бенбъри.
— В момента работя над най-различни интересни експерименти като например да изпращам опитни зайчета на пътешествие във времето. На всяка цена трябва да дойдеш да погледаш.
— Не мога да повярвам — отговори Глогауър. — Наистина ли можете да изпращате разни неща във времето?
— О, да. Ти си първият, на когото го казвам.
— Не мога да повярвам! — и наистина не можеше.
— Ела и сам ще се убедиш.
— Защо ми се доверявате?
— О, не зная. Предполагам, защото те харесвам.
Глогауър се усмихна.
— Добре. Ще дойда. Кога ще е най-удобно?
— Когато пожелаеш. Защо не дойдеш в петък, ще прекараме заедно уикенда.
— Сигурен ли сте, че няма да ви преча?
— Ни най-малко!
— Имам приятелка…
— Ммм… — Хедингтън го погледна със съмнение. — Не бих искал да се разчува…
— Ще я разкарам.
— Така те искам! Ще хванеш бързия в шест и десет от Падингтън. Аз ще те чакам на гарата. До петък.
— До петък.
Глогауър го изпрати с усмивка. Старецът явно бе изкукал. Сигурно се е затрупал с всевъзможни скъпи електронни джунджурии в Бенбъри, но при всички случаи щеше да е удоволствие да прекара няколко дни извън Лондон.
Хедингтън притежаваше просторно старо имение в едно селце на две мили от Бенбъри. Сградата на лабораторията в двора бе съвсем нова.
Хедингтън бе наел две момчета за постоянни помощници, когато Глогауър пристигна с изследователя те тъкмо си тръгваха. Както и очакваше навсякъде бяха разхвърляни най-различни уреди, а от тавана висяха и се поклащаха сплетени жици и кабели.
— Насам — каза Хедингтън и поведе Глогауър към по-разчистената част на лабораторията. На широка дървена платформа бяха подредени и свързани с кабели няколко черни контейнера. В центъра им бе поставен един малко по-различен, сребристосив контейнер.
Хедингтън погледна часовника си и огледа циферблатите върху контейнерите.
— Сега. Да видим.
Той завъртя няколко копчета. След това се наведе над клетката в ъгъла и измъкна един бял, дърпащ се заек. Той постави заека в сребърния контейнер, още веднъж провери апаратурата, след това завъртя копчето в основата на платформата.
— Включвам — обяви той.
Глогауър премигна. Въздухът сякаш за миг се разтресе. Сребърният контейнер бе изчезнал.
— Боже мили!
Хедингтън се изкиска.
— Виждаш ли? На път във времето!
— Изчезна! — потвърди Глогауър. — Но това не значи, че е отишъл в бъдещето.
— Вярно. В същност той се е отправил в миналото. Не може да попадне в бъдещето. Неосъществимо е поне за сега.
— Добре. Искам да кажа, че това не доказва, че заекът пътува във времето.
— И къде тогава е отишъл? Можеш да повярваш на думите ми, Глогауър. Този заек се е върнал със стотина години в миналото.
— Откъде знаете?
— Извършвал съм опити на къси разстояния. Мога да изпращам назад във времето до доста точно определен момент. Повярвай ми.
Глогауър скръсти ръце.
— Вярвам ви, сър Джеймс.
— Сега сме се захванали с голямата работа. Смятаме да изпратим човек в миналото. Единственият проблем за сега е, че пътуването е малко бурно. Виж… — той завъртя една ръчка. Внезапно сребристия контейнер се появи на платформата. Глогауър го докосна с ръка. Беше доста топъл.
— Ето — Хедингтън бръкна в контейнера и измъкна заека отвътре. Главата му бе обляна в кръв, а костите сякаш бяха натрошени. Все още дишаше, но очевидно изпитваше страхотни мъки.
— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита Хедингтън. — Бедното нещастно същество.
Глогауър извърна глава.
Върнаха се в кабинета и Хедингтън започна да разказва за експериментите си. Глогауър бе запознат донякъде с физичната терминология и твърде горд, за да си признае, че в същност не разбира нищо от физика, та трябваше да прекара няколко часа в креслото, кимайки с престорено разбиране, докато Хедингтън продължаваше въодушевено.
Едва късно вечерта Хедингтън му показа спалнята. Стаята бе облицована с дърво и обзаведена с широко легло.
— Приятни сънища — каза Хедингтън на раздяла.
Същата нощ Глогауър се събуди и видя, че някой седи на ръба на леглото. Това бе Хедингтън и той бе чисто гол. Държеше ръката си на рамото на Карл.
— Мисля си, дали… — поде Хедингтън.
Глогауър поклати глава.
— Съжалявам, сър Джеймс.
— Е, добре — отвърна Хедингтън. — Добре.
Веднага след това той излезе.