Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Behold the Man, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,9 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- sfbg.us
Издание:
ЕТО ЧОВЕКА!. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.16. Фантастичен роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Behold the Man, Michael MOORCOCK (1966)]. Предговор: Майкъл Муркок, или модерният човек в търсене на душата, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–6. Художник: Цветан ПАНТЕВ. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11. Тираж: 10 000 бр. Страници: 176. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-444-011-9.
История
- — Корекция
- — Добавяне
— Искаш ли да се биеш с някой от нас? — попита следващото момче. Беше едно от момчетата, които Карл разпозна.
— Не. Няма да се бия. Пуснете ме да си вървя.
— Страх ли те е, синко? — попита водачът захилено. От време на време той опъваше дъвката си като ластик и пак я набутваше в устата си, след което продължаваше да дъвче с неизменната си усмивка.
— Не. Но защо трябва да се бия с вас? Не мисля, че въобще някой трябва да се бие.
— Нямаш голям избор нали, синко?
— Вижте, вече закъснявам. Трябва да се прибирам.
— Имаш време за няколко рунда…
— Казах ви. Не искам да се бия с вас.
— Да не мислиш, че си по-добър от нас, синко?
— Не — той се разтрепера. Очите му се наляха със сълзи. — Разбира се, че не.
— Разбира се, че не, синко.
Опита се да се отскубне, но те отново го блъснаха във входа.
— Ти си лайнара с гадното име, нали? — попита другото момче, което познаваше. — Гло-гъз или нещо такова.
— Глогауър. Пуснете ме.
— Да не би майка ти да се сърди, ако позакъснееш малко?
— Какво гадно чифутско име.
— Чифутин ли си, синко?
— Прилича на чифутин.
— Чифутин ли си, синко?
— Еврейско момче ли си, синко?
— Чифутин ли си, синко?
— Млъкнете! — изкрещя Карл. — Защо се заяждате с мене?
Опита се да ги разблъска. Един от тях го удари в корема. Изхриптя от болка. Друг го блъсна и той се залюля.
Забързани минувачи ги подминаваха. Някои от тях ги поглеждаха. Един мъж се спря, но жена му го задърпа.
— Детски закачки — каза тя.
— Да му смъкнем гащите — предложи едно от момчетата през смях. — Така ще разберем.
Карл се опита да се измъкне отново, но този път те не му попречиха.
Затича се надолу по хълма.
— Дайте му малко преднина — чу да казва едно от момчетата.
Продължи да тича.
Последваха го със смях и весели крясъци.
Така и не го настигнаха докато дотича на улицата, на която живееше. Може би не са и възнамерявали. Целият гореше от срам.
Стигна до къщата и се затича през тъмния проход към нея. Отвори задната врата. Майка му беше в кухнята.
— Какво става с теб? — попита тя.
Беше висока, слаба жена, изнервена и хистерична. Косата й бе разрошена.
Подмина я и влезе в столовата.
— Какво има, Карл? — извика тя след него кресливо.
— Нищо — отвърна той.
Не искаше да има сцена.
Единадесета глава
Събуди се премръзнал. Развиделяваше се и в сивата светлина на пробуждащия се ден погледът му зашари из обкръжаващата го пустош. Почти нищо не помнеше от предишния ден, освен че по някакъв начин бе излъгал очакванията на Йоан и че после дълго бе тичал без посока.
Виеше му се свят. Мислите се блъскаха безпорядъчно в главата му. Болеше го врата.
Препаската му бе мокра от росата. Разви я, попи с нея устните си и я отърка в лицето си.
Както винаги след мигренен пристъп се чувстваше отпаднал и напълно изтощен умствено.
Огледа голото си тяло и забеляза колко е измършавял за изминалия период от време.
— Като концлагерист съм — помисли той.
Зачуди се защо го бе обхванала такава паника, когато Йоан го бе помолил да го покръсти. Дали в последния момент не бе заговорила честността — нежеланието да измами есеите? Едва ли някога щеше да разбере.
Уви се с препаската и я завърза над левия си хълбок. Възнамеряваше да потърси обратния път към лагера, за да намери Йоан и да му се извини, да го помоли за прошка.
След това, вероятно, ще трябва да поеме своя път.
Машината на Времето все още беше в селото на есеите. Може би имаше някакъв шанс да бъде поправена от някой умел ковач или занаятчия. Но надеждата бе малка. Дори закърпена, пътешествието обратно би било опасно начинание.
Дали да опита още сега да се върне или само да се премести във време по-близко до разпъването? Изпитваше огромно желание да присъства на Пасхата в Ерусалим, да се слее с тълпата на празника в деня, в който Исус би трябвало да влезе в града.
Моника смяташе, че Исус е щурмувал града начело на въоръжена банда. Твърдеше, че всички сведения навеждат на тази мисъл.
Може и да е било така, но всичко според него зависеше от гледната точка.
Ако само можеше да се срещне с Исус.
Очевидно Йоан никога не бе чувал за него, макар да бе споменал, че според някои пророчества месията ще дойде от Назарет.
Но пророчества имаше много и повечето от тях си противоречаха.
Пое в посоката, която предполагаше, че води към селото на есеите. Едва ли се бе отдалечил много.
По пладне горещината стана непоносима, а земята — още по-безжизнена. Очите му сълзяха от ярката светлина. Чувството на отпадналост, с което се бе събудил нарасна, кожата му гореше, устата му бе изсъхнала, а краката го държаха с мъка. Беше гладен и жаден, а нямаше нищо за ядене и за пиене. Хълмовете, които есеите обитаваха не се виждаха никъде.
Беше се загубил, но почти не се притесняваше. Дълбоко в себе си той се бе слял с пустинния ландшафт. Ако загине тук, едва ли ще усети прехода между живота и смъртта. Просто ще легне и тялото му ще се смеси с кафявата почва.
Продължаваше механично да се движи през пустинята.
След време на около две мили на юг видя хълм. Гледката го върна към действителността. Реши да се насочи към него. Надяваше се да огледа от хълма околността за някое селище, където да получи вода и храна.
Разтърка чело и очи, но дори допира на собствената му ръка бе болезнен. Помъкна се с усилие към хълма.
Краката му вдигаха облаци прах в песъчливата почва. Ниските храсталаци се впиваха с бодлите си в прасците ходилата му, остри камъни го препъваха.
Докато стигна склоновете на хълма целият бе покрит с рани и охлузвания.
Спря се да почине и огледа с помътнял поглед пустия ландшафт, след което отново потегли нагоре.
Пътят към върха (който се оказа по-далече отколкото предполагаше) бе труден.
Няколко пъти се подхлъзна по ронливите камъни, драскайки с ръце и крака, за да не се свлече надолу, вкопчваше се в тревата и лишеите растящи тук-там, прегръщаше по-големите скални отломъци, често почиваше задъхано, с тяло и ум изтръпнали от болка и умора.
Забравил защо се катери той драпаше нагоре като бръмбар с едничката цел — да стигне върха.