Алекс Норт
Шепнещия мъж (9)

8

Джейк беше развълнуван, когато взехме ключовете от брокера на недвижими имоти във Федърбанк, но докато пътувахме с колата към новия ни дом, изпитвах единствено тревога. Ами ако къщата беше различна от начина, по който си я спомняхме от огледите? Ами ако сега вляза вътре и просто не ми хареса — или още по-лошо, на Джейк не му хареса?

Всичко това щеше да е било напразно.

— Джейк, моля те, спри да риташ предната седалка. Барабаненето на краката му зад мен спря, но почти веднага започна отново. Въздъхнах на себе си, докато завивах. Все пак той беше развълнуван, а това само по себе си беше рядко явление, затова реших да не задълбавам. Поне един от нас беше щастлив.

Всъщност денят беше прекрасен. Като оставим нервите ми настрана, беше невъзможно да се отрече, че Федърбанк изглеждаше красиво, огрян от късното лятно слънце. Представляваше предградие, но макар да се намираше на по-малко от десет километра от оживения център на големия град, тук приличаше по-скоро на провинция. Долу край реката, в южния край на градчето, имаше калдъръмени улички и стари къщички. По̀ на север, встрани от единствената улица с магазини, имаше стръмни улички с красиви къщи от пясъчник и повечето тротоари бяха опасани с дървета, с извисяващи се плътни, зелени корони. От отворения прозорец на колата се носеше мирис на окосена трева и дочувах музика и детска глъчка. Беше мирно и спокойно — бавно и топло като лениво утро.

Стигнахме до нашата улица, с подредени от едната страна на пътя къщи и голямо поле от другата. По краищата имаше още дървета, слънцето се промъкваше през листата им и изпъстряше тревата със светлината си, а аз се опитах да си представя как Джейк е навън и тича наоколо, точно срещу нашата къща, и тениската му грее на слънцето. Все така щастлив, както сега.

Нашата къща.

Бяхме пристигнали.

Паркирах на алеята за коли. Къщата все още изглеждаше по същия начин, разбира се, но сякаш излъчваше различно отношение към света. Първия път, когато я бях видял, ми се беше сторила отблъскваща и заплашителна — почти опасна, — а на втория бях решил, че притежава характер. Сега, само за миг, странното разположение на прозорците ми напомни за лице след побой, с едно подуто око над разранена буза, с контузен череп с неправилна форма. Разтърсих глава и образът изчезна. Но зловещото усещане остана.

— Хайде — казах тихо аз.

Когато излязохме от колата, денят беше спокоен и безмълвен. Нямаше вятър, който да поклаща топлия въздух, намирахме се в капсула от тишина. Но светът лекичко жужеше, докато се приближавахме към къщата, и ми се стори сякаш прозорците ни наблюдаваха — или по-скоро нещо, което не се виждаше зад стъклата. Завъртях ключа в ключалката, отворих вратата и отвътре лъхна застоял въздух. За миг замириса така, сякаш къщата беше стояла затворена много по-дълго, дори може би с нещо вътре, оставено на слънце — но след това единственото, което долавях, беше миризмата на белина от почистващи препарати.

Джейк и аз влязохме в къщата и се заехме да отваряме врати и шкафове, да включваме и изключваме лампи, да дърпаме и спускаме завеси. Стъпките ни отекваха; освен тях сега тишината беше пълна. Но докато разглеждахме стая по стая, аз не можех да се отърся от усещането, че не сме сами. Че тук имаше още някого, скрит от погледа ни, и ако се обърнех в точния момент, щях да видя нечие лице да наднича от вратата. Беше глупаво, ирационално чувство, но го имаше. И Джейк не ми помагаше. Беше развълнуван, ходеше бързо от стая в стая, по от време на време го хващах как гледа с объркано изражение, сякаш е очаквал да види нещо, което го няма.

— Татко, това ли е моята стая?

Неговата бъдеща стая се намираше на горния стаж, над нивото на стълбищната площадка, поради което прозорецът му беше по-малък от останалите: окото, вперило взор към полето, над подутата буза.

— Да — разроших косата му аз. — Харесва ли ти?

Той не отговори и аз го погледнах притеснено. Оглеждаше наоколо замислен.

— Джейк? — казах аз.

— Наистина ли е наша?

— Да — казах аз. — Наша е.

И тогава той ме прегърна през краката толкова неочаквано, че едва не изгубих равновесие. Сякаш му бях показал най-страхотния подарък, който някога е виждал, и той беше разтревожен дали наистина е за него. Аз приклекнах, за да може да се прегърнем хубаво. Облекчението, което изпитах, беше осезаемо и изведнъж само това беше важно. Синът ми беше щастлив тук и аз бях направил нещо хубаво за него, и нищо друго нямаше значение. Вперих поглед над рамото му, към отворената врата и площадката зад нея. Дори все още да чувствах, че зад ъгъла там имаше нещо, аз знаех, че е само в моето въображение.

Тук щяхме да бъдем в безопасност.

Тук щяхме да бъдем щастливи.

И през първата седмица наистина бяхме.

* * *

Във въпросния момент стоях загледан в една току-що сглобена библиотека и се удивлявах на собственото си постижение. Майсторенето никога не ми е било силна черта, но знаех, че това е нещо, което Ребека би искала да направя, и си представих как сега ме прегръща отзад, притиснала едната страна на лицето си в гърба ми, обгърнала гърдите ми с ръце. Как се усмихва на себе си. „Виждаш ли? Можеш“. И макар да беше само един мъничък успех, толкова отдавна не го бях изпитвал, че ми стана приятно.

С изключение, разбира се, на факта, че бях все така сам.

Започнах да запълвам рафтовете.

Защото това беше още нещо, което Ребека би искала, и макар целта на тази нова къща да беше двамата с Джейк да продължим напред, аз все още исках да уважа нейното желание. „Винаги първо изваждаш книгите — беше ми казала веднъж тя. — За късмет“. Никога нищо не я беше правило по-щастлива от четенето на книги. Бяхме прекарали толкова много топли, задушевни вечери, двамата с нея свити в срещуположните краища на кушетката — аз, докато се опитвам да пиша, доколкото ми е възможно, на лаптопа, а тя — потънала в роман след роман. През годините бяхме натрупали стотици книги и сега започнах да ги разопаковам, като грижливо плъзвах всяка на мястото й.

А после дойде ред на моите собствени книги. Лавиците зад бюрото ми с компютъра бяха запазени за четирите ми романа заедно с преводите им на различни чужди езици. Струваше ми се егоцентрично да ги излагам на показ, но Ребека се гордееше с мен и винаги беше настоявала да го правя. И това беше още един жест към нея — както и празното място, което оставих на лавиците, готово да бъде запълнено с книгите, които все още не бяха написани, но предстояха.

Погледнах тревожно компютъра си. Освен да го включа, за да проверя дали работи новата безжична мрежа, през последната седмица почти не го бях ползвал за друго. Не бях писал нищо от година. Това беше още нещо, което щеше да се промени. Ново начало, ново…

Скръц.

Някакъв шум над главата ми, звук от стъпка. Погледнах нагоре. Точно над мен се намираше стаята на Джейк, но го бях оставил да си играе в дневната, докато аз подреждам и разопаковам.

Приближих се до вратата и погледнах нагоре към стълбището. На площадката нямаше никого. Всъщност в цялата къща изведнъж ми се стори спокойно и тихо, сякаш нищо никъде не помръдваше. Тишината зазвъня в ушите ми.

— Джейк? — извиках нагоре по стълбището.

Тишина.

— Джейк?

— Татко?

Едва не подскочих. Гласът му долетя от дневната, точно зад мен. Без да откъсвам поглед от площадката, направих една крачка към дневната и надникнах вътре. Синът ми седеше на колене на пода, с гръб към мен, и си рисуваше.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Да. Защо?

— Само проверявам.

Отстъпих назад и след това отново се загледах в площадката в продължение на няколко секунди. Горе все още беше тихо, но сега във въздуха се носеше някаква възможност, сякаш там отново стоеше някой, когото не виждах. Което беше налудничаво, разбира се, защото никой не можеше да е влязъл през входната врата, без да забележа. Къщите просто проскърцват. Отнема време да свикнеш със звуците, които издават, това е всичко.

И все пак.

Качих се горе бавно и предпазливо, с тихи стъпки и вдигната ръка, готов да отблъсна всичко, което изскочи оттам. Стигнах горе — и разбира се, на площадката нямаше нищо. Когато влязох в стаята на Джейк, там също нямаше нищо. Един лъч следобедно слънце надничаше от прозореца и аз виждах как във въздуха необезпокоявани се носят мънички вихрушки от прах.

Просто една стара, скърцаща къща.

Слязох долу по-уверено, като се чувствах глупаво, но и по-облекчен, отколкото ми се искаше да призная. Долу трябваше да се промъкна покрай купчината пощенски пликове върху последните две стъпала. До момента бяха пристигнали много: обичайните документи, които представляваха неизменна част от преместването в нов дом, както и безброй менюта за доставки на храна по домовете и друга непоискана поща. Но имаше и няколко истински писма, адресирани до някого на име Доминик Барнет. И на трите беше напечатано или Лично, или Само за получателя.

Помнех, че предишният собственик, госпожа Шиъринг, с години беше отдавала къщата под наем и без да се замислям, сега скъсах единия плик и го отворих. Вътре намерих подробен отчет от фирма за събиране на задължения. Сърцето ми се сви. Който и да беше Доминик Барнет, дължеше на тази фирма над хиляда паунда минали задължения по договор за мобилни услуги. Отворих другите и в тях имаше същото: известия за неплатени задължения. Разгледах извлеченията и се намръщих на себе си. Сумите не бяха големи, но тонът на писмата звучеше заплашително. Казах си, че това не е непреодолим проблем — няколко телефонни разговора трябваше да изяснят нещата, — но това преместване трябваше да бъде ново начало за Джейк и мен. Не бях очаквал да ми донесе куп нови препятствия за преодоляване.

— Татко?

Джейк беше застанал на прага към дневната до мен. Държеше своя Пакет със специални неща в едната си ръка и лист хартия в другата.

— Може ли да си играя горе?

Замислих се за онова скръц, което бях чул, и за миг ми се прииска да кажа не. Но отново това беше абсурдно. Горе нямаше никого и стаята си беше негова: имаше пълно право да си играе в нея. В същото време този ден не бяхме прекарали много време заедно и се почувствах самотен при мисълта, че сега ще изчезне горе.

— Ами да — казах аз. — Може ли първо да видя рисунката ти?

Той се поколеба.

— Защо?

— Защото ми е интересно. Защото бих искал.

Защото се старая, Джейк.

— Лично е.

Което си беше така и донякъде ми се искаше да го уважа, но не ми хареса идеята да пази тайни от мен. Пакетът беше едно, но сега ми се струваше, че ако даже не иска да ми показва рисунките си, значи започваме все повече да се отчуждаваме.

— Джейк — започнах аз.

— Ох, добре.

Той бутна листа към мен. Сега, когато ми го даваше, изпитах неохота да го взема.

Но го направих.

Джейк никога не беше умеел да рисува ясни, реалистични сцени и беше предпочитал да изобразява заплетени, сюжетни битки, но сега се беше опитал. Рисунката беше недовършена, но очевидно изобразяваше нашата къща отвън подобно на снимката, която беше привлякла вниманието му онлайн. Беше уловил и странния й вид. Извитите, детски линии изобразяваха къщата странно разтеглена, с издължени прозорци, и повече от всякога й придаваха вид на човешко лице. Входната врата сякаш стенеше.

Но вниманието ми беше приковано от горния стаж. На десния прозорец беше нарисувал мен, застанал сам в спалнята ми. Отляво беше той, в своята стая, и прозорецът беше достатъчно голям, че да го побере в цял ръст. На лицето му имаше усмивка, а дънките и тениската, с които беше облечен сега, бяха нарисувани с пастели в съответните цветове.

А до себе си беше нарисувал още един човек в стаята. Едно момиченце с почти гневно стърчаща от едната страна на главата й черна коса. Върху роклята й бяха нарисувани сини петна, а останалото беше бяло.

Червени чертички върху едното й коляно.

Разкривена усмивка на лицето й.