Алекс Норт
Шепнещия мъж (55)

54

Денят беше угаснал и нощта беше хладна.

Мъжът стоеше на алеята за коли пред къщата си и топлеше ръцете си на чашата с кафе. Зад него входната врата на къщата му беше отворена, а вътре беше тъмно и тихо. Светът беше така замлъкнал, че той си представи как чува парата да се издига от чашата.

Беше си избрал дом на една странична уличка, в един неприветлив район, на няколко километра от самия Федърбанк. Отчасти поради финансови причини, но предимно заради уединението. В едната от съседните къщи не живееше никой, а обитателите на другата предпочитаха собствената си компания, дори когато не пиеха. Живите плетове от двете страни на малката алея за коли бяха обрасли твърде високо и скриваха от поглед идващите и отиващите си хора, а по улицата никога не минаваха коли. Това не беше улица, на която идваш, нито такава, през която да минава пътят за някъде другаде. Беше, простичко казано, място, което избягваш.

Франсис обичаше да си мисли, че неговото присъствие тук също беше допринесло за това. Че ако случайно, по някаква причина, минеш с колата си оттук, би разбрал на някакво първично ниво, че това не е място, на което да се застояваш. Точно както предишния дом на Джейк Кенеди, разбира се. Къщата на ужасите.

Мъжът си спомняше онази грозотия от собственото си детство. Сякаш другите деца просто знаеха, че това място е опасно, макар никое от тях да нямаше представа защо. Някои казваха, че е обитавана от духове; други твърдяха, че там живее бивш убиец. И всичко това без никакво основание, разбира се — дължеше се единствено на външния й вид. Ако не бяха гледали и на Франсис по същия начин, той щеше да има възможност да им каже истинската причина, поради която къщата е страховита. Но не беше имало на кой да каже.

Струваше му се, че оттогава беше минало много дълго време. Той се запита дали полицаите вече бяха открили останките от предишния му живот. Дори да беше така, това нямаше значение; след себе си не беше оставил почти нищо друго, освен прах. Той си спомни колко лесно беше това — колко просто беше, в известен смисъл, ако пожелаеш да се превърнеш в друг човек. Срещу по-малко от хиляда паунда се бе сдобил с нова самоличност от един човек на стотина километра южно оттук. След това беше започнал да се обвива в черупка, с помощта, на която да даде начало на трансформацията си — точно както една гъсеница излиза от своя пашкул, жизнена и могъща, и неузнаваема.

И въпреки това оставаха следи от уплашеното, омразно момче, което някога е бил. Франсис не беше използвал името си от години, но продължаваше да гледа така на себе си. Помнеше как баща му го караше да гледа нещата, които причиняваше на онези момченца. От изражението върху лицето на баща си Франсис прекрасно беше разбрал, че той го мразеше и ако можеше, щеше да стори същото и на Франсис. Момчетата, които беше убил, бяха просто дубльори за детето, което той презираше най-силно от всички. Франсис винаги беше знаел много добре какво отвратително нищожество представлява.

Той не беше успял да спаси момченцата, които преди толкова много години беше видял да издъхват, точно както не можеше да помогне или утеши детето, което самият той е бил някога. Но можеше да се опита да поправи стореното. Защото по света имаше толкова много деца като него и не беше твърде късно да ги избави и защити.

Двамата с Джейк бяха добри един за друг.

Франсис отпи от кафето си, а после вдигна поглед към нощното небе и безсмислените съзвездия с техните фигури. Умът му се зарея към спомена за насилието, което се беше разразило в онази къща. Кожата му все още потръпваше от изпитаното вълнение и той знаеше, че това е чувство, което съзнателно трябваше да избягва. Защото макар да беше предполагал, че тази вечер щеше да включва физическо стълкновение, се беше изненадал колко естествено му се беше удало в крайна сметка. Беше убивал веднъж и му беше лесно да убие отново. Сякаш когато се беше наложило да убие Нийл, нещо в него беше превключило и беше освободило желания, за които преди това само смътно беше подозирал.

Беше му станало приятно, нали?

По ръката му се разплиска кафе и когато погледна надолу, Франсис видя, че ръката му леко потрепва.

Наложи си да се успокои.

Но една част от него не искаше да го направи. Сега беше толкова по-лесно да си спомни какво беше сторил на Нийл Спенсър и не можеше да отрече, че самото убийство му беше донесло наслада. До този момент той просто се беше страхувал да си го признае. Като погледнеше назад, можеше да си представи, че баща му е бил там с него.

Наблюдавал го е.

Кимал е одобрително.

Сега разбираш, нали, Франсис?

Да. Сега разбираше защо баща му го беше мразил толкова силно. Задето беше едно толкова безполезно същество. Но вече не беше такъв и се зачуди какво ли би било, ако сега можеше да погледне баща си в очите. Дали можеха да си простят един на друг, за това какви са били едно време, след като оттогава се бяха превърнали в нещо друго.

Разбираш ли, че аз съм като теб?

Вече не е нужно да ме мразиш.

Франсис поклати глава. За бога, какво си мислеше? Случилото се с Нийл беше грешка. Сега бе нужно да се съсредоточи, защото трябваше да се погрижи за Джейк.

Да го предпази. Да го обича.

Защото за това копнееха и от това се нуждаеха всички деца, нали? Родителите им да ги обичат и ценят. Тази мисъл извикваше болка в сърцето му.

Искаха това повече от всичко друго.

Той допи кафето си и се намръщи. Беше изстинало, затова лисна утайката в бурените от едната страна на стъпалата пред вратата, после влезе обратно вътре и замени тишината на стената навън с тишината на света вътре.

Беше време да каже лека нощ на момчето.

Без повече грешки.

И въпреки всичко, докато се качваше нагоре при Джейк, той продължи да мисли как беше убил Нийл Спенсър и как това го беше накарало да се почувства.

Разбираш ли, че аз съм като теб?

И се зачуди дали все пак това беше чак толкова ужасна грешка.