Алекс Норт
Шепнещия мъж (21)

20

Мъжът стоеше разтреперан в мрака.

Черно-синьото небе над него беше ясно и осеяно със звезди, а нощта беше в остър, студен контраст с горещината на изминалия ден. Но не температурата го караше да трепери. Макар да отказваше да мисли конкретно за онова, което беше направил същия следобед, не можеше да се отърси от впечатленията, които собствените му действия бяха оставили у него — невидими, заровени под кожата му.

Преди днешния ден никога не беше убивал.

Преди да го стори, си беше представял, че е подготвен за това — и гневът, и омразата, които беше изпитвал в онзи момент, му бяха помогнали да го извърши. Но впоследствие деянието му го беше разтърсило и той не беше сигурен какво точно изпитва. Тази вечер се беше смял и беше плакал, беше се разтърсвал от срам и себеомраза, но също така се беше поклащал на пода в банята в объркана еуфория. Невъзможно беше да се опише. Беше отворил една врата, която никога нямаше да може да бъде затворена, и беше преживял нещо, което малцина на планетата някога бяха или щяха да преживеят. Нямаше подготовка или насоки за пътешествието, на което беше поел. Нямаше карта, която да го води по пътя. Извършването на убийство го беше оставило да се носи по течението в едно напълно неизследвано море от емоции.

Сега той вдишваше бавно студения нощен въздух, а тялото му все така пееше. Тук беше толкова тихо, че всичко, което се чуваше, беше повеят на вятъра, сякаш светът мълвеше тайни в съня си. В далечината уличните лампи светеха ярко, но тук се намираше толкова далече от светлината и стоеше толкова неподвижно, че някой можеше да мине на метри от него, без да го забележи. Но той щеше да го забележи — или поне да долови присъствието му. Чувстваше се ведно със света. И точно сега, в ранните часове на утрото, знаеше, че тук е напълно сам.

В очакване.

Трепетно.

Трудно беше сега да си припомни колко ядосан беше този следобед. В онзи момент гневът просто го беше погълнал, възпламенен в гърдите му, докато цялото му тяло не беше започнало да се гърчи под неговата мощ като марионетка, разлюляна на конците си. Умът му беше толкова замъглен от ослепителна светлина, че вероятно нямаше да успее да си спомни какво беше направил, дори и да се опиташе. Чувстваше се така, сякаш беше напуснал тялото си за известно време и по този начин беше позволил на нещо друго да се появи. Ако беше религиозен, лесно щеше да може да си представи, че е бил обладан от външна сила. Но той не беше и знаеше, че каквото и да го беше обзело през онези ужасяващи минути, беше дошло отвътре.

Сега си беше отишло — или поне се беше промъкнало обратно в пещерата си. Онова, което тогава му се беше струвало правилно, сега го караше да изпитва просто чувство за вина и провал. В Нийл Спенсър той беше открил едно проблемно дете, което имаше нужда да бъде спасено — дете, за което някой трябва да се погрижи, — и беше вярвал, че той е човекът, който да го направи. Той щеше да помага на Нийл и да го подкрепя. Да го приюти. Да се грижи за него.

Никога не беше имал намерение да го нарани.

И в продължение на два месеца беше успявал. Мъжът беше изпитвал такъв душевен мир. Присъствието на момчето и очевидното му задоволство бяха като балсам за душата му. За първи път, откакто се помнеше, светът му се беше струвал не просто възможен, но и правилен, сякаш някаква хронична инфекция вътре в него най-сетне беше започнала да отшумява.

Но разбира се, всичко беше илюзия.

През цялото време Нийл го беше лъгал и беше чакал удобен момент, като само се беше преструвал на щастлив. И в крайна сметка мъжът се беше принудил да си признае, че проблясващата доброта, която уж беше съзирал в очите на момчето, никога не е била истина, а просто лукава лъжа. От самото начало той се беше държал твърде наивно и доверчиво. Нийл Спенсър беше просто една змия, преоблечена в кожата на момченце, и в действителност, беше заслужавал точно онова, което му се беше случило днес.

Сърцето на мъжа биеше твърде силно.

Той разтърси глава и се насили да се успокои, задиша по-бавно и прогони тези мисли от съзнанието си. Случилото се днес беше отвратително. Ако сред всички останали емоции се прокрадваше някакво странно усещане за хармония или удовлетворение, това беше ужасно и погрешно и трябваше да бъде отхвърлено. Вместо това той трябваше да се придържа към спокойствието от предишните седмици, колкото и лъжовно да се беше оказало то. Беше направил грешен избор, нищо повече. Нийл се беше оказал грешка и това нямаше да се повтори.

Следващото момченце щеше да бъде идеално.