Алекс Норт
Шепнещия мъж (28)

27

Прибрах се вкъщи, паркирах колата отпред и погледнах надолу по протежението на алеята за коли.

Мислех си — или поне се опитвах. Чувствах се така, сякаш фактите, идеите и обясненията се вихреха в главата ми като птици — достатъчно бавно, за да ги зърна, но твърде бързо, за да ги хвана.

Мъжът, който беше душил около къщата ми, се казваше Норман Колинс. Противно на твърденията му, не беше израснал в тази къща — и въпреки това, поради някаква причина, е бил готов да заплати много над обявената цена, за да я притежава. Имотът очевидно означаваше нещо за него.

Но какво?

Погледнах надолу по алеята за коли към гаража.

Там се беше навъртал Колинс, когато го бях забелязал първо. Гаражът, пълен с ненужни вещи, извадени от къщата, преди да се нанеса — за някои от които се предполагаше, че принадлежаха на Доминик Барнет. Колинс ли беше стоял пред вратата предишната нощ, за да се опита да накара Джейк да я отвори? Ако е така, може би не самият Джейк е бил в опасност, а просто Колинс беше искал нещо.

Ключът за гаража може би.

Но мисленето не можеше да ми помогне повече. Излязох от колата и тръгнах надолу към гаража, отключих го, после дръпнах едната врата, за да я отворя, и я застопорих с някаква стара кутия боя.

Влязох вътре.

Всичките боклуци си бяха там, разбира се: старите мебели; мръсните матраци; нахвърляните на купчини влажни кашони в средата. Погледнах надясно към земята и видях паяка, който все още плетеше гъстата си мрежа, вече заобиколен от малко повече останки отпреди. Пеперуди вероятно, сдъвкани на бледи възелчета нишка.

Огледах се наоколо. Една от пеперудите все така беше кацнала нежно на прозореца. Друга си почиваше отстрани на кашона с коледна украса, като леко повдигаше и отпускаше крилца. Напомниха ми за рисунката на Джейк — както и за факта, че беше невъзможно да ги е виждал тук вътре. Но това беше мистерия, която не можех да разгадая сега.

Ами ти, Норман?

Ти какво търсеше тук?

Избутах с крак настрани няколко изсъхнали листа, за да разчистя малко място, после свалих кашона с украсата и започнах да ровя из него.

Отне ми половин час, за да преровя всички кашони, като ги изпразвах един по един и подреждах съдържанието им отвън. Както бях коленичил сред всички тях, каменният под се усещаше студен, сякаш дънковият плат върху коленете ми попиваше влажни овали.

Вратата на гаража изтрополи зад мен и аз бързо се обърнах, стреснат от шума. Но алеята за коли беше пуста и огряна от слънце. Само топлият ветрец блъскаше вратата в кутията с боя.

Погледнах обратно към това, което бях открил.

Което беше едно нищо. Във всички кашони имаше случайни вещи, непотребни в момента, но такива, които все пак не ти се иска да изхвърляш. Ето я и коледната украса, разбира се; гирляндите вече бяха разпилени около мен, безжизнени и избледнели с времето. Имаше списания и вестници без никаква очевидна връзка между датите и изданията. Дрехи, сгънати и прибрани, които миришеха на плесен. Прашни стари разклонители. Нищо, което да изглежда умишлено скрито, а по-скоро небрежно прибрано и забравено.

Сподавих гнева си. Тук нямаше отговори.

Разследването ми обаче беше смутило още няколко от пеперудите. Пет или шест от тях пъплеха по вещите, които бях разопаковал, с трепкащи антенки, а други две пърхаха по прозореца. Наблюдавах как онази върху гирляндата политна във въздуха, прехвърча покрай мен в посока към отворената врата, после глупаво се върна обратно вътре и кацна на пода пред краката ми, върху една от тухлите там.

Наблюдавах я за момент, отново възхитен от ярките, характерни цветове на крилцата й. Тя лазеше бавно по повърхността на тухлите, а после се вмъкна в една пролука между тях.

Вперих поглед в земята. Една голяма част от пода пред мен беше съставена от произволно подредени тухли за строеж и ми отне няколко секунди, преди да осъзная какво точно виждам. Стар автомобилен канал, в който човек би могъл да легне, за да поправи кола. Беше запълнен с тухли, за да се изравни с нивото на пода.

Поколебах се, после вдигнах тухлата, на която беше кацнала пеперудата. Тухлата се отдели от пода, покрита с прах и стари паяжини, а пеперудата упорито стоеше от едната страна.

В дупката, която тухлата беше оставила, се виждаше горната част на нещо, което приличаше на още един кашон.

Вратата на гаража се тресна зад мен.

За бога.

Този път се изправих и отидох обратно до алеята за коли, за да проверя. Не се виждаше никой, но през последните няколко минути слънцето се беше скрило зад облак и светът изглеждаше по-мрачен и студен. Отново беше излязъл вятър.

Погледнах надолу и видях, че все още държах тухлата, а ръката ми леко трепереше.

Върнах се в гаража, оставих тухлата отстрани и после започнах да изваждам още от канала, докато постепенно се показа кашонът отдолу. Беше голям колкото другите, но отгоре беше запечатан с широка лепенка. Извадих ключовете си и избрах този с най-острия връх, а сърцето ми трепкаше в гърдите.

Това ли търсиш, Норман?

Прокарах върха на ключа през средата на лепенката и после пъхнах пръсти в отвора, за да разделя двете части. Отвориха се със звучно хръс. После надникнах вътре.

Мигновено се отдръпнах назад, като седнах на пети. Или не можех, или не исках да осмисля видяното. В мислите си се върнах към думите на Джейк от предишната нощ, след като си беше говорил сам в дневната. Аз искам да те уплаша. Тогава, когато бях решил, че въображаемото момиченце се беше завърнало в живота ни.

Затръшна се врата на кола. Погледнах през рамо и видях, че в края на алеята ми за коли беше паркиран автомобил, а към мен крачеха мъж и жена.

Не беше тя, беше отговорил синът ми.

Беше момчето в пода.

— Господин Кенеди? — извика жената.

Вместо да й отговоря, погледнах обратно към кашона пред мен.

Към костите вътре.

Към малкия череп, който ме гледаше втренчено.

И прекрасно оцветената пеперуда, която беше кацнала да си почине там, а крилцата й потрепваха ритмично като ударите на сърцето на спящо дете.