Алекс Норт
Шепнещия мъж (38)

37

— Готов ли си, миличък?

Мъжът разтърси глава, като за момент не можеше да си спомни къде се намира и какво го питат. Сетне видя как сервитьорката му се усмихва, свела поглед към него, и си даде сметка, че е изпил кафето си.

— Да — той се облегна назад. — Извинете, нещо се бях отнесъл.

Докато прибираше празната чаша, тя отново се усмихна.

— Да ти донеса ли още нещо?

— Може би след малко.

Той нямаше намерение да си поръчва нищо, но въпреки че заведението беше полупразно, му се струваше разумно да бъде учтив и да спазва обществените порядки. Не му се искаше да го запомнят като човек, който се е застоял твърде дълго, не му се искаше да го запомнят изобщо.

И това му се удаваше — макар че и самите хора го улесняваха. Толкова много от тях сякаш бяха потънали в шума от собственото си съществуване и просто ходеха насън през живота си, откъснати от заобикалящия ги свят. Хипнотизирани от мобилните си телефони. Пренебрегващи всички, с които се разминаваха. Хората бяха себевлюбени и нехайни, и почти не обръщаха внимание на случващото се около тях. Ако не изпъкваш, бързо изчезваш от ума им като сън.

Той впери поглед в Том Кенеди, който седеше през две маси от него.

Кенеди беше с гръб и сега, когато жената си беше тръгнала, мъжът можеше да го гледа колкото си иска. Когато беше седяла там, с лице към него, той си беше пийвал кафе и се беше преструвал, че зяпа в собствения си телефон, за да се слее с обстановката в магазинчето. Но разбира се, през цялото време беше слушал внимателно. Ако не им обръщаш внимание, разговорите на околните се смесват и се превръщат в непроницаем фонов шум, но ако се съсредоточиш върху един от тях, можеш лесно да чуеш всичко. Беше необходима само концентрация, все едно прецизно настройваш радио, докато статичният шум изчезне и уловиш ясен сигнал.

Колко прав се беше оказал, мислеше си той.

Понякога ни е трудно да говорим един с друг.

Той не е най-лесното дете.

Е, мъжът беше сигурен, че Джейк щеше да се развива добре под неговите грижи. Той щеше да осигури на момчето дома, който заслужаваше, и любовта и вниманието, от които се нуждаеше. И тогава самият той щеше да се чувства излекуван и пълноценен.

Ако ли не…

Времето имаше склонност да притъпява усещанията. Сега му се струваше много по-лесно да мисли за онова, което беше сторил на Нийл Спенсър. Трепетите, които беше изпитал след това, отдавна бяха избледнели и той успяваше по-хладнокръвно да се справя със спомените всъщност почти му доставяше удоволствие да го прави. Защото момчето си го беше заслужило, нали така? И ако през двата месеца преди това беше изпитвал спокойствие и щастие, последиците от онзи ден също му бяха донесли усещане за мир и справедливост, които носеха своеобразна утеха.

Но не.

Нямаше да се стигне дотам.

Том Кенеди се изправи и пое към изхода. Мъжът се загледа в телефона си и започна безцелно да почуква по екрана, докато Кенеди минаваше покрай него.

Мъжът остана още няколко секунди, замислен за нещата, които беше чул. Кой беше Норман Колинс? Това име му беше напълно непознато. Някой от другите, предположи той, но нямаше никаква представа защо Колинс е бил арестуван точно сега. Това обаче го устройваше напълно. От полицията щяха да имат с какво да се занимават. Кенеди може би нямаше да бъде толкова предпазлив. А това означаваше, че трябваше просто да избере подходящия момент и всичко щеше да бъде наред.

Той се изправи.

Колкото по-силен е шумът, толкова по-лесно можеш да се промъкнеш тихомълком и незабелязано.