Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (5)

Пета глава

Пресичам улицата приведена. Вече сме извън квартала на Командирите, но и тук има големи къщи. Пред една от тях Пазител коси тревата. Моравите са спретнати, фасадите са красиви, добре поддържани. Като красивите снимки, които преди публикуваха по списанията за домове, градини и вътрешна декорация. Същото безлюдие, същата сънливост. Улицата прилича на музей или на улица от модел на град, изработен да показва на хората къде сме живели преди. Защото на тези снимки, в тези музеи, в тези модели на градове, няма деца.

Това е сърцето на Галаад^[1], където войната прониква само по телевизията. Не знаем точно къде са границите, променят се в зависимост от нападенията и контранападенията, но тук е средата, където нищо не помръдва. Република Галаад няма граници, казваше Леля Лидия. Галаад е в сърцата ви.

Преди тук живееха лекари, адвокати, университетски преподаватели. Вече няма адвокати, а университетът е затворен.

Понякога с Люк се разхождахме по тези улици. Говорехме си как ще си купим къща като тези тук, голяма стара къща, която ще ремонтираме. И ще имаме градина с люлки за децата. Канехме се да имаме деца. Макар да съзнавахме, че едва ли някога ще може да си го позволим, просто си говорехме за това, неделна игра. Сега тази свобода ми изглежда почти безтегловна.

 

 

Завиваме към главна улица, където е по-оживено. Профучават автомобили, повечето черни, няколко сиви и кафяви. Има и други жени с кошници, някои са в червено, други са в убитото зелено на Мартите, трети са с рокли на червени, сини и зелени райета, евтини и отеснели — съпругите на по-бедните мъже. Иконосъпруги, така ги наричат. Тези жени не са поделени според функциите си. Те трябва да вършат всичко, стига да могат. Има и по някоя жена цялата в черно, вдовица. Преди имаше повече, но сега са понамалели.

Жените на Командирите няма да видиш на тротоара. Само в автомобили.

Тук тротоарите са циментови. Като малка прескачах пукнатините. Помня стъпалата си по същите тези тротоари, помня и с какво бяха обути. Понякога с маратонки с пружиниращи подметки, отвори за проветрение и звезди от флуоресцентен плат, които блестяха в тъмното. Макар че никога не тичах нощем, а само през деня, и то по оживени улици.

Тогава жените не бяха под закрила.

Помня правилата — неписани, но всяка жена ги знаеше. Не отваряй на непознат, дори да се представя като полицай. Настоявай да плъзне служебната си карта под вратата. Не спирай на пътя, за да помогнеш на моторист, който уж е закъсал. Дръж вратите на колата си заключени и отмини. Ако някой ти подсвирне, не се обръщай. Не ходи сама нощем в обществена пералня.

Замислям се за пералните. Как ходех облечена там — по шорти, джинси, анцуг. И как пъхах в машините собствените си дрехи, собствения си перилен препарат, собствените си пари, спечелени лично от мен. Мисля си какво е да държиш така нещата под контрол.

Сега минаваме по същата улица на червени двойки и мъжете не ни подхвърлят непристойни забележки, не ни заговарят, не ни докосват. Никой не подсвирква.

Има различни видове свобода, казваше Леля Лидия. Свобода за и свобода от. В дните на анархията беше свобода за. А сега имате свобода от. Не я подценявайте.

 

 

Пред нас вдясно е магазинът, където си поръчваме роклите. Някои хора ги наричат „одеяния“ — подходяща дума. А към делата на Господа те и не поглеждат, нито помислят за деянията на Неговите ръце^[2]. Трудно се свиква. Магазинът има голяма дървена табела отвън с формата на златна лилия — „Полска лилия“, така се казва. Вижда се мястото под лилията, където е заличеният запис от времето, когато решиха, че дори имената на магазините са прекалено голямо изкушение за нас. Сега всичко се обозначава само със символи.

Преди „Лилията“ беше кино. Посещаваха го много студенти, всяка пролет организираха фестивал на Хъмфри Богарт с Лорън Бакол или Катрин Хепбърн, самостоятелни жени, които са вземали самостоятелни решения. Носели са блузи с копчета отпред — намек за възможностите да бъдат разкопчани и да ги покажат разголени. Тези жени можели да се разголват, или пък не. Наглед са имали право на избор. Наглед всички имахме право на избор. Бяхме умиращо общество, казваше Леля Лидия, имахме прекалено голям избор.

Не знам кога са отменили фестивала. Явно вече съм била по-голяма. Затова не съм забелязала.

Не влизаме в „Лилията“, а пресичаме платното и продължаваме по пресечката. Най-напред спираме в магазин с друга дървена табела: три яйца, пчела, крава. „Мляко и мед“^[3]. Има опашка, изчакваме реда си две по две. Забелязвам, че днес имат портокали. Откакто Централна Америка беше завладяна от либертеосите, трудно се намират портокали — понякога има, понякога няма. Войната пречи на доставките на портокали от Калифорния, дори на Флорида не може да се разчита, когато има пътни блокади или когато взривят релсите. Оглеждам портокалите — толкова ми се иска да си хапна. Мисля да се върна и да разкажа на Рита. Ще остане доволна. Все ще е нещо, мъничко постижение, ако успея да върна портокалите към живот.

Онези, които са стигнали до гишето, подават купоните си на двамата униформени Пазители от отсрещната страна. Никой не говори много, но се чува шумолене и жените тайно се озъртат: тук, докато пазаруваш, можеш да срещнеш познат, някой, когото познаваш отпреди или от Червения център. Насърчаващо е дори само да зърнеш такова лице. Да можех да срещна Мойра, само да я мярна, да се уверя, че още съществува. Сега ми е трудно да си представя какво е да имаш приятел.

Гленова обаче е до мен, не поглежда. Може би вече не познава никого. Може би са изчезнали всички жени, които е познавала. Или пък не иска никой да види нея. Стои безмълвна и с наведена глава.

Докато чакаме на двойната опашка, вратата се отваря и влизат още две жени, и двете с червените рокли и с белите наочници на Прислужниците. Едната е в напреднала бременност, коремът й е победоносно издут под широката дреха. В магазина настават раздвижване, шушукане, въздишки, неволно извръщаме глава, съвсем открито, за да я огледаме по-добре, пръстите ни сърбят да я докоснем. За нас тя е магично присъствие, обект на завист и желание, жадуваме да сме като нея. Тя е знаме на върха на нашата планина, демонстрира ни какво все още е възможно — и ние можем да бъдем спасени.

Жените в стаята си шушукат, почти говорят — толкова силно е вълнението им.

— Коя е тя? — чувам зад себе си.

— Уейнова. Не. Уорънова.

— Фукла — просъсква гласът, и с право. Жена в толкова напреднала бременност не е длъжна нито да излиза, нито да пазарува. Вече не й предписват ежедневна разходка за поддържане на коремните мускули. Необходими са й само упражненията на пода, дихателните упражнения. Би могла да си остане в къщата. Освен това е опасно да излиза, сигурно пред входа я чака Пазител. Сега, когато жената носи в себе си живот, тя е по-близо до смъртта и се нуждае от специална защита. Току-виж завистта я застигне, няма да е за пръв път. Сега всички деца са желани, но не от всеки.

Може разходката да е нейна прищявка, а те угаждат на капризите, когато работата е толкова напреднала без помятане. Или е една от онези жени — „Хайде, товарете ме, всичко ще понеса!“ — мъченица. Зървам за миг лицето й, когато го вдига, за да се озърне. Гласът зад мен има право. Дошла е да се покаже. Цялата сияе, поруменяла е, наслаждава се на всеки миг.

— Тихо! — нарежда един от Пазителите зад щанда, и ние се умълчаваме като ученички.

Двете с Гленова сме вече на щанда. Подаваме купоните си и един от Пазителите въвежда номерата им в Компорциона, докато другият ни подава покупките, млякото, яйцата. Прибираме ги в кошницата и отново излизаме, минаваме покрай бременната жена и спътницата й, която редом до нея изглежда слабичка, кльощава — всички сме така. Коремът на бременната жена е като огромен плод. Гигантски, дума от моето детство. Положила е длани върху издутината, сякаш да я предпази или сякаш ръцете й черпят оттам топлина и сила.

Докато минавам покрай нея, тя ме поглежда право в очите и аз я познавам. Беше заедно с мен в Червения център, една от любимките на Леля Лидия. Никога не съм я харесвала. Името, предишното й име, е Джанин.

Джанин ме поглежда, после в ъгълчетата на очите й се появява сянката на самодоволна усмивка. Свежда очи към моя плосък корем под роклята и крилцата скриват лицето й. Виждам само малка част от челото й и розовия връх на носа й.

 

 

След това отиваме във „Всяка плът“^[4], чийто знак е голяма свинска пържола, изработена от дърво и провесена на две вериги. Опашката тук не е много дълга: месото е скъпо, дори Командирите не го ядат всеки ден. Гленова купува пържола обаче, при това за втори път тази седмица. Ще разкажа на Мартите — те обичат да слушат за такива неща. Живо се интересуват какво става в другите домакинства, подобни незначителни клюки за тях са повод за гордост или за недоволство.

Аз купувам пилешко, увито в месарска хартия и овързано с връв. Вече почти нищо не е пластмасово. Помня онези нескончаеми бели найлонови торбички в супермаркета — никак не ми се искаше да ги хвърлям, затова ги пъхах под мивката, докато не се натрупваха толкова много, че отворех ли вратата на шкафчето, те се изсипваха навън. Люк все се оплакваше. От време на време изгребваше всички торбички и ги изхвърляше.

Някой ден ще си надене торбичка на главата, казваше. Знаеш как си играят децата. Никога не би направила подобно нещо, отговарях. Голямо момиче е. (Или пък умно момиче, или голяма щастливка.) По тялото ми обаче пропълзяваше ледена тръпка, а после ме обземаше вина за проявеното нехайство. Вярно беше — твърде много неща приемах за даденост, оставях се в ръцете на съдбата по онова време. Ще ги държа някъде на по-високо, отговарях. Изобщо не ги събирай, настояваше Люк. Така и не ги използваме. За отпадъците, предлагах, а той…

Не тук и сега. Не пред хората. Обръщам се, мярвам силуета си в дебелото стъкло на витрината. Значи вече сме излезли на улицата.

 

 

Към нас приближава група хора. Туристи, изглежда, от Япония, вероятно търговска делегация, която ще обикаля историческите забележителности или просто ще попива местен колорит. Хората са дребнички и спретнати, всеки носи своя си фотоапарат, своя си усмивка. Озъртат се ококорени, навели глава настрани като червеношийки, дори бодростта им ми се струва агресивна и не мога да откъсна очи от нея.

Отдавна не съм виждала жени с толкова къси поли. Стигат само до коляното и отдолу се виждат краката им, почти голи с тънките чорапи, безсрамни с обувките си на високи токчета и каишки, закрепени за стъпалата им като изтънчени уреди за изтезание. Жените се олюляват на острите си обувки като на кокили, губят равновесие, гърбът им се извива от кръста, задниците им щръкват. Гологлави са, косата им също е на показ с цялата си чернота и сексуалност. Червило очертава влажните отвори на устите им като драскулките по стените на тоалетните от едно време.

Спирам на място. Гленова спира до мен, не може да откъсне поглед от тези жени. Омагьосани сме, но и отвратени. Изглеждат разсъблечени. Колко бързо сме променили отношението си към тези неща.

После си казвам: и аз преди се обличах така. Това беше свободата. Европеизирани, така ни определяха.

Японските туристи се приближават към нас, бъбрейки, а ние твърде късно извръщаме глава: видели са лицата ни.

Има преводач с обичайния син костюм, червена вратовръзка на фигури и игла с форма на крилато око. Пристъпва пред групата, застава пред нас, препречва пътя ни. Туристите се скупчват зад него, един вдига камерата си.

— Извинете — обръща се преводачът учтиво и към двете ни. — Питат дали може да ви снимат.

Свеждам поглед към тротоара и поклащам глава отрицателно. Туристите трябва да виждат само белите крилца и нищожна част от лицето — брадичката и устата ми. Не очите. Знам, че не бива да поглеждам преводача в лицето. Повечето преводачи са Очи, поне така се говори.

Знам също и че не трябва да се съгласявам за снимката. Скромността означава да си невидим, така ни обясняваше Леля Лидия. Не го забравяйте. Да те видят… да те видят — и тук гласът й потрепваше, — е все едно да проникнат във вас. А вие, момичета, трябва да сте непроницаеми. Наричаше ни „момичета“.

До мен Гленова също е притихнала. Пъхнала е ръцете си с червени ръкавици в широките ръкави, за да ги скрие.

Преводачът отново се обръща към групата и заговаря в стакато. Знам какво им казва, известна ми е рецитацията. Обяснява им, че тукашните жени имат различни традиции, че приемат като насилие да бъдат наблюдавани през обектива на камерата.

Свеждам очи към тротоара, запленена от краката на жените. Едната е обута с отворени сандали, а ноктите на краката й са лакирани в розово. Помня уханието на лака за нокти, как се набръчкваше, ако избързаш с втория пласт, сатенения допир на прозрачния чорапогащник до кожата, усещането как лакираните нокти се плъзваха напред в обувката от тежестта на цялото тяло. Жената с лакираните нокти пристъпва от крак на крак. Усещам обувките й на своите крака. Мирисът на лак за нокти разбужда копнежа ми.

— Извинете — отново се опитва да привлече вниманието ни преводачът. Кимам, за да му покажа, че сме го чули. — Той пита дали сте щастливи — продължава преводачът.

Представям си любопитството им. Щастливи ли са? Как е възможно да са щастливи? Усещам блестящите им черни очи върху нас, как се попривеждат напред, за да чуят отговорите ни, особено жените, но и мъжете: ние сме тайна, забранена и вълнуваща за тях.

Гленова не продумва. Мълчание. Понякога обаче мълчанието е не по-малко опасно.

— Да, много сме щастливи — промърморвам. Трябва да кажа нещо. А какво друго?