Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (22)

Двадесет и втора глава

Когато Родомобилът пристига пред къщата, вече е късно следобед. Слънцето немощно се показва иззад облаците, мирисът на влажна трева стопля въздуха. Цял ден съм присъствала на Раждане, изгубила съм представа за времето. Днес сигурно е пазарувала Кора, аз съм изтощена от всичките си задължения. Качвам се по стълбите, тежко повдигам ходилата си от едното стъпало на другото, подпирам се на перилата. Сякаш съм будувала с дни и съм тичала с всички сили — гърдите ме болят, получавам мускулни крампи като при недостиг на захар. Този път охотно приемам самотата.

Лягам на леглото. Иска ми се да си почина, да заспя, но съм прекалено изморена и в същото време — прекалено превъзбудена, очите ми не се затварят. Вдигам поглед към тавана, плъзгам го по листенцата на венеца. Днес ми напомня шапка, широкопола женска шапка, каквито носеха жените някога: огромна като ореол, обточена с цветя и плодове, с пера от екзотични птици, шапки като картина от рая, носеща се над главите им, като вкоравена представа.

След минутка венецът ще започне да се оцветява и аз ще започна да виждам разни неща. Толкова съм изморена — както когато пътувате цяла нощ, до зори, по някаква причина, която вече не помня, разказвате си истории един на друг, за да стоите будни, редувате се на волана, а когато слънцето започне да изгрява, започвате да различавате разни неща с периферното си зрение: пурпурни животни в крайпътните храсталаци, смътните силуети на хора, които изчезват, ако ги погледнете от упор.

 

 

Много съм изморена, не мога да продължа да разказвам. Много съм изморена дори да мисля къде се намирам. Тук съм в различна история, по-хубава. Историята за онова, което се случи с Мойра.

Част от историята знам лично, друга част научих от Алма, която я чула от Долорес, която я чула от Джанин. Джанин я научила от Леля Лидия. По тези места дори при такива обстоятелства все се намират съюзници, едни или други.

Леля Лидия повикала Джанин в кабинета си.

Благословен да е плодът, Джанин, казала сигурно Леля Лидия, без да вдига очи от бюрото си, където пише нещо. Всяко правило си има изключения — и на това може да се разчита. На Лелите им е позволено да пишат и да четат.

Да отвори Бог, сигурно отговорила Джанин монотонно, с прозрачния си глас, подобен на суров яйчен белтък.

Усещам, че мога да разчитам на теб, Джанин, казала Леля Лидия, вдигнала очи от листа и приковала Джанин с онзи свой поглед през очилата, който бе едновременно заплашителен и умоляващ. Помогни ми, казвал погледът, всички заедно сме в това положение. Ти си благонадеждно момиче, продължила тя, не си като някои от другите.

Мислела, че цялото сополивене и разкаяние на Джанин означават нещо, мислела, че Джанин е прекършена, че е истинска вярваща. Но по това време Джанин беше като кутре, което твърде много хора бяха ритали твърде често и напосоки — за мимолетно одобрение беше готова да се въргаля пред всеки, да каже всичко.

Затова Джанин сигурно отвърнала: надявам се, Лельо Лидия, надявам се да съм достойна за доверието ти. Или нещо подобно.

Джанин, казала Леля Лидия, случило се е нещо ужасно.

Джанин приковала очи към пода. Каквото и да било, знаела, че няма да обвинят нея, тя била безукорна. Но каква полза имала от своята безукорност досега? Затова се чувствала и виновна, сякаш ей сегичка ще я накажат.

Ти знаеш ли за това, Джанин?, тихо попитала Леля Лидия.

Не, Лельо Лидия, отговорила Джанин. Съзнавала, че сега е моментът да вдигне поглед, да се вторачи право в очите на Леля Лидия. И след миг успяла да го стори.

Защото, ако знаеш, ще бъда много разочарована от теб, казала Леля Лидия.

Бог ми е свидетел, с показна пламенност отвърнала Джанин.

Леля Лидия си позволила поредната пауза. Заиграла се с писалката си. Мойра вече не е при нас, казала накрая.

О, възкликнала Джанин. Случилото се не я засягало. Мойра не й била приятелка. Мъртва ли е?, попитала тя след малко.

И тогава Леля Лидия й разказала историята. Мойра вдигнала ръка да отиде до тоалетната по време на Упражненията. И отишла. Леля Елизабет била дежурна в тоалетната. Стояла пред вратата, както обикновено. Мойра влязла. Малко по-късно Мойра повикала Леля Елизабет: тоалетната преливала, можело ли Леля Елизабет да я оправи? Наистина, някои тоалетни се запушваха понякога. Някой тъпчеше тоалетна хартия вътре, за да се случва точно това. Лелите се опитваха да измислят как да предотвратят тази практика, но средствата им бяха ограничени и в момента се налагаше да действат с подръчни средства, но още не бяха измислили как да заключват тоалетната хартия. Може би трябваше да я държат пред вратата и да раздават едно или няколко листчета на влизане. Само че това предстоеше. Нужно е време, за да се изглади едно ново начинание.

Леля Елизабет не заподозряла нищо опасно и влязла в тоалетната. Леля Лидия сигурно признала колко глупава е постъпката й. От друга страна, вече няколко пъти била оправяла тоалетната без никакви инциденти.

Мойра не лъжела, наистина по пода се стичали вода и късчета полуразградени фекалии. Гледката не била приятна и Леля Елизабет се подразнила. Мойра учтиво застанала отстрани, а Леля Елизабет бързо влязла в посочената от Мойра кабинка и се привела зад тоалетната. Готвела се да вдигне порцелановия капак и да нагласи сифона и поплавъка. Вече държала капака, когато усетила как нещо твърдо и остро, вероятно метално, притиска ребрата отзад. Не мърдай, наредила Мойра, иначе ще те намушкам. Знам точно къде, за да пробия дробовете ти.

После установили, че е разглобила едно тоалетно казанче и е извадила дългото и тънко предпазно лостче, което свързва ръчката и веригата. Не е трудно, ако знаеш какво правиш, а Мойра имаше технически познания, сама си поправяше дребните неща по колата. Малко след това капаците на казанчетата бяха привързани с вериги и когато преливаха, отварянето им отнемаше доста време. Няколко пъти се наводнихме така.

Леля Елизабет не виждала какво притиска гърба й, обяснила Леля Лидия. Била храбра жена.

О, да, съгласила се Джанин.

… но не безразсъдна, добавила Леля Лидия понамръщено. Джанин реагирала прекалено въодушевено, а понякога въздействието е обратно. Леля Елизабет нямала друг избор, освен да се подчини, продължила Леля Лидия. Мойра й наредила да махне от колана си остена и свирката и й ги взела. После бързо изтикала Леля Елизабет надолу по стълбите към сутерена. Били на втория етаж, не на третия, не им се налагало да преодоляват твърде много стълби. Било учебно време, коридорите били пусти. Мярнали друга Леля, но в далечния край на коридора и дори не поглеждала към тях. Леля Елизабет щяла да се разкрещи, но знаела, че заплахата на Мойра е сериозна — носела й се лоша слава.

О, да, казала Джанин.

Мойра повела Леля Елизабет по коридора с празните шкафчета, покрай вратата на спортната зала чак до котелното. Наредила й да се съблече.

О, немощно възкликнала Джанин, като че в знак на протест срещу това светотатство.

… Мойра също се съблякла и облякла дрехите на Леля Елизабет — не й били съвсем по мярка, но щели да свършат работа. Не проявила прекомерна жестокост, позволила на Леля Елизабет да облече нейната червена рокля. Накъсала воала и с парчетата завързала Леля Елизабет зад котела. Натъпкала част от плата в устата й и го завързала с лента от воала. Прокарала друго парче по шията на Леля Елизабет и с другия край вързала стъпалата й зад гърба. Лукава и опасна жена, казала Леля Лидия.

Може ли да седна?, попитала Джанин. Сякаш всичко това й идвало в повече. Най-сетне разполагала с разменна монета, макар и символично.

Да, Джанин, отговорила учудено Леля Лидия, но на този етап вече не можела да откаже. Нуждаела се от вниманието на Джанин, от съдействието й. Посочила й стол в ъгъла. Джанин го придърпала.

Можех да те убия, нали разбираш, казала Мойра, когато Леля Елизабет вече била сигурно скрита от поглед зад котела. Можех да те нараня толкова сериозно, че никога вече да не се чувстваш добре в тялото си. Можех да те цапардосам с това или да те пронижа в окото. Ако се стигне дотам, не забравяй, че не го направих.

Леля Лидия не повторила всичко това пред Джанин, но според мен Мойра е казала нещо подобно. Тъй или иначе, тя нито убила, нито осакатила Леля Елизабет, която няколко дни по-късно се върнала на работа в Центъра, щом се възстановила след прекараните няколко часа зад котела и разпита, изключил вероятността да е била съучастник.

Мойра се изправила и вперила поглед право напред. Изпънала рамене, изправила гръбнак и стиснала устни. Това не беше обичайната ни поза. Обикновено крачехме със сведена глава, заболи очи в ръцете си или в земята. Мойра не приличала много на Леля Елизабет дори с кафявата забрадка, но явно скованата й поза с изпънат гръб била достатъчно убедителна за Ангелите на пост, които и бездруго не се заглеждаха много по нас — дори, или пък най-вече, по Лелите. Мойра излязла с решителна стъпка, с поведението на човек, който знае къде отива, отдали й чест, подала пропуска на Леля Елизабет, който те изобщо не си направили труда да проверят, защото кой би дръзнал да оскърби така една Леля. И изчезнала.

О, възкликна Джанин. Кой знае как точно се чувствала? Може би й се искало да възкликне от радост. Ако е така, добре се прикрила.

Е, Джанин, казала Леля Лидия, ето какво искам да направиш.

Джанин се ококорила и се постарала да си придаде невинен и съсредоточен вид. Искам да си държиш ушите отворени. Може би някоя от другите също е замесена.

Добре, Лельо Лидия, отговорила Джанин.

И после ела да ми съобщиш, нали, скъпа? Ако дочуеш нещо.

Да, Лельо Лидия, казала Джанин. Знаела, че повече няма да й се налага да коленичи пред класа и да слуша как всички крещим, че вината е нейна. За известно време някой друг щял да заеме мястото й. Временно се била отървала.

Фактът, че разказала на Долорес за срещата в кабинета на Леля Лидия, не означавал нищо. Не означавал, че тя няма да издаде някоя от нас, която и да е, ако й се удаде случай. Знаехме го. По това време вече се отнасяхме към нея така, както се отнасяш с безкраките продавачи на моливи по ъглите на улицата. Гледахме да страним от нея, държахме се с нея любезно, когато нямаше друг начин. Беше опасна за нас, всички го съзнавахме.

Долорес сигурно я е потупала по гърба и я е похвалила, че ни предупреждава. Къде се е случил този разговор? В спортната зала, докато сме се приготвяли да си лягаме? Леглото на Долорес беше съседно на Джанин.

През нощта историята стигна до всички ни в полумрака, предаваше се приглушено от легло на легло.

Мойра беше някъде навън. Или беше на свобода, или беше мъртва. Какво щеше да предприеме? Мисълта за онова, което ще прави, започна да се разраства, докато не изпълни цялата стая. Всеки момент можеше да избухне мощен взрив, стъклата на прозорците щяха да се посипят навътре, вратите щяха да зейнат. Мойра вече имаше власт, беше на воля, беше се освободила. Вече бе безпътна жена.

Мисля, че това ни плашеше.

Мойра беше като асансьор без стени. Свят ни се завиваше. Вече започвахме да забравяме вкуса на свободата, тези стени ни се струваха сигурни. В горните пластове на атмосферата се разпадаш, изпаряваш се, няма налягане, което да удържа целостта ти.

Въпреки това Мойра владееше фантазията ни. Притискахме я в обятията си, тя беше с нас тайно, като сподавен кикот, беше като лава под кората на ежедневието. В светлината на Мойра Лелите не изглеждаха толкова страшни, а по-нелепи от преди. Властта им беше накърнима. Възможно беше да ги отвлечеш в тоалетната. Допадаше ни дързостта.

Очаквахме всеки момент да я домъкнат обратно, както се беше случвало и преди. Не можехме да си представим какво ще й направят този път. Каквото и да е, щеше да бъде сурово.

Но нищо не се случваше. Мойра не се появяваше. Още не.