Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (45)

Четиридесет и пета глава

За миг застивам, останала без въздух, като че ли някой ме е ритнал.

Значи е мъртва и аз съм в безопасност. Направила го, преди да дойдат. Изпитвам огромно облекчение. Признателна съм й. Тя е умряла, за да живея аз. По-късно ще скърбя.

Освен ако тази жена не ме лъже. Винаги има такава вероятност.

Вдишам дълбоко, издишам, набавям си кислород. Пространството пред мен почернява, после се прояснява. Разбирам защо.

Завивам, отварям портата и за миг задържам ръка върху нея да се успокоя, влизам. Ник е там, мие колата и си подсвирква. Изглежда, се е отнесъл много далеч.

Мили Боже, мисля си, ще направя каквото поискаш. Сега, след като ме избави от опасността, ще се залича, ако това искаш, истински ще се изпразня, ще се превърна в съсъд. Ще се откажа от Ник, ще забравя за другите, ще престана да се оплаквам. Ще приема съдбата си. Ще се пожертвам. Ще се разкая. Ще се отрека. Ще се откажа.

Знам, че не е правилно, но въпреки това си го мисля. Всичко, на което са ни учили в Червения център, всичко, на което съм се съпротивлявала, нахлува в съзнанието ми. Не искам болка. Не искам да танцувам със стъпалата във въздуха, а главата ми да бъде безлик правоъгълник от бял плат. Не искам да съм кукла, увесена на Стената, не искам да съм безкрил ангел. Искам да продължа да живея, под каквато и да е форма. Доброволно се отказвам от тялото си в полза на другите. Те могат да правят каквото искат с мен. Примирила съм се.

За пръв път усещам истинската им сила.

Минавам покрай цветните лехи, покрай върбата, устремила съм се към задната врата. Ще вляза и ще бъда в безопасност. Ще падна на колене, в стаята си, признателно ще изпълня дробовете си със застоялия въздух, с дъх на полир за мебели.

Серина Джой се е показала на главния вход, стои на стълбите. Вика ме. Какво иска? Да не би да ме вика в дневната да й помогна със сивата вълна? Няма да мога да държа ръцете си неподвижно и тя ще надуши нещо. При все това се приближавам към нея, защото нямам друг избор.

Надвиснала е над мен от най-горното стъпало. Очите й горят, нажежено сини на бялата набръчкана кожа. Отмествам поглед от лицето й към земята, към стъпалата й, към върха на бастуна.

— Имах ти доверие — казва тя. — Опитах се да ти помогна.

Все още не вдигам очи към нея. Изпълва ме вина — разкрита съм, но за какво? За кой от греховете си съм обвинена? Единственият начин да открия е да си мълча. Грешка ще е сега да започна да се извинявам за едно или за друго. Мога да издам нещо, за което тя дори не подозира.

— Е? — пита ме. — Нищо ли няма да кажеш?

Вдигам поглед към нея.

— За кое? — успявам да отроня. И веднага прозвучава безочливо.

— Виж — изважда тя свободната си ръка зад гърба. Държи своята наметка, зимната. — Имаше червило — пояснява. — Каква вулгарност, така му казах. — Пуска наметката, но държи още нещо в костеливата си ръка. Хвърля и него. Пурпурните пайети падат, плъзват се по стъпалата като змийска кожа, проблясват на слънцето. — Зад гърба ми — казва тя. — Можеше да ми оставиш поне нещичко. Да не би в крайна сметка да го обичаш? — Вдига бастуна. Решавам, че ще ме удари, но не го прави. — Прибери това отвратително нещо и си върви в стаята. И ти си като другата. Уличница. Ще свършиш по същия начин.

Навеждам се, вземам дрехата. Зад гърба ми Ник е престанал да си свирука.

Иска ми се да се обърна, да хукна към него, да го прегърна. Би било глупаво. Той с нищо не може да ми помогне. И той ще затъне.

Влизам през задната врата в кухнята, оставям кошницата, качвам се горе. Послушна и спокойна.