Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (39)

Тридесет и девета глава

Командирът има ключ от стая. Взел го е от рецепцията, докато аз чаках на диванчето на цветя. Показва ми го лукаво. Трябва да се досетя.

Качваме се в стъкленото половин яйце на асансьора, минаваме покрай обраслите с лози балкони. Трябва да се досетя, че и аз съм на показ.

Отключва вратата на стаята. Всичко е същото, съвсем същото като преди, някога. Завесите са същите — на едри цветя в тон с покривката на леглото, оранжеви макове на кралскосин фон, и по-тънките бели, които да спират слънцето; бюрото и нощните шкафчета, безлични, квадратни, лампите, картините по стените: плодове в купа, стилизирани ябълки, цветя във ваза, лютичета и рунянки в тон със завесите. Всичко е същото.

Извинявам се на Командира за минутка и отивам в банята. Ушите ми пищят от пушека, джинът ме изпълва с апатия. Намокрям кърпа и я притискам към челото си. След малко се оглеждам за малките сапунчета в индивидуални опаковки. Има. От онези с циганката, испански.

Вдъхвам уханието на сапун, мириса на дезинфектант, и стоя в бялата баня, заслушана в далечния шум на течаща вода, на тоалетни казанчета. Странно защо се чувствам уютно, като у дома. Има нещо успокоително в тоалетните. Телесните функции поне си останаха демократични. Всички серат, би казала Мойра.

Присядам на ръба на ваната, загледана в хавлиите. Навремето ме възбуждаха. Означаваха равносметката на любовта.

 

 

Видях майка ти, каза Мойра.

Къде?, попитах. Новината ме разтърси, стъписа ме. Осъзнах, че съм я смятала за мъртва.

Не лично, а в онзи филм, който ни пуснаха, за Колониите. Беше в близък план, сигурна съм, че беше тя. Беше увита в едно от онези сиви неща, но знам, че беше тя.

Слава богу, казах.

Защо слава богу?, попита Мойра.

Мислех я за мъртва.

По-добре да беше. Би трябвало това да й пожелаеш — да умре.

 

 

Не помня кога я видях за последен път. Слива ми се с всички останали пъти — беше по някакъв тривиален повод. Трябва да се е отбила за нещо, влиташе и излиташе от къщи, като че ли аз съм майката, а тя — детето. Все още притежаваше онази напереност. Понякога, докато се местеше, когато тъкмо беше напуснала един апартамент или се нанасяше в друг, използваше моята пералня. Може би беше дошла да вземе нещо назаем — тенджера, сешоар. Имаше този навик.

Не знаех, че ще е последният път, иначе щях да го запомня по-добре. Дори не помня какво си казахме.

Седмица по-късно, след две, след още три, когато положението внезапно много се влоши, опитах да й звънна. Но не вдигна. Не вдигна и когато опитах отново по-късно.

Не ме беше предупредила, че ще заминава някъде, но пък вероятно и не би го направила — невинаги ме предупреждаваше. Имаше си собствена кола и не беше твърде възрастна да шофира.

Накрая се свързах по телефона с управителя на сградата. Каза, че не я е виждал напоследък.

Притесних се. Помислих си, че може да е получила сърдечен удар или инсулт, не беше изключено, макар че, доколкото знаех, не беше болна. Открай време се радваше на чудесно здраве. Все още тренираше на тренажора и ходеше да плува през две седмици. Казвах на приятелите си, че тя сигурно е по-здрава от мен, и може би беше вярно.

С Люк отидохме до града и той принуди управителя да отключи апартамента. Може да е мъртва и да лежи на пода, каза му Люк. Управителят мърмореше за някакво разрешение, но Люк умееше да бъде убедителен. Съвсем ясно даде да се разбере, че няма да чакаме и няма да си тръгнем. Разплаках се. Може би в крайна сметка това свърши работа.

Когато онзи ни отвори вратата, вътре заварихме хаос. Преобърнати мебели, разрязан матрак, преобърнати на пода чекмеджета на бюрото, с разпиляно и натрупано на купчини съдържание. Само че майка ми не беше там.

Ще се обадя в полицията, казах. Бях престанала да плача. Беше ми студено от глава до пети, зъбите ми тракаха.

Недей, възпря ме Люк.

Защо не?, попитах и гневно се вторачих в него. Вече бях ядосана. Той стоеше насред опустошената дневна и само ме гледаше. Пъхна ръце в джобовете си — един от безцелните жестове, които хората правят, когато не знаят как иначе да постъпят.

Просто недей, така ми каза.

Майка ти е екстра, казваше Мойра, докато учехме в колежа. По-късно: майка ти няма спирачки. По-късно: сладурана е.

Не е сладурана, отговарях. Тя ми е майка.

Боже, да видиш моята, казваше Мойра.

Представям си майка си как мете смъртоносни токсини, както преди използвали старици в Русия, за да метат отпадъците. Само че тази мръсотия ще я убие. Не мога да повярвам. Със сигурност нейната напереност, нейният оптимизъм и енергия, липсата на спирачки ще й помогнат да се измъкне. Все ще измисли нещо.

Знам обаче, че не е вярно. Просто прехвърлям отговорността, както правят децата с майките.

Вече съм я оплакала. Но ще го правя отново и отново.

 

 

Връщам се обратно тук, в хотела. Тук трябва да бъда. Сега в това голямо огледало под бялата светлина се оглеждам.

Хубавичко, бавно и спокойно. На нищо не приличам. Спиралата пак се е разтекла въпреки намесата на Мойра, лилавеещото червило се е размазало, косата ми е безжизнено отпусната. Повехналите розови пера са претруфени като карнавални кукли, някои от звездовидните пайети са изпопадали. Вероятно още от самото начало, но не съм забелязала. Аз съм плашило — с лош грим и с чужди дрехи, повехнал блясък.

Ще ми се да имах четка за зъби.

Мога да стоя тук и да си мечтая, но времето лети.

Трябва да се върна в къщата преди полунощ, иначе ще се превърна в тиква — или това се отнасяше за каляската? Според календара утре е Ритуалът, затова тази нощ Серина иска да бъде обслужена, а ако ме няма и тя разбере защо, тогава какво?

Този път Командирът чака — чувам го как крачи в стаята. Спира пред вратата на банята, прокашля се с едно театрално „ахам“. Завъртам кранчето на топлата вода, за да покажа, че съм готова или нещо подобно. Трябва да приключвам. Измивам си ръцете. Трябва да се пазя от инерцията.

Когато излизам, той лежи на голямото легло със събути обувки, както забелязвам. Лягам до него, не се налага да ми нарежда. Бих предпочела да не го правя, но ми е приятно да легна, толкова съм изморена.

Най-сетне сами, мисля си. Истината е, че не искам да съм сама с него, не и в легло. Предпочитам и Серина да беше тук. Предпочитам да играя скрабъл.

Мълчанието ми не го възпира.

— Утре, нали? — пита тихо. — Помислих си, че може да избързаме. — Обръща се към мен.

— Защо ме доведохте тук? — питам студено.

Той вече гали тялото ми, от носа до кърмата, както се казва, като котка — по лявата страна и надолу по левия крак. Спира на стъпалото, пръстите му обхващат глезена ми за кратко, като гривна, където е татуировката на брайл, който той разбира, като дамга е. Знак за притежание.

Напомням си, че не е лош човек, че при други обстоятелства дори би ми допаднал.

Ръката му спира.

— Помислих си, че промяната ще ти хареса. — Знае, че не е достатъчно. — Може би като експеримент. — И това не е достатъчно. — Ти каза, че искаш да разбереш.

Сяда, започва да се разкопчава. По-зле ли ще бъде така — лишен от могъществото на дрехите? Останал е по риза, а под нея, за жалост — шкембенце. Туфички косми.

Смъква една от презрамките ми, пъхва другата си ръка сред перата, но нищо не се получава — аз лежа като мъртва птица. Той не е чудовище, мисля си. Не мога да си позволя гордост или отвращение, при тези обстоятелства трябва да се отърсиш от всякакви неща.

— Може би да угасим лампите — предлага Командирът озадачен и несъмнено изненадан. Мярвам го за миг, преди да го направи. Без униформата си изглежда по-дребен, по-възрастен, като нещо изсушено. Проблемът е, че не мога да бъда с него по-различна, отколкото съм обикновено. Обикновено съм инертна. Би трябвало да ни е останало нещо освен това фиаско и безплодие.

Престори се, изкрещявам си наум. Сигурно не си забравила как. Хайде, приключвай, иначе ще отиде цяла нощ. Размърдай се. Разкърши плът, дишай шумно. Най-малкото, което можеш да направиш.