Метаданни
Данни
- Серия
- Разказът на прислужницата (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Handmaid’s Tale, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Розова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Америка
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Близко бъдеще
- Драматизъм
- Линеен сюжет с отклонения
- Психологизъм
- Социалност
- Феминизъм
- Четиво за възрастни
- Човек и бунт
- Оценка
- 4,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Маргарет Атууд
Заглавие: Разказът на прислужницата
Преводач: Надежда Розова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Orange Books
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: канадска
Печатница: Мултипринт
Излязла от печат: 15.12.2017
Редактор: Надя Баева
Художник: Живко Петров
Коректор: Ива Колева
ISBN: 978-619-171-045-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4125
История
- — Добавяне
Двадесета глава
Централното стълбище е по-широко от нашето, с извити перила и от двете страни. Отгоре се чуват напевите на жените, които вече са там. Качваме се по стълбите в колонка, като внимаваме да не си настъпваме подгъвите една на друга. Отляво крилата на двойната врата на трапезарията са разтворени и вътре виждам дългата маса, застлана с бяла покривка и подредена като бюфет: шунка, сирене и портокали. Имат портокали! И прясно изпечен хляб и сладкиши. Ние ще получим мляко и сандвичи на поднос по-късно. Те обаче имат кана с кафе и бутилки вино — защо Съпругите да не се понаквасят в този ден на ликуване? Първо ще изчакат резултата, а после ще се натъпчат. Сега са се събрали в дневната от другата на стълбището и поздравяват Съпругата на този Командир, Съпругата на Уорън. Дребна и слабичка жена, тя лежи на пода по бяла нощница, прошарената й коса е разперена като плесен по килима, като че ли предстои самата тя да ражда.
Разбира се, Командирът никакъв не се вижда. Отишъл е, където обикновено ходят мъжете при такива поводи, в някое скривалище. Сигурно гадае кога ще бъде оповестено повишението му, ако всичко мине добре. Вече е сигурен, че ще го повишат.
Уорънова е в господарката спалня — подходящо название — в която всяка вечер си лягат този Командир и неговата Съпруга. Тя седи на тяхното голямо легло, облегната на възглавници: Джанин, раздута, но и смалена, лишена от предишното си име. Облечена е с бяла памучна рокля, вдигната около бедрата, дългата й коса с цвят на метла е прибрана назад и вързана на тила, за да не пречи. Очите й са здраво стиснати и така тя почти ми харесва. В крайна сметка е една от нас, нима някога е искала нещо друго, освен да живее възможно най-прилично? Нима някоя от нас е искала нещо друго? Уловката е в това „възможно“. Тя не се справя зле при дадените обстоятелства.
Две жени, които не познавам, стоят от двете й страни и стискат ръцете й или тя стиска техните. Трета повдига нощницата, полива издутината на корема й с бебешко масло, втрива го надолу. В краката й стои Леля Елизабет, облечена с роклята си в цвят каки с войнишките предни джобове. Тя ни преподаваше Родилна гимнастика. Виждам само профила й, но знам, че е тя с този щръкнал нос и красива, строга брадичка. До нея е Родилният стол с две седалки, задната по-висока, като трон зад другата. Нямаше да сложат Джанин на него, преди да настъпи моментът. Одеялата са подготвени, коритце за къпане, купчина с ледени кубчета, които Джанин да смуче.
Останалите жени седят с кръстосани крака върху килима — много са, всички от околността трябва да присъстват. Трябва да са към двайсет и пет, трийсет. Не всеки Командир има Прислужница, защото някои Съпруги имат деца. От всяка според способностите, на всеки според потребностите, така гласи лозунгът. Рецитирахме го три пъти след десерта. Твърдяха, че е от Библията. От свети Павел, от Деяния на светите апостоли.
Вие сте преходно поколение, казваше Леля Лидия. За вас е най-трудно. Съзнаваме какви жертви се очаква да направите. Трудно е, когато мъжете ви оскърбяват. На следващите ще им бъде по-лесно. Те охотно ще се отдадат на дълга си.
Не каза: защото няма да помнят какво е било преди.
Каза: защото няма да искат неща, които не може да имат.
Веднъж седмично гледахме филми — след като се наобядваме, преди следобедния сън. Седяхме на пода на залата за занятия по дом и бит, върху сивите си постелки, и чакахме, докато Леля Хелена и Леля Лидия се бореха с прожекционния апарат. Ако извадехме късмет, нямаше да заредят филма на обратно. Приличаше ми на часовете по география в собственото ми училище, в моята гимназия отпреди хиляди години, където ни показваха филми за други места по света: жени с дълги поли или евтини памучни рокли на шарки, помъкнали наръчи съчки или кошници, или пластмасови кофи с вода от някоя река, привързали бебета към телата си с шалове или мрежи, примижали или уплашени на екрана срещу нас, съзнаващи, че машинката със стъкленото око им прави нещо, но без да знаят точно какво. Онези филми носеха утеха, но бяха и леко отегчителни. От тях ми се доспиваше дори когато на екрана се появяваха мъже с оголени мускули, които копаеха спечена пръст с примитивни мотики или местеха камъни. Предпочитах филми с танци, песни, ритуални маски и различни музикални артефакти: пера, месингови копчета, раковини, барабани. Харесваше ми да гледам тези хора, когато са щастливи, а не гладни, нещастни, измършавели, напрегнати до смърт заради нещо съвсем простичко като копаенето на кладенец, напояването на земята — проблеми, които цивилизованите страни отдавна бяха решили. Мислех, че някой трябва само да им даде нужната техника и да ги остави да се оправят нататък.
Леля Лидия не ни пускаше такива филми.
Понякога ни караше да гледаме стар порнофилм от седемдесетте или осемдесетте. Жени на колене, които смучеха пениси или дула на оръжия, вързани или оковани жени с нашийници, провесени от дървета или с главата надолу, голи, с разтворени крака, изнасилвани жени, пребивани от бой, убивани. Веднъж ни застави да гледаме как бавно режат една жена на парчета, кълцаха пръстите и гърдите й с градинарски ножици, разпориха корема й и червата се изсипаха навън.
Помислете какви са алтернативите, каза Леля Лидия. Виждате ли какво е било преди? Ето това са мислели за жените тогава. И гласът й потрепваше от възмущение.
По-късно Мойра каза, че не било истинско, било заснето с манекени, но не си личеше.
Понякога обаче филмът беше от така наречените от Леля Лидия Неженски документални филми. Представете си само, да си пилеят времето така, казваше Леля Лидия, когато би трябвало да вършат нещо полезно. Преди Нежените постоянно си губели времето. Насърчавали ги да го правят. Правителството им давало пари за това. Не забравяйте, че някои от идеите им били доста здравомислещи, продължаваше тя със самодоволството на човек, който е в положението да преценява. И сега ни се налага да се примиряваме с някои от вижданията им. Само с някои, не забравяйте, добавяше тя престорено сдържано, изпъваше показалец и го размахваше срещу нас. Но те били безбожнички и точно там е цялата разлика, не сте ли съгласни?
Седя на постелката си със скръстени ръце, а Леля Лидия се отдръпва встрани от екрана, светлината угасва и аз се питам дали не бих могла в тъмното да се наклоня незабелязано надясно и да прошепна на жената до мен. Какво ще й прошепна? Ще я попитам виждала ли е Мойра? Защото никой не я е виждал, не се появи на закуска. Обаче макар да е затъмнено, помещението не е достатъчно тъмно, затова превключвам мисълта си в режим на задържане, който минава за внимание. На такива филми не ни пускат звука, но на порнофилмите го пускат. Искат да чуваме писъците, стоновете и сумтенето на онова, което би трябвало да бъде или крайна болка, или крайно удоволствие, или и двете едновременно, обаче не искат да чуваме какво казват Нежените.
Най-напред се появяват заглавието и няколко имена, но са зачертани, за да не ги четем, и тогава виждам майка си. Младата ми майка, по-млада, отколкото я помня, каквато е била, преди да се родя. Облечена е с дрехите, които според Леля Лидия обикновено носели Нежените по онова време: джинсов гащеризон с карирана риза в зелено и бледомораво и гуменки. Както се обличаше навремето Мойра, както си спомням, че се обличах и аз много отдавна. Косата й е прихваната с морава кърпа на тила. Лицето й е много младо, много сериозно, дори красиво. Забравила съм, че някога майка ми е била толкова хубава и сериозна. Тя е заедно с група жени, облечени по същия начин, държи някаква пръчка, не, част от лозунг, стиска дръжката. Камерата описва панорама и всички виждаме надписа с боя върху чаршаф: ДА СИ ВЪРНЕМ НОЩТА[1]. Той не е закрит, въпреки че не бива да четем. Жените край мен сепнато поемат дъх, в стаята настава раздвижване като вятър, преминал през тревата. Пропуск, наистина ли ще ни се размине? Или са искали да го видим, за да разберем, че в миналото не е имало сигурност?
Зад този лозунг има и други, които обективът забелязва за кратко: СВОБОДА НА ИЗБОРА. ВСЯКО БЕБЕ Е ЖЕЛАНО. ДА СИ ВЪРНЕМ ТЕЛАТА. ВЯРВАТЕ ЛИ, ЧЕ МЯСТОТО НА ЖЕНАТА Е НА КУХНЕНСКАТА МАСА? Под последното има рисунка на женско тяло, проснато върху маса, и от него капе кръв.
Майка ми се придвижва напред, усмихва се, смее се, всички преминават, вече с вдигнати юмруци във въздуха. Камерата се насочва към небето, където излитат стотици балони, зад които се вият връвчиците им: червени балони с нарисуван червен кръг с дръжка като дръжката на ябълка, като дръжката на кръст. Долу на земята майка ми вече се е сляла с тълпата, изгубвам я от поглед.
Родих те на трийсет и седем, казваше мама. Беше рисковано, имаше вероятност от деформации или нещо подобно. Беше желано дете, няма спор, но се наслушах на какво ли не от някои хора! Най-старата ми приятелка — Триша, тази кучка, ме обвини, че съм пронаталистка. Отдавам го на завист. Други обаче го приеха добре. Но когато бях в шестия месец, много започнаха да ми изпращат статии как след трийсет и петата година на майката родилните деформации рязко нарастват. Тъкмо от каквото имах нужда. И разни неща за това колко е трудно да си самотен родител. Майната им на тези глупости, отговарях, започнала съм го и ще го довърша. В болницата вписаха в картона „възрастна първескиня“, спипах ги на местопрестъплението. Определят те така, когато раждаш за пръв път, прехвърлила трийсетте — само трийсет, за бога! Глупости, скастрих ги, биологично съм на двайсет и две, цял ден мога да въртя кръгчета край вас. Мога да родя три наведнъж и да си изляза оттук, докато вие още се мъчите да се надигнете от леглото.
Заявяваше това с щръкнала брадичка. Така я помня — с издадена напред брадичка, с питие на кухненската маса пред нея, не млада, красива и сериозна като във филма, а жилава, енергична жена, която не би допуснала никой да я изпревари на опашката в супермаркета. Обичаше да идва у дома на питие, докато с Люк приготвяме вечерята, и да ни разказва какво не е потръгнало в живота й, което постепенно прерастваше в анализ на онова, което не е потръгнало в нашия. Разбира се, по онова време косата й вече беше прошарена. Но тя отказваше да я боядисва. Защо да се преструвам, казваше. Пък и за какво ми е притрябвало, нямам мъж, каква полза от мъжете освен десет секунди, колкото за половин бебе? Мъжът е само женска стратегия за създаване на още жени. Не че баща ти не беше свестен човек, но не ставаше за баща. Аз и не го очаквах от него. Просто си свърши работата и можеш да се разкараш, така му казах, получавам прилична заплата, мога да си позволя детски ясли. И той замина за крайбрежието, изпращаше картички за Коледа. Обаче имаше красиви очи. Нещо не им достига, дори на най-свестните. Все едно постоянно са разсеяни, като че ли не помнят добре кои са точно. Прекалено много зяпат небето. Губят почва под краката си. Не могат да се мерят с жените, бива ги само да поправят коли и да играят футбол — точно каквото ни трябва за усъвършенстване на човешкия род, нали така?
Такива ги говореше дори пред Люк. Той нямаше нищо против, дразнеше я, като се правеше на мъжкар, твърдеше, че жените не са способни на абстрактно мислене, а тя си сипваше още едно и му се хилеше.
Шовинистично прасе, подмяташе му.
Малко е странна, казваше ми Люк, а мама добиваше потаен, дори лукав вид.
Полага ми се, казваше тя. На достатъчно години съм, платила съм си дълга, сега ми е време да съм старомодна. А ти имаш още жълто около устата. „Прасенце“ щеше да е по-точно. А що се отнася до теб, обръщаше се към мен, ти си само една засечка. Пълно фиаско. Историята ще ме оправдае.
Само че такива неща говореше едва след третото питие.
Вие, младите, не цените нищо, казваше мама. Представа нямате какво сме преживели, за да стигнете вие дотук. Погледни го само — кълца моркови. Имате ли представа живота на колко жени, телата на колко жени е трябвало да прегазят танковете, за да напреднем толкова?
Готвенето ми е хоби, поясняваше Люк. Приятно ми е.
Хоби-моби, възкликваше майка ми. Няма нужда да си измисляш извинения. Навремето нямаше да ти бъде позволено да имаш такова хоби, щяха да те мислят за откачалка.
Стига, мамо, намесвах се. Хайде да не спорим за дреболии.
Дреболии ли, възкликваше тя. Това ли наричаш дреболия? Не разбираш, нали? Изобщо не разбираш за какво говоря.
Понякога се разплакваше. Бях самотна, казваше. Представа нямаш колко бях самотна. Имах приятели, бях късметлийка, но въпреки това бях самотна.
В някои отношения се възхищавах на майка си, но за някои неща отношенията ни бяха напрегнати. Имах усещането, че тя очаква твърде много от мен. Очакваше да оправдая живота й и изборите, които бе направила. А аз не исках да живея по нейните условия. Не исках да бъда образцова дъщеря, въплъщение на нейните виждания. Често се карахме заради това. Аз не съм оправдание за твоето съществуване, заявих й веднъж.
Исках да си я върна. Искам да си върна всичко, както си беше. Но желанието ми е безполезно.