Брандън Сандърсън
Зарево (48)

47.

Регалия ме остави да тръгна. Това сигурно трябваше да ме притесни повече.

Съсредоточил се бях единствено да стигна до онази сграда. Побърниках малко жиците на спирила и успях да накарам едната струя да работи. Така нелепо преминах разстоянието между покривите.

Приземих се върху сградата до онази, от която бълваше димът, и въпреки разстоянието, горещината ме блъсна. Огънят гореше от долните етажи и се издигаше нагоре. Самият покрив още не беше погълнат, но всичко надолу беше. Като че цялата постройка беше близо до срутване.

Трескаво погледнах ръчния двигател. Дали щеше да е достатъчен? Изстрелях се към другия покрив, където жегата всъщност беше по-слаба, отколкото когато стоях срещу горящите етажи. Изпотен притичах през покрива и намерих вратата, водеща към стълбището.

Рязко отворих. Навън избълва дим и аз го вдишах с пълни гърди. Отблъснат от горещината, се запрепъвах назад. Кашлях. Присвих сълзящите си от дима очи и огледах спирила. Мислите да го ползвам като пожарникарски маркуч сега ми се сториха глупави. Нямаше как да се приближа достатъчно, а и без това вътре в сградата нямаше вода.

— Тя е мъртва — каза един тих глас.

Сепнато скочих и посегнах за пистолета на Мизи. Проф седеше на ръба на покрива, в сянката на изхода на стълбището, затова не го бях видял в началото.

— Проф? — неуверено продумах аз.

— Тя дойде да те спаси — рече той меко. Седеше отпуснато, призрачен грамаден силует в сумрака. Тук нямаше неонови светлини. — Пратих й десетина съобщения с твоя телефон, за да изглежда, че си в опасност. Тя дойде. Макар вече да бях запалил огъня, влезе в сградата с мисълта, че си затворен вътре. Задавена и заслепена, изтича в стаята, където мислеше, че лежиш премазан под някакво паднало дърво. Хванах я, обезоръжих я и я оставих вътре. На вратите и прозорците има силово поле.

— Моля те, не… — прошепнах аз. Не бях способен да мисля. Не беше възможно.

— Само тя, сама в стаята — продължи Проф. Държеше нещо. Пистолета на Меган — онзи, който й бях върнал. — С вода на пода. Трябваше Регалия да види. Сигурен бях, че ще дойде. И тя дойде. Но само да ми се присмее.

— Меган още е там долу! — възкликнах аз. — В коя стая?

— На два етажа под нас, но е мъртва, Дейвид. Трябва да е мъртва. Твърде много огън. Мисля… — Проф изглеждаше замаян. — Трябва да съм грешал за нея през цялото време. А ти си бил прав. Нейните илюзии се разпаднаха, разбираш…

— Проф — настоях аз и го грабнах. — Трябва да идем за нея. Моля те.

— Мога да го удържа, нали? — каза Проф. Погледна ме. Лицето му беше съвсем засенчено, само очите му проблясваха и отразяваха светлината на звездите. Стисна ме за ръцете. — Вземи част от нея. Вземи я, за да не мога да я ползвам!

Усетих как по мен плъзва усещането като от убождане. Проф ми даряваше част от силите си.

— Джон! — излая гласът на Тиа от мобилния на рамото му. Завързал го беше там, за да не ползва слушалка. — Джон, Мизи… Джон, тя е стигнала до камерата, която следеше Разрушение, пише съобщения на хартия и ни ги показва. Пише, че Разрушение не е там.

Умно, Мизи, помислих аз.

— Не е там, защото е тук — чу се гласът на Вал по линията. — Проф, трябва да видиш това. Разбихме базата на Регалия в Сграда C. Регалия я няма никъде, обаче има друго. Според нас е Разрушение. Поне нещо сияе тук. Изглежда зле…

Проф хвърли поглед към мен и сякаш укрепна.

— Идвам — каза им той. — Удържайте сградата.

— Слушам, сър — откликна Вал.

Проф се понесе, а силовото поле щеше да послужи като по мост между двете сгради.

— Всичко беше сбъркано, Проф — викнах аз след него. — Регалия няма ограниченията, които вие допускахте. Знае всичко за плана. Намереното от Вал сега е клопка. За теб.

Проф спря на ръба на покрива. От вътрешността на сградата бълваше дим, толкова гъст, че ми ставаше все по-трудно да дишам. Но по някаква причина горещината май беше намаляла.

— Да, типично за нея — каза Проф, а гласът му се понесе към мен в нощта.

— И…

— И ако Разрушение наистина е там, трябва да го спра. Просто ще трябва да намеря начин да оцелея от клопката.

Проф побягна през силовото поле и ме остави.

Аз седнах. Бях изцеден и вцепенен. Пистолетът на Меган лежеше до мен. Взех го. Меган… Закъснях. Провалих се. И още не знаех в какво се състои капанът на Регалия.

Какво сега?, рече част от мен. Предаваш се?

Кога изобщо се бях предавал?

Изправих се с вик и хукнах към стълбището. Не ме беше грижа за жегата, макар да предполагах, че тя ще ме отблъсне. Но не ме отблъсна. На практика ми беше студено в стълбището.

Полето на Проф, осъзнах аз и продължих напред. Нали току-що ми го дари. Опази ме от горещината на Разрушение. Щеше да ме опази също така и от този огън.

Наведох глава и затаих дъх, но все пак се наложи да поема малко въздух. Омотах устата и носа си с тениската, която беше прогизнала от схватката с Регалия, и това свърши работа. Или беше така, или полето на Проф отблъскваше дима от мен. Не бях напълно сигурен как действат, но както и да е.

Два етажа по-долу, където Проф каза, че е оставил Меган, влязох в горящо помещение. Жестоките пламъци създаваха неземна светлина. В такова място човек като мен не биваше да влиза.

Стиснах зъби и влязох, доверявайки се на полето на Проф. Някаква дълбока част от мен изпадна в паника от целия този огън — стените горяха от пода до тавана, а отгоре падаха пламъци. Дърветата на Зора бяха погълнати в оранжево. Нямаше начин да оцелея тук, нали? Полето на Проф никога не действаше сто процента, когато той го даряваше на друг.

Бях твърде притеснен за Меган, твърде отчаян и разтърсен, та да спра да се движа. Блъснах една пламтяща врата и изгорялото дърво се натроши около мен. Препънах се в дупка в пода и вдигнах отбранително ръка да се опазя от огъня, който не можех да почувствам. Всичко беше толкова светло. Едва виждах.

Поех дъх, но не изпитах болка от горещината. Силовото поле не би трябвало да охлажда въздуха, който вдишвах. Защо гърлото ми не гореше при всеки дъх? Искри! Нищо нямаше смисъл.

Меган. Къде беше Меган?

С усилие минах през друга врата и видях на пода тяло върху изгорял килим.

Извиках, изтичах нататък, паднах на колене и прегърнах полуизгорялото тяло. Повдигнах овъглената глава и видях познатото лице.

Тя беше. Изкрещях като видях мъртвите очи и обгорялата плът. Притиснах силно неподвижното тяло.

Стоях на колене в пъкъла на самия ад, светът около мен загиваше, а аз знаех, че съм се провалил.

Якето ми гореше и кожата ми тъмнееше от пламъците. Искри. Огънят убиваше и мен. Защо не можех да го усетя?

Плачех. Безразсъдно грабнах тялото на Меган и примигнах от ужасната светлина на огъня и дима. С усилие се изправих на крака и погледнах един от прозорците. Стъклото се топеше от горещината, но нямаше следа от силово поле. Проф сигурно вече беше отстранил полетата около стаята. Хукнах с рев към прозореца, хванал Меган, и излетях в студения нощен въздух.

Падах малко, преди да задействам спирила. Струята, която бях поправил, още работеше, за щастие, и забави падането ми. Носех се във въздуха извън горящата сграда. Притисках тялото на Меган, водата струеше под мен, а около мен димът се разбиваше. С помощта на едната струя бавно се издигнах до съседната сграда. Кацнах и положих тялото на Меган.

От ръцете ми изпопадаха овъглени люспи черна кожа и разкриха розовата плът отдолу. Тя веднага доби здрав вид. Учудих се, после внезапно осъзнах защо не бях изпитал болка и защо можех да дишам горещия въздух. Проф ми беше дал не само силово поле, а и част от способностите си за изцеляване. Докоснах главата си и усетих, че изгорялата ми коса никне отново — лечебната сила на Проф ме възстановяваше такъв, какъвто бях преди да вляза в ада.

Значи бях невредим. И какво от това? Меган беше мъртва. Коленичих над нея. Чувствах се безпомощен и сам, вътрешно сломен. Толкова се старах и накрая се провалих.

Смазан сведох глава. Може би… може би тя беше излъгала за слабостта си. Тогава щеше да е добре, нали? Докоснах лицето й и го обърнах. Половината беше изгоряло, но ако наклонях главата й на една страна, можех да не обръщам внимание на изгорялата част. Другата беше едва опърлена. Само малко пепел на бузата. Красива, сякаш просто спи.

По лицето ми се стичаха сълзи. Взех ръката й и прошепнах:

— Не. Веднъж вече гледах как умираш. Не вярвам, че пак се случи. Чуваш ли ме? Ти не си мъртва. Или… ще се върнеш. Това е то. Записваш ли като миналия път? Защото, ако записваш, искам да знаеш. Вярвам в теб. Не мисля…

Млъкнах.

Ако се върнеше, това щеше да значи, че ме е излъгала за слабостта си. Отчаяно исках да е така, защото исках Меган да е жива. Но в същото време, какво значеше тази лъжа? Не бях питал, не бях искал, но тя ми я каза — значи беше нещо свято.

Ако ме беше излъгала за слабостта, знаех, че не мога да вярвам на нищо друго, казано от нея. Затова каквото и да беше станало, Меган беше изгубена за мен.

Изтрих сълзите от брадичката си и се пресегнах за последен път да взема ръката на Меган. Опакото на ръката й беше обгоряло, но не много тежко. Въпреки това пръстите й бяха свити. Почти все едно… стиска нещо?

Учудих се и разтворих пръстите й. Наистина в ръката й имаше малък предмет, който беше разтопен и залепнал за ръкава й. Малко дистанционно. Какво, в името на Злочестие, беше това? Вдигнах го. Изглеждаше като дистанционно за кола. Дъното му се беше стопило, но иначе изглеждаше здраво. Натиснах бутона.

Нещо прозвуча точно под мен. Смътен чаткащ звук, последван от странно пукане.

Дълго се взирах в дистанционното, после се изправих и изтичах до ръба на сградата, където пак го натиснах. Така. Това… стрелба ли беше? Със заглушител?

Спусна се със спирила два етажа надолу. Там, в сенките на един прозорец, беше пушката Готшалк, лъскава и черна, със заглушител на цевта. Отместих се и натиснах дистанционното. Пушката почна да стреля и обсипа с куршуми стената на горящата сграда. Стреляше в стаята, където се намираше Меган.

— Хитруша — казах аз и грабнах пушката. Издигнах се върху водната струя, изтичах до тялото на Меган и го преобърнах. Горещината беше изсушила кръвта и потъмнила кожата, но различих дупките от куршуми.

Никога не се бях радвал толкова, че някой е бил застрелян.

— Значи, разположила си оръжието така, че да се застреляш, ако нещата тръгнат зле — прошепнах аз. — Така ще можеш да се превъплътиш, а не да рискуваш да обгориш до смърт. Искри, брилянтна си!

Заляха ме чувства. Облекчение, възторг, удивление. Меган беше най-страхотната, най-умната, най-невероятната. Загинеше ли от куршум, щеше да се върне. На сутринта, ако беше истина казаното от нея за времето на превъплъщаването.

Докоснах лицето, но то беше… само обвивка. Меган, моята Меган щеше да се върне. С усмивка грабнах Готшалка и станах. Приятно беше отново да държа в ръка яка пушка.

— Ти — казах аз на пушката — премина изпитателния срок.

Меган беше оцеляла. Значи всичко друго беше възможно.