Брандън Сандърсън
Зарево (31)

30.

Захвърлих оръжието, скочих от прозореца и се хвърлих към раницата. Разкопчах я и издърпах спирила.

— Дейвид? — притеснено ме попита Тиа. — Остави прицела върху сградата!

— За да можете да гледате как хората умират? — попитах аз, докато вадех водния костюм. Искри! Нямах време за това. Започнах да поставям спирила върху дрехите си, свалих обувките и направих най-напред краката.

— Трябва да наблюдавам поведението на Нютън — продължи Тиа, както винаги академична. В някои отношения си приличахме, но това ни разделяше — аз не можех да се дистанцирам и просто да гледам.

— Нютън не е убивала от години — продължи тя — с изключение на няколко тихи екзекуции на съперници или на такива, които са заплашвали мира на Регалия. Защо ще прави нещо толкова жестоко сега?

— Регалия дава тези хора за пример — тихо се включи Проф по линията. — Използва силата си по очевиден начин, за да стане ясно, че това е нейната воля, и за да не позволи на хората от сградата да скачат във водата. Това служи като съобщение към всички да стоят далеч от Разрушение. Като труп, окачен на стената на някой средновековен град.

— Има смисъл — съгласи се Тиа. — Той ще трябва да седи там неподвижен няколко дни и Регалия не иска да го прекъсват.

— Наблюдаваме нейното преобразяване от благ, но суров диктатор в унищожаващ всичко тиранин — заключи кротко Проф.

— Аз няма да „наблюдавам“ това — намесих се аз и затегнах следващата каишка. — Ще го спра.

— Дейвид… — обади се Проф по линията.

— Да, да — изплюх аз в отговор. — Безразсъден героизъм. Няма просто да стоя тук.

— Но защо? — попита Тиа с по-мек глас. — Защо Регалия прави това? Би могла да удави града с водата, нали? Защо да използва Разрушение? Искри… Защо въобще разрушава града? Това не е типично за Абигейл.

— Познатата ни Абигейл е мъртва — обясни Проф. — Остава само Регалия. Дейвид, ако спасиш тези хора, тя само ще убие други. Със сигурност ще отправи посланието си.

— Не ми пука — отвърнах аз и опитах да наместя тънката гръбна пластина на спирила. Беше много по-трудно без помощта на Ексел или Мизи. — Ако спрем да помагаме на хората, понеже ни е страх или се колебаем, или все едно какво, тогава сме загубили. Оставяме ги да вършат зло. Аз ще ги спра.

— Ти не си всемогъщ, Дейвид — рече Проф. — Ти си просто човек.

За миг се сепнах, както държах частите на спирила.

Силите на мъртъв Епичен. После удвоих усилия, надянах ръкавиците и наместих кабелите от ръцете и краката към гръбната пластина. Изправих се и задействах поточния лъч — подобната на лазер линия, която щеше да притегля водата, след като бъде насочена към нея. Хвърлих поглед назад през прозореца. Пожарът бе започнал и във въздуха се кълбеше черен дим.

Бях забравил колко широк е заливът, който ме отделя от горящата сграда. Е, просто трябваше да действам по-бързо. Пъхнах слушалките и мобилния в импрегнирания джоб на панталоните. После поех дълбоко дъх и скочих от прозореца.

Насочих поточния лъч надолу, задействах водните струи на краката, за да забавя съприкосновението си, и пльоснах в океанската вода. Шокът от студа и вкусът на солта подействаха незабавно. Искри! Беше по-студено, отколкото при упражненията.

За щастие имах спирила. Обърнах се към димящата сграда и се понесох. За нещастие този път нямах някое от силовите полета на Проф и при всяко делфиноподобно гмурване в морето водата удряше лицето ми като шамар от зарязано гадже.

Оправих се с това. Задъхвах се при всяко подаване от океана. Искри! Вълните тук бяха много по-силни в сравнение с морето в Сентрал Парк, а и беше трудно да виждаш сред тях.

Забавих двигателите, за да си взема нещата, и изживях миг на ужасна дезориентация. Намирах се в средата на нищото. Заради надигането на вълните изобщо не можех да видя града и сякаш бях в огромно, безкрайно море. Навсякъде около мен безкрайност, надолу дълбини.

Паника.

Какво правех тук? Какво не беше наред с мен? Започнах да дишам прекалено учестено и да се въртя. Всяка вълна бе заплаха, която опитваше да ме дръпне под водата. Глътнах морска солена вода.

За щастие, се задейства някакво шесто чувство за оцеляване, аз задействах спирила и се изстрелях от водата. Докато висях и от дрехите ми течеше вода, аз едва дишах и стиснах очи. Исках да се движа. Трябваше да се движа. В такива мигове обаче бих могъл по-лесно да вдигна половин натоварен с пудинг камион.

Тази вода. Всичката тази вода…

Поех дълбоко дъх, опитах да забавя дишането си, след това се накарах да отворя очи. С предимството да се нося на струите на спирила аз можех да виждам над вълните. Завъртях се и трябваше да се преориентирам. Бях прекосил половината разстояние и трябваше да продължа, но бе ужасно трудно да се заставя да освободя поточния лъч и отново да падна надолу.

С усилие се понесох надолу и отново пляснах в морето. Използвах издигащия се в небето черен пушек като пътепоказател. Замислих се за хората в сградата. Без вода, в която да скочат, най-вероятно щяха да бягат от пламъците надолу, към по-ниските етажи. Така обаче щяха да се удавят, когато водата се върнеше.

Каква ужасна смърт би било това, да си хванат в капан в сграда, докато водата се е устремила отново — по отвратителен начин заклещен между горещината отгоре и студените дълбини отдолу.

Побеснях и увеличих скоростта на спирила.

Нещо изпращя.

Изведнъж се завъртях посред вихрушка от вода и мехурчета. Прекъснах устрема си. Проклятие! Един от двигателите на краката бе спрял да работи. С мъка излязох на повърхността, кашлящ и измръзнал. Наистина беше трудно да остана на повърхността, докато тежестта на безсилния спирил ме теглеше надолу, докато и дрехите ми бяха още върху мен.

А защо бе толкова трудно да се удържам? Състоях се предимно от вода, нали така? Не би ли трябвало да се нося с лекота?

Докато се борех с вълните, опитах да се пресегна и да оправя двигателя на спирила. Само че дори не знаех защо е спрял да работи, а и не ме биваше особено да плувам без помощ. Най-накрая неизбежното се случи и започнах да потъвам. Трябваше да включа единствения работещ двигател на спирила си, за да се върна на повърхността.

Чувствах се сякаш досега съм погълнал половината океан. Кашлях и отново започнах да се паникьосвам, като си дадох сметка колко опасни могат да бъдат откритите водни пространства. Наместих крака с работещия двигател зад себе си, включих спирила на половин мощност и се изстрелях към далечните постройки.

Можех да се съсредоточавам само върху това да се държа отгоре и в посока към цивилизацията. Движех се бавно. Твърде бавно. Остро усетих срама от втурването си да се държа като герой, само за да свърша накуцвайки, почти предизвикал нова криза, вместо да разреша първата. Какъв по-добър пример за предупрежденията на Проф?

За щастие, ужасът ми се поддаваше на управление, докато разполагах със спирила — той ми даваше някаква степен на контрол над положението. С приближаването ми до града водата около мен се затопли. Най-накрая, за щастие, стигнах до една от външните сгради — ниска постройка, чийто покрив стърчеше само на два етажа или нещо такова над водата. Единственият двигател стигаше, за да ме изтласка нагоре — макар и под неочакван ъгъл — аз сграбчих стрехата на покрива и се прехвърлих, кашляйки.

Въпреки че спирилът свърши цялата работа, бях изтощен. Претърколих се по гръб, подуших дима във въздуха и се загледах в небето. Онези хора. Опитах да се изправя на крака. Може би щях…

Сградата гореше наблизо, само една улица по-нагоре. Пламтеше цялата, а горната й половина бе изгоряла напълно — пъкъл. Дори от разстояние можех да усетя горещината. Това беше причинено от повече от две запалителни бомби. Или Нютън е продължила да хвърля още, или мястото е било предварително минирано. Около нея водата се носеше във водовъртеж и откриваше разбита, влажна улица далече долу.

На земята лежаха няколко трупа. Хората бяха опитвали да се измъкнат от пламъците.

Докато гледах, водата бе освободена. Удари се в постройката и съскането показа, че огънят е успял да достигне до потопените преди нива. От сътресението най-горните етажи рухнаха във водата и изпуснаха пара във въздуха с ужасен шум.

С мъка се изправих на крака. Чувствах се напълно победен. Забелязах върху някакъв близък покрив водното изображение на Регалия, застанало със сключени пред тялото ръце. Тя ме погледна, после се сля с повърхността на морето и изчезна.

Рухнах на покрива. Защо? Толкова безсмислено беше. Проф е прав, мина ми през ума. Те убиват безразборно. Защо си мислех, че някой от тях може да бъде добър?

Панталоните ми избръмчаха. Въздъхнах и измъкнах мобилния. По него имаше малко вода, но според Мизи бил напълно водоустойчив.

Обаждаше се Проф. Вдигнах телефона до главата си в готовност да си получа конското. Сега можех да видя какво е накарало спирила да не работи — не бях свързал правилно кабелите към левия крак. Бяха се разкачили. Елементарен проблем — нямаше да стане, ако бях слагал екипировката по-внимателно.

— Да — казах аз в телефона.

— Тя тръгна ли си? — попита гласът на Проф.

— Кой?

— Регалия. Тя гледаше, нали?

— Да.

— Вероятно още гледа от разстояние — продължи той. Звучеше задъхано. — Трябва някак да измъкна ония хора в подводницата.

Изправих се.

— Проф? — напрегнато попитах аз.

— Не се дръж твърде напрегнато — изръмжа той. — Вероятно те наблюдава. Действай спокойно.

По линията дочух детски плач.

— Можете ли да я накарате да млъкне? — тросна се Проф на някого.

— Ти си в сградата! — казах аз. — Ти… ти си ги спасил!

— Дейвид — отвърна Проф напрегнато. — Този момент не е лек за мен. Разбираш ли?

Той удържа водата и пламъците, схванах аз.

Със силовите полета.

— Да — прошепнах аз.

— Оставих подводницата. Трябваше да претичам по дъното на океана, за да стигна там.

Примигнах от изненада.

— Това възможно ли е?

— С мехур от силово поле, който се разширява пред мен? — попита Проф. — Да. Не го бях правил от страшно много време.

Той изръмжа.

— Влязох в сградата отдолу, като изпарих част от почвата и минах в мазето. Ще направя тунел от силово поле през водата за тези хора и ще се върна в сградата, която напуснахме. Можеш ли да ме посрещнеш там?

От мисълта за връщането в залива ми се повдигна, но нямаше да го призная.

— Разбира се.

— Добре.

— Проф… — започнах аз в опит да изглеждам мрачен, въпреки че изпитвах точно обратното. — Ти си герой. Ти наистина си.

— Спри.

— Но ти спаси…

— Спри.

Умълчах се.

— Върни се в сградата — нареди той. — Ще си ми нужен да пилотираш подводницата, за да изведеш хората до някое място извън обсега на Регалия, а после да ги пуснеш да си вървят. Разбираш ли?

— Да. Но защо да не можеш ти да я управляваш?

— Защото — произнесе Проф и гласът му омекна — в продължение на следващите няколко минути ще ми е нужна сила на волята, за да не убия тези хора, задето са ми създали затруднение.

Преглътнах.

— Разбрано — обадих се аз и нагласих кабелите на крака си. Прибрах телефона, насочих поточния лъч към водата, направих проба, за да съм сигурен, че всичко действа — и после отново проверих кабелите, просто за да бъда сигурен.

Най-накрая потеглих, този път по-внимателно. Отне доста време, но все пак пристигнах. После трябваше да чакам в някаква стая близо до пристана на подводницата почти цял час, преди да чуя звуци.

Станах, когато вратата се отвори, и от някакъв коридор започна да се изсипва група покрити с пепел хора. Проф ги бе извел в друга част на постройката. Впуснах се да помагам, успокоих ги, после обясних как ще трябва да влезем в подводницата на тъмно, като всички са възможно най-тихи. Не можехме да рискуваме Регалия да открие какво е направил Проф.

С малко усилия вкарах кашлящата, мокра и изтощена група хора в подводницата. Бяха около четиридесет, но се побрахме всички. Едва.

Помогнах на последните — майка с бебе на ръце — после се качих и прекосих зданието до стаята, където ги бях посрещнал, като си светех с мобилния и проверявах дали не съм оставил някого.

Проф стоеше на отсрещната врата, почти скрит в сянка. Очилата му отразяваха светлината, тъй че не можех да видя очите му. Кимна ми веднъж, после се обърна и изчезна в мрака.