Брандън Сандърсън
Зарево (33)

32.

Вкопана в скалата под бараката се намираше една от тайните междинни бази на Възмездителите — снабдена с креват, малко храна и работно място. Проф стоеше до бюрото, държеше стъкленица и я разглеждаше на светлината на фенера. Това бе подобрение — при предишното ми слизане тук той лежеше на кревата и разглеждаше някакви стари снимки. Сега бяха пръснати по леглото.

Проф не вдигна поглед, когато слязох.

— Вземаме останалите провизии — обясних аз и посочих с палец през рамо. — Имаш ли нужда от нещо?

Той поклати глава и раздруса лабораторния съд.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Добре съм — отвърна Проф. — Планирам да се върна в града малко по-късно вечерта. Може да се завърна в базата утре; може да остана тук още един ден. Трябва да осигурим достатъчно време, та хората на Вал да повярват, че съм бил да проверявам друга база на Възмездителите.

Това бе обяснението на Тиа за отсъствието му. С любопитство гледах как пълни друга чаша с течност с различен цвят.

— Удряме Нютън след два дни — съобщих му аз. — Тиа се обади, понеже беше казала, че ти не отговаряш на повиквания.

Два дни бяха доста преди очаквания краен срок на Разрушение, което щеше да ни даде известно място за мърдане, ако нещата потръгнеха на зле. Той изръмжа.

— Два дни? Дотогава ще съм се върнал.

Смеси съдържанието на двата съда в някакъв буркан и направи крачка назад.

От буркана излезе голяма струя пяна, стигна почти до тавана, после спадна на парцали. Проф гледаше, след това се усмихна.

— Водороден прекис, смесен с калиев йодид — обясни той. — Децата го харесваха.

Той се пресегна и се зае да смесва други вещества.

— Не можеш ли да се върнеш по-скоро? — попитах го аз. — Все още нямаме план за справяне с Разрушение, а той е опрял пистолет в главата на града.

— Работя по въпроса как да се оправя с това — отвърна Проф. — Смятам, че ако съборим Регалия, това може да го накара да избяга от страх. Ако не стане, можем да намерим информация за слабостта му сред бележките й.

— Ами ако не намерим?

— Евакуираме града — завърши Проф.

Тиа разгледа теоретично същата възможност, но на мен ми приличаше на нещо лошо. Не можехме да започнем евакуацията, докато Регалия е жива — със сигурност щеше да се насочи срещу бягащите хора. Не вярвах, че ще имаме достатъчно време да измъкнем всички, преди Разрушение да опустоши града.

— Кажи на Тиа да ми се обади малко по-късно тази вечер — нареди Проф. — Ще говорим за това.

— Дадено — казах аз и спрях, докато той работеше по друга микстура. — Какво правиш?

— Друг експеримент.

— Защо?

— Така — отговори той и се извърна. Лицето му се скри. — Спомените за старите дни помагат. Спомняш си учениците, въодушевлението и радостта им. Спомените като че го отблъскват.

Кимнах бавно, но той не гледаше мен. Беше се върнал към научния си експеримент. Тъй че аз се наведох, за да проверя дали мога да зърна снимките, които разглеждаше. Пресегнах се към кревата, наведох се и взех една. На фотографията се виждаше по-млада версия на Проф във всекидневно облекло — джинси и тениска — застанал заедно с други хора в пълна с монитори и компютри зала. Из нея имаше още хора в еднообразни сини ризи.

Проф ме погледна.

Вдигнах снимката:

— Някаква лаборатория?

— НАСА — неохотно обясни той. — Старата космическа програма.

— Ти май каза, че си бил начален учител!

— Не аз съм този, който е работил тук, умнико — рече ми той. — Погледни по-внимателно.

Отново погледнах и схванах, че на фотографията Проф прилича повече на ухилен турист, който се снима. Отне ми секунда и засякох, че един от многото хора със синя снимка на НАСА има къса червена коса. Тиа.

— Тиа е ракетен конструктор? — попитах аз.

— Беше — обясни Проф. — Това бе отдавна. Даде ми възможност да я посетя след като започнахме да излизаме заедно. Връхната точка в живота ми — месеци наред дрънках на учениците си за това.

Погледнах изображението. Мъжът на снимката, макар очевидно да бе Проф, изглеждаше като същество от съвсем различен вид. Къде бяха тревожните бръчки по лицето му, напрегнатите очи, внушителната стойка?

Почти тринадесетте години след изгрева на Злочестие бяха променили този човек. И не само заради придобитите от него сили.

Изпод чаршафа се показваше друга снимка. Извадих я. Проф не ме спря и се върна към експеримента си.

На тази снимка четирима души стояха в редица. Единият бе Проф, облечен в запазената си марка — черна лабораторна престилка и предпазни очила в джоба. До него стоеше Регалия, протегнала ръце напред, а над пръстите й се носеше кълбо вода. Носеше елегантна синя рокля. Там беше Тиа заедно с друг, непознат за мен човек. По-възрастен, с бяло-сива коса, щръкнала от главата му почти като венец, той седеше на стол, докато останалите бяха прави.

— Кой е този човек? — попитах аз.

— И това са спомени от друго време — отговори Проф, без да се обръща към мен. — Спомени, към които не бих се завръщал.

— Заради Регалия?

— Понеже тогава смятах, че светът може да бъде различен — продължи Проф, докато бъркаше някакъв разтвор. — Свят на герои.

— Може би все още може да бъде такъв. Може би грешим за причинителя на мрака, а може би има начин да му се противопоставим. Все пак всички са бъркали по отношение на слабостите на Епичните. Може би не разбираме това тъй добре, както ни се струва.

Вместо да ми отвърне, Проф остави лабораторната си съдина. Обърна се към мен.

— И ти не се боиш какво ще стане, ако не успеем?

— Искам да рискувам с това, Проф.

Той присви очи върху мен.

— Мога ли да ти се доверя, Дейвид Чарлстън?

— Да. Разбира се.

Откъде се взе този въпрос? Не произлизаше от разговора ни.

Той ме огледа внимателно, после кимна.

— Добре. Промених мнението си. Кажи на Тиа, че отивам в града веднага щом тръгнете; може да каже на Вал и Ексел, че извънредната ситуация с другия отряд на Възмездителите е била разрешена бързо и че съм се върнал рано.

— Добре.

Проф разполагаше с моторница в укрит док на Възмездителите. Лесно можеше да се върне сам в града.

— Но какво беше това за доверието…

— Иди и довърши товаренето на ония кашони, синко.

Той се извърна и започна да си събира нещата.

Въздъхнах, но оставих снимката, изкачих се, затворих скритата врата и го оставих в укритието. Хванах кутия с провизии и за малко да се блъсна във Вал с главата напред, както излизах.

— Дейвид? — попита тя. — Какво си правил тук?

— Съжалявам — отвърнах. — Трябваше да си взема дъх.

— Но…

— Напуснала си подводницата? — попитах я аз.

— Аз…

Изтърчах покрай нея. Искри! Ами ако някой мародер я намери и реши да попътува с нея за удоволствие? За щастие все още бе там и си седеше в тихите черни води.

Вал и аз натоварихме кашоните бързо, почти безмълвно. Опитах отново да я разговоря с някакви въпроси, но тя не казваше много. Остана смълчана и през повечето от обратното ни плаване с подводницата. Знаеше, че крия нещо. Е, не я обвинявах, задето се ядосва от това — честно, аз изпитвах същото по отношение на цялата работа.

В базата застанахме на дока и излязохме в тъмната стая. Механизмът за приставане бе напълно херметичен и прилягаше плътно към корпуса. Твърде находчиво. При все това продължаваха да държат помещението неосветено за случай на теч. Дори и извън обсега на Регалия Възмездителите бяха внимателни. Това бе едно от нещата, които харесвах в тях.

Напипах водещите въжета в мрака и свалих два чифта очила за нощно виждане от рафта на стената. Подадох едните на Вал и си сложих другите. Двамата започнахме да разтоварваме кашоните. Най-накрая нарамих един, излязох от затъмнения док и понесох товара към складовото помещение по коридора.

Ярко осветената база на Възмездителите — със своите плюшени канапета и тъмни ламперии — беше в невъобразим контраст с мрачните пейзажи, които посещавах през целия ден. Почти като да си в различен свят. Занесох кашона в склада и го оставих на пода. Зад себе си дочувах как някакви гласове по радиото се носеха от стаята на Ексел. Той даваше извънредни часове разузнавателно дежурство, слушаше излъчванията и проверяваше по два и по три пъти маршрутите на Нютън. Имаше още кашони за разтоварване, но прецених, че ще трябва най-напред да предам съобщението на Проф. Тръгнах по коридора и потропах на вратата на Тиа.

— Влез — обади се тя.

По стените бе налепила карти на Вавилар с маршрутите на Нютън. В центъра на града няколко карфици показваха къде според Тиа би могла да се крие Регалия. Все още имаше твърде много сгради за претърсване, без при това да издадем какво вършим, но бяхме близо.

Дузина или повече празни кашончета от кола се мъдреха в ъгъла, а Тиа изглеждаше зле. Няколко непокорни кичура коса се бяха измъкнали от кока й и стърчаха като къдрави рижи мълнии. Имаше торбички под очите и обичайно безукорният й делови костюм беше негладен от дни.

— Той беше там — обявих аз.

Тя вдигна поглед към мен:

— Какво каза той?

— Казва, че ще се върне тази вечер. Вероятно ще трябва да изпратим подводницата обратно в града, за да го вземе. Изглежда, че се е възстановил.

— Слава Богу — изрече тя и се облегна в стола си.

— Вал е подозрителна — продължих аз. — Трябва да й кажете какво става в действителност.

— Щеше ми се да знаех какво става наистина — измърмори Тиа.

— Какво…

— Нямам предвид с Джон — продължи Тиа. — Не ми обръщай внимание. Просто изпускам пара. Ела, искам да ти покажа нещо.

Тиа се изправи, отиде до стената и почука по част от нея. Бяхме поставили изобразителя тук, за да превърне стената в смартскрийн, както предпочиташе да я използва Проф при работа. Почукването на Тиа изкара снимка на Нокс, Епичния от хората на Нютън, когото бях забелязал оня ден. Стената показа видеозаписа как той се превръща в птица и отлита. Последва моето клатене на прицела и неточно следене на птицата, докато не я намерих на другата сграда. Отново се извърши трансформацията. Тиа спря екрана върху фигурата и увеличи лицето му. В близък план беше зърнесто, но все още беше разпознаваемо.

— Какво би казал за това, което видя току-що?

— Способности за самопреобразяване поне клас C — отговорих аз. — Той можа да промени телесната си маса и едновременно да съхрани мисловните си процеси след преобразяването; дори едно от тях би издигнало преобразяването над клас D. Трябва да знам дали може да приема други форми и дали има ограничения в това колко начесто може да се променя, преди да мога да кажа повече.

— Този човек — продължи Тиа — е член на бандата на Нютън от години. Ексел го потвърди с няколко източника. Няма сведения до този момент Нокс да е имал някакви сили. Това означава, че по някакъв начин Нютън или Регалия са го убедили да крие силите си в продължение на години. Притеснена съм, Дейвид. Ако тя може да крие Епични посред бял ден и да не им позволява да демонстрират силите си, нашето разузнаване в този град — въпреки дългото вложено в това време — може би не струва нищо.

Намръщих се, пристъпих към изображението и го погледнах по-отблизо.

— Ами ако не е крил силите си? — попитах аз. — Ако ги е получил наскоро?

Тиа ме погледна.

— Ти сериозно ли мислиш, че Регалия може да превръща хората в Епични?

— Не съм убеден, но тя очевидно иска да вярваме, че тя може да създава Епични или поне да увеличава способностите им. Може би има достъп до надарител или до някакъв несрещан досега от нас вид Епичен и се преструва, че дава сили. Или… може би просто може да създава нови Епични. Струва ми се, че колкото и да ни се ще, не можем да преценяваме какво е неразумно в случая с Епичните.

— Може би — съгласи се Тиа. Седна в стола си и измъкна друга кола.

— Не обичаш да те заставят да поемаш ръководството — осъзнах аз. — Да ръководиш операциите без Проф.

— Напълно съм в състояние да командвам — отвърна тя.

— Това е все едно да кажеш, че кетчупът може да бъде гел за коса.

Тя вдигна вежда.

— Разбираш ли, технически е вярно, но…

— Разбрах — продължи Тиа.

— Ти… наистина?

— Да. И ти имаш право. Джон е водачът, Дейвид. Аз организирам нещата; аз ги снаждам. Но той има прозорливост; той вижда неща, които другите не виждат. Не заради… способностите си. Просто заради това какъв човек е. Ако го няма да надзирава плана си, се притеснявам, че ще изпусна нещо важно.

— Казва, че щял да се върне навреме да помогне.

— Надявам се — рече Тиа. — Понеже, честно казано, тоя човек определено може да се справи с най-добрите от тях, когато го поиска.

— Беше ли такъв преди?

Тя ме зяпна.

— Той ми каза за НАСА — обясних аз. — Видях ви на снимка двамата, заедно. Впечатлен съм.

Тя изсумтя.

— Каза ли ти защо трябваше да го поканя?

— Предположих, че е задето сте били заедно.

— Току-що бяхме започнали да излизаме — каза Тиа. — Друг учител в неговото училище спечели организирано от нас състезание — да дойде и да се държи като космонавт няколко седмици. Да се обучава, да премине през тестовете, такива неща. От време на време го правехме от съображения за популярност.

— И Проф не е спечелил? — попитах аз.

— Той не се яви — отговори Тиа. — Ненавиждаше конкурсите. Не пускаше и стотинка в някоя хазартна машина. Но това не му попречи да се почувства съсипан, когато не отиде.

Тя гледаше колата си, без да я отваря.

— Понякога забравяме доколко е човек той, Дейвид. Въпреки всичко той е само човек. Човек, изпълнен с от време на време безсмислени чувства. Всички ние сме такива. Искаме това, което не можем да притежаваме, дори когато нямаме правото да го искаме.

— Всичко ще бъде наред, Тиа.

Тя изглеждаше изненадана от тона на гласа ми и вдигна поглед към мен.

— Разбираш ли, той не е само човек, Тиа — продължих аз. — Той е герой.

— Звучиш като един от тях.

Тях?

И тогава ми просветна — имаше предвид Верните. Искри, вярно беше. Където има злодеи, там ще има и герои. Само почакайте. Те ще дойдат… Думите на баща ми в деня на неговата смърт. Само допреди няколко месеца бях гледал на оптимизма на хора като Ейбрахам и Мизи като на глупост. Какво се бе променило?

Проф. Не можех да повярвам в някакви легендарни Епични, които можеше да се явят, а можеше и да не се явят, за да спасяват света. Но в него… в него можех да повярвам.

Погледнах Тиа.

— Е, завършвай с разтоварването на провизиите и после си събирай екипировката. Искам да отидеш и да поставиш камера, за да следи Разрушение и да ни дава постоянна видеовръзка. Не знаем със сигурност дали събирането на енергия от негова страна ще напредва със същата скорост като преди. Предпочитам да не бъда изненадвана.

Кимнах, излязох от стаята и затворих вратата зад себе си. Минах по коридора покрай склада и видях, че са хванали Мизи да започне да внася кашоните. Тя внесе един и ми прати наперена усмивка, преди да потегли за друг.

Не можех да не се ухиля след нея. Тя беше определението на това какво означава да имаш заразителен характер. Светът беше по-добър, защото Мисури Уилямс беше тук.

— Как става така — тихо се обади един глас зад мен, — че всеки път щом те видя тия дни, ти заглеждаш някое момиче?