Брандън Сандърсън
Зарево (43)

42.

Усетих нещо.

Е, усетих водата, разбира се. Имам предвид, нещо друго. Нещо вътре в мен. Вълнение.

С длан върху повърхността на водата, аз се взрях в дълбините. Точно под мен имаше стар стоманен мост с гъста редица ръждиви автомобили. Прозорец към друг свят, по-стар свят от едно минало време. Представих си какво ли е било да живееш в този град, преди водите да го пометат. Страховете ми се върнаха, образите на това да съм смачкан, удавен, хванат в капан.

Само че… открих, че сега те не ме контролират както преди. Можех да ги сбутам настрани. Вече никога нищо нямаше да е толкова лошо, колкото да стоя пред стъклената стена под океана и да стрелям по нея с пистолета, канейки морето да дойде и да ме смаже.

Вземи я, каза един глас в главата ми. Тих и далечен, ала истински глас. Вземи тази сила. Тя е твоя.

Аз…

Вземи я!

— Не.

Бодежът изчезна.

Примигнах към водите. Светлината на Злочестие се бе отдръпнала и отново всичко изглеждаше нормално. С усилие се изправих на крака и се обърнах към Регалия. Тя се усмихна.

— А, получава се!

— Не — отвърнах аз. — Аз съм като пералня на оръжеен панаир.

Тя запримигва, напълно сащисана.

— … Какво каза току-що?

— Пералня? Оръжеен панаир? Знаеш. Пералните не ползват оръжия, нали. Нямат пръсти. Значи, ако са на оръжейния панаир, няма нищо, което биха искали да си купят. Както и да е, добре съм. Не се интересувам.

— Не се… интересуваш. Няма значение дали се интересуваш, или не! Ти не получаваш избор.

— И без това избрах. Благодаря ти все пак. Много мило беше, че помисли за мен.

Регалия размърда устни да заговори, ала не излезе звук. Докато ме гледаше, очите й изскочиха. Позата й на власт и контрол беше изчезнала.

Усмихнах се и свих рамене. А вътрешно работех трескаво да измисля начин за измъкване. Дали Регалия щеше да ме унищожи, след като отказах да стана част от нейните планове? Можех да отида единствено във водата, а това май не беше мъдро заради способностите на Регалия. Но аз не бях Епичен. Нямах съмнение, че тя просто е опитала да ми даде сили, както беше казала, че може да направи. Нямах съмнение, че чух гласа на Злочестие в ума си.

Просто с мен не се получи.

— Епичните сили — попитах аз Регалия и я погледнах в очите — са свързани със страховете ти, нали?

Очите й се отвориха още по-широко. Част от мен намираше върховно удоволствие в нейното огромно смайване. Прецених го като поредното доказателство, че всичко друго, което тя направи, беше пресметнато. Дори когато изглеждаше изгубила контрол, тя знаеше какво прави.

Всичко с изключение на този момент.

Регалия отмести поглед и изруга. После изчезна. Аз, разбира се, веднага паднах в океана.

Позадавих се малко, обаче успях да доплувам до най-близката вавиларска сграда. Мизи би се разсмяла от глупавия ми стил в плуването. Но ми вършеше работа. Измъкнах се от водата и влязох в сградата през един прозорец. Отне ми около пет минути да намеря стълбището — в сградата имаше пътеки, навярно утъпкани от берачите на плодове — и да се кача на покрива два етажа по-горе.

Беше типична вавиларска нощ. Хората седяха навън, а краката им висяха от ръбовете на покривите. Някои ловяха риба, други лениво беряха плодове. Една група пееше тихо под акомпанимента на стара китара. Бях разтреперан и мокър. Помъчих се да разбера какво ми се е случило току-що.

Злочестие беше Епичен. Някакъв… свръхмощен даряващ може би? Възможно ли беше през цялото време да е имало само един-единствен Епичен, а всички останали да са издънки от неговите сили?

Е, Регалия беше във връзка с него, който и да беше той. Остави ме на мира. Дали защото това, че не успя да ме направи Епичен, я уплаши? Накрая беше погледнала встрани; понякога ми беше трудно да си спомня, че тя всъщност се намира в тайната си база и там около нея стават други работи. Може би нещо я беше разсеяло.

Добре. Поне засега бях свободен. И все още имах работа за вършене. Поех дълбоко дъх и опитах да се ориентирам, обаче имах съвсем смътна представа къде съм. Притичах до групичка хора, които варяха супа край палатките си; слушаха тиха музика по радиото — може би предавана на живо от някой друг в града. Вдигнаха погледи към мен и един ми предложи бутилка вода.

— Благодаря, ъъ, обаче не мога да остана. Хмм… — Как можех да го кажа, без да звучи подозрително? — Съвсем нормален съм, нищо откачено няма в мен. Обаче искам да стигна до Финкъл Кросуей. Кажете ми, накъде е?

Една стара жена със светещ син плетен шал лениво ми посочи.

— На десетина моста нататък. При голямата сграда завий наляво и продължавай. Ама така ще минеш покрай Търтъл Бей…

— Ъхъ. И?

— Там има един голям Епичен — подхвърли някакъв мъж. — Свети.

А, да. Разрушение. Е, колкото и да беше изненадващо, той беше най-малкият ми проблем. Хукнах в тази посока и се помъчих да се съсредоточа върху задачата, а не върху Злочестие. Трябваше да спася Меган, да получа отговори на някои въпроси, да предупредя Проф, че обсегът на Регалия е по-широк отколкото той и Тиа мислят.

Какво ли щеше да си каже Проф като ме види вън от базата? Вероятно нямаше да е нещо добро, обаче се налагаше да вярвам, че ще изслуша обясненията ми за появата на Регалия в базата.

Десет моста? Това беше много път, а времето беше малко. Навярно Възмездителите вече бяха задействали плана си. Имах нужда от мобилен. Искри, трябваше ми нещо повече! Трябваше ми оръжие, информация и за предпочитане, една-две армии. А пък аз тичах сам и невъоръжен по дървен мост, където всяка дъска беше боядисана в различен цвят.

Мисли, мисли! Не можех да стигна до тях навреме, дори и да тичах по целия път. Какво ми оставаше да правя?

Така. Знаех плана. Възмездителите щяха да следят Нютън при нейните нощни обиколки. Те започваха в центъра, после свиваха към стария китайски квартал, където и щеше да бъде нанесен ударът. Следователно, ако успеех да се разположа по средата на този път, на теория те щяха да дойдат при мен, вместо да се налага аз да ги търся.

Попитах още няколко души и успях да стигна до Катедралата на Боб, за която знаех, че е по трасето на Нютън. Така грандомански нареченото място беше просто един покрив, боядисан със спрей отгоре и отстрани като редица витражи. Покривът беше гъсто населен и Тиа подозираше, че влиза в обиколките на Нютън, защото й позволява да се перчи и да напомня на всички кой управлява града.

С приближаването си забавих ход и се присъединих към редицата хора, които вървяха по моста към колоритната сграда. Искри, това място беше оживено. Като стигнах горе, установих, че това е пазар, пълен с палатки и навеси. В палатките бяха изложени всякакви стоки — от прости вещи като плетени шапки от вавиларски лиани до екзотики от старите времена. Минах край един мъж, който имаше цели кофи механични играчки. Настанил се беше зад тях с малка отвертка и поправяше една счупена. Някаква жена продаваше празни кани от мляко и твърдеше, че са отлични за съхраняване на плодов сок. За доказателство беше наредила няколко пълни, които светеха ярко.

За разлика от всеки друг път, пресата на телата и бърборенето ми донесоха облекчение. По-лесно щях да се скрия тук, но трябваше да се погрижа да застана така, че да видя Нютън щом дойде. Позабавих се пред една сергия за дрехи. Проста работа, всъщност просто парчета плат с изрязани дупки за ръцете. Едно обаче беше яркосиньо наметало. Съвършено ненатрапчиво тук, във Вавилар.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — попита младото момиче, седнало на столче под навеса.

— Бих могъл да ползвам наметалото — отговорих аз и го посочих. — Обаче нямам кой знае какво за размяна.

— Имаш хубави обувки.

Погледнах надолу. Маратонките ми. Гумата беше добра, все по-трудно се намираше такава. Подозирах, че ако трябва да гоня Възмездителите, маратонките ще ми потрябват. Порових из джобовете си и намерих само едно. Верижката, която Ейбрахам ми беше дал, онази със символа на Верните.

Момичето се ококори.

Постоях дълго така.

После изтъргувах маратонките. Не знаех точно колко струват, обаче не спрях да се пазаря и трупах вещи, докато накрая си тръгнах с наметалото, чифт вехти сандали и доста добър на вид нож.

Облякох новата дреха и се отправих към кръчмата от едната страна на покрива — мястото, където Нютън спираше за питие повечето вечери, преди да продължи да тормози търговците в катедралата. Тук продаваха алкохол, който светеше бледо в нощта. Ако имаше някакъв универсален закон за хората, той гласеше, че с времето те се научават да правят алкохол от всичко.

Не поръчах питие, а седнах на земята до дървената стена на кръчмата и спуснах качулката над очите си. Просто поредният мързелив вавиларец. После опитах да реша какво ще правя, ако Нютън наистина се появи.

Имах около две минути, преди тя да мине точно покрай мен. Облеклото й беше ретро пънк като преди, кожено яке, от което стърчаха парчета метал, все едно беше хартия за подаръци, омотана около някой уред на смъртта. Къса коса в разни цветове. Придружаваха я двама подчинени, облечени също така крещящо. Не спряха за питие. С препускащо сърце аз се надигнах и ги последвах, докато те си проправяха път през пазара.

Къде беше Вал? Тя трябваше да следи Нютън — Ексел и Тиа би трябвало да са някъде наблизо в подводницата. А Мизи ли щеше да е със снайпера? Катедралата на Боб беше висока сграда, така че наоколо нямаше много удобни места, пък и стрелбата щеше да е трудна при толкова много народ. Навярно Мизи щеше да се разположи някъде по̀ на юг, близо до мястото, където се предполагаше да заложат клопката.

Намерението ми беше да открия Вал или Ексел, затова забелязах как един мъж излезе от тълпата и замери Нютън с парче плод. То полетя във въздуха и в известен смисъл улучи — силите на Нютън реагираха веднага и отразиха енергията. Плодът отскочи и избухна, когато падна на земята. Епичната се обърна и затърси източника на нападението.

Заковах се на място и почнах да се потя. Подозрително ли изглеждах? Нютън даде знак и една от приближените й, висока мускулеста жена с яке с отрязани ръкави, хукна след човека, който беше метнал плода. Той правеше всичко по силите си да изчезне в тълпата.

Искри! Това не влизаше в плана — просто един зяпач беше взел моментно решение. Изведнъж друго парче плод полетя към Нютън от друга посока, придружено от вик „Сграда Седемнадесет!“ Разбира се, и този плод беше отблъснат, а тълпата веднага оредя. Нямах избор и се присъединих към хората, за да не остана да стърча сам, когато покривът се опразни.

Възмездителите мразеха тъкмо такива неща. Представях си какво се говори сега по мобилните, как Вал обяснява, че разни местни са си втълпили да искат отплата за сградата, която Нютън изгори. Колкото и да оценявах, че някои вавиларци най-сетне проявяват характер, не можех да не се дразня от времето, което бяха подбрали.

Тиа щеше да иска прекратяване на операцията, обаче се съмнявах Проф да го разреши заради нещо толкова просто. Присъединих се към хората, които се тълпяха в една от близките палатки, а продавачът им крещеше да не пипат нищо. Прибрах две уоки-токита и се почувствах съвсем малко виновен.

Докато ги криех в наметалото, чух странен шум. Шепот? Все едно някой си мърмори под носа. Нещо в него ми се стори познато. Предпазливо се огледах. През трима души от мен, притисната от криещата се тълпа, стоеше жена с безлична светеща зелена дреха. Едва видях лицето й, което надничаше изпод качулката.