Р. Л. Стайн
Мумията се завръща (6)

6

На сутринта, когато се събудих, в палатката вече беше горещо. През отворената врата нахлуваше яркожълта слънчева светлина. Примижах, разтърках очи и се протегнах. Чичо Бен вече бе излязъл.

Гърбът ме болеше. Походното легло беше толкова твърдо!

Но бях така въодушевен, че не можех да се притеснявам за гърба си. Тази сутрин щях да вляза в пирамидата, щях да застана пред входа на древна гробница.

Сложих си чиста тениска и вчерашните дънки. Пъхнах медальона под тениската. После внимателно нагласих ръката на мумията в задния джоб на дънките.

Медальонът и ръката на мумията ме пазят, казах си аз. Нищо лошо не може да ми се случи този път.

Сресах надве-натри гъстата си черна коса и си сложих жълто-черна бейзболна шапка. После тръгнах към палатката, която служеше за столова, за да закуся.

Слънцето се носеше над палмите в далечината. Жълтият пясък на пустинята ярко блестеше. Поех дълбоко от свежия въздух.

Гадост. Сигурно наблизо има камили, помислих си аз. Въздухът не беше точно свеж.

Сари и чичо Бен вече закусваха в единия край на дълга маса. Чичо Бен беше с обичайните си раздърпани панталони и риза с къс ръкав, върху която се виждаха няколко петна от кафе.

Дългата коса на Сари беше вързана на опашка отзад. Беше си сложила червен потник и къси бели панталонки.

Поздравиха ме още щом влязох в палатката. Сипах си чаша портокалов сок и тъй като не видях да има захаросани овесени ядки, си сипах зърнена закуска със стафиди.

Трима от работниците на чичо Бен закусваха в другия край на масата. Оживено обсъждаха работата си.

— Може да влезем днес — чух да казва единият.

— А може да минат дни, докато отворим вратата на гробницата — отвърна му млада жена.

Седнах до Сари.

— Разкажи ми за гробницата — помолих чичо Бен. — На кого е тази гробница? Какво има в нея?

Той се изненада.

— Първо да ти кажа „Добро утро“ преди за започна лекцията, а?

Сари се надвеси над купичката си със зърнена закуска.

— Ей, виж… — посочи тя. — Имам повече стафиди от теб.

Вече казах, че тя може да превърне и закуската в състезание.

— Е, пък аз имам повече парченца портокал в сока — отвърнах й аз.

Беше просто шега, но тя погледна сока си, за да провери дали е така.

Чичо Бен избърса устата си със салфетка и сръбна голяма глътка кафе.

— Ако не греша — започна той, — гробницата, която открихме, е на високопоставен мъж, нещо като принц. Всъщност мисля, че е на братовчед на Тутанкамон.

— Тутанкамон е фараон — намеси се Сари, за да ми подскаже.

— Знам! — отвърнах й рязко аз.

— Гробницата на Тутанкамон е открита през 1922 година — продължи чичо Бен. — В огромната погребална зала са открити съкровищата на фараона. Това е най-значимото археологическо откритие на века — по лицето му пробяга усмивка. — Засега.

— Мислиш ли, че си открил нещо още по-значимо? — запитах аз. Въобще не бях докоснал храната пред мен. Бях любопитен да чуя разказа на чичо Бен.

Той вдигна рамене.

— Няма как да знаем какво има зад вратата на гробницата, докато не я отворим, Гейб. Но стискам палци. Вярвам, че сме открили гробницата на Хор-Ру — братовчед на Тутанкамон. Смята се, че е бил богат колкото самия фараон.

— А мислиш ли, че всичките му накити и скъпоценности са погребани с него? — запита Сари.

Чичо Бен допи кафето си и подбутна чашата настрани.

— Кой знае? — отвърна той. — Вътре може да има невероятни съкровища. А може да няма и нищо. Просто едно празно помещение.

— Как така да няма нищо? — запитах аз. — Защо им е било да оставят празно помещение в пирамидата?

— Заради крадците на гробници — отвърна чичо Бен намръщено. — Хор-Ру е погребан около 1300 г. пр. Хр. През вековете много от гробниците са били ограбени.

Той стана и въздъхна.

— Може да се окаже, че сме копали толкова месеци, за да стигнем до празно помещение.

— Няма! — извиках развълнувано аз. — Сигурен съм, че ще намерим мумията на Хор-Ру вътре. И скъпоценности за милиони!

Чичо Бен ми се усмихна.

— Стига толкова приказки! — каза той. — Хапвайте и да вървим да видим какво ще намерим.

Тримата излязохме навън. Чичо Бен махна на двама млади мъже, които излязоха от палатката склад, носейки инструменти за копаене. После отиде да им каже нещо.

Със Сари останахме настрана. Тя се обърна към мен със сериозна физиономия.

— Ей, Гейб — каза тихо тя. — Съжалявам, че все те измъчвам.

— Ти? Да ме измъчваш? — отвърнах иронично.

Тя не се засмя.

— Малко се тревожа — призна после тя. — За татко.

Погледнах към чичо Бен. Докато говореше, потупваше единия от мъжете по гърба. Беше весел, както винаги.

— И за какво се притесняваш? — запитах Сари. — Баща ти е в страхотно настроение.

— Точно затова се тревожа — прошепна Сари. — Толкова е щастлив и въодушевен. Наистина мисли, че това откритие ще го направи известен.

— Е и? — запитах аз.

— Ами ако се окаже, че гробницата е празна? — отвърна Сари. Черните й очи бяха насочени към баща й. — Ами ако крадци са ограбили гробницата? Или ако татко отвори вратата и намери само едно прашно помещение, пълно със змии?

Сари въздъхна:

— Татко ще бъде съкрушен. Направо съкрушен. Толкова много разчита на това, Гейб. Не знам дали ще понесе едно такова разочарование.

— Защо да мислим за най-лошото? — отвърнах аз. — Ами ако…

Спрях, защото чичо Бен се върна при нас.

— Хайде да вървим към гробницата — въодушевено каза той. — Работниците мислят, че съвсем скоро ще разкрият входа й.

Той ни прегърна през раменете й ни поведе към пирамидата.

Когато навлязохме в сянката й, въздухът стана по-хладен. Ниският вход, вкопан в задната стена, вече се виждаше. Беше толкова малък, че трябваше да влезем един по един. Надникнах през дупката и видях, че тунелът се спуска стръмно надолу.

Дано не падна, помислих си аз. Коремът ми се стегна на възел от страх. Представих си как падам в безкрайно дълбока дупка.

Притеснявах се, защото не исках да падам пред Сари. Знаех, че тя ще ми го напомня безкрайно.

Чичо Бен ни даде яркожълти каски с фенерчета като каските на миньорите.

— И не се отделяйте — нареди ни той. — Спомням си миналото лято. Двамата се мотаехте насам-натам и причинихте доста тревоги.

— Ня… няма — запелтечих аз. Опитах се да не проличи колко съм напрегнат, но явно не успях.

Погледнах към Сари. Нагласяше каската на главата си. Както винаги изглеждаше спокойна и уверена.

— Аз водя — каза чичо Бен, затягайки каишката под брадичката си. Обърна се и започна да се спуска в дупката.

Остър писък отзад обаче ни накара да спрем и да се обърнем.

— Спрете! Моля ви… спрете! Не влизайте!