Р. Л. Стайн
Мумията се завръща (14)

14

Залата притихна шокирана. Преглътнах трудно, онемял от думите на чичо ми.

Но после по лицето му се разля широка усмивка.

— Направихме грешка, като подценявахме откритието си! — възкликна той. — То ще бъде дори по-важно от откриването на Тутанкамон. Тази гробница е още по-величествена!

Радостни възгласи отекнаха в каменните стени. Работниците се втурнаха да се ръкуват с чичо Бен и да го поздравяват.

— Поздравления за всички! — обяви щастлив той.

Всички се смеехме и говорехме въодушевено, докато се вмъквахме през тесния отвор в следващата зала.

Когато прожекторите осветиха огромното помещение, осъзнах, че виждам нещо, което никога няма да забравя. Дори дебелият слой прах и паяжините не можеха да скрият невероятните съкровища в гробницата.

Погледът ми бързо пробяга из залата. Опитвах се да запомня всичко. Но имаше толкова много неща. Зави ми се свят.

От земята до тавана стените бяха покрити с йероглифи, издълбани в камъка. В залата имаше различни предмети и помещението приличаше повече на нечий таван или склад, отколкото на гробница.

Голям трон привлече погледа ми. На облегалката му беше нарисувано златно слънце. Зад трона видях столове, пейки и дълъг диван.

Покрай стената бяха наредени десетки каменни и глинени делви. Някои бяха спукани или счупени, но повечето бяха в идеално състояние.

В средата на пода, някак си килната настрани, лежеше златна маймунска глава. Зад нея видях няколко големи сандъка.

Чичо Бен и един от работниците внимателно вдигнаха капака на един от сандъците. Очите им се ококориха, когато погледнаха вътре.

— Скъпоценности! — обяви чичо Бен. — Пълен сандък със златни украшения!

Сари се приближи към мен широко усмихната.

— Страхотно, нали? — прошепнах аз.

Тя се съгласи с кимване:

— Страхотно!

Тишината ни караше да шепнем. Никой не говореше. Всички бяха изумени от невероятната гледка. Най-силният звук, който се чуваше, беше щракането на фотоапарата на Нила.

Чичо Бен застана между Сари и мен и ни прегърна през раменете.

— Нали е невероятно? — извика той. — Всичко е в перфектно състояние. Недокоснато четири хиляди години.

Погледнах го и видях в очите му сълзи. Осъзнах, че това е най-великият момент в живота на чичо Бен.

— Трябва да бъдем много внимателни… — започна чичо Бен, но спря посред изречението. Изражението му се промени.

Докато вървяхме през залата, проследих погледа му и открих в какво се беше загледал. Там, в сенките при отсрещната стена, се криеше голям саркофаг.

— Божичко! — промълвих аз и се приближих.

Направеният от полиран сив камък капак беше пукнат по средата.

— Дали Хор-Ру е вътре? — запита нетърпеливо Сари.

Чичо Бен не отговори веднага. Остана между нас, с очи впити в древния саркофаг.

— Скоро ще разберем — най-сетне отвърна той.

Докато той и четиримата работници се опитваха да преместят капака, Нила свали фотоапарата си и се приближи. Зелените й очи гледаха напрегнато как капакът се отмества.

Вътре в саркофага имаше ковчег с формата на мумия. Не беше много дълъг и беше по-тесен, отколкото си мислех, че трябва да бъде.

Работниците внимателно повдигнаха капака. При вида на мумията ахнах и хванах ръката на чичо Бен.

Беше мъничка и крехка!

— Принц Хор-Ру — промълви чичо Бен, загледан в саркофага.

Принцът лежеше по гръб, тъничките му ръце бяха скръстени на гърдите. През превръзките прозираше черен катран. Тензухът по главата беше изгнил и покритият с катран череп беше оголен.

Наведох се над саркофага. Сърцето ми сякаш щеше да изхвръкне. Почернелите от катрана очи сякаш ме гледаха безпомощно.

Това е истински човек, помислих си аз и по гърба ми полазиха студени тръпки. Висок е колкото мен. И е умрял. И са го покрили с горещ катран и платно. И той лежи в този ковчег вече четири хиляди години.

Истински човек. Царска особа.

Стоях загледан в лицето и напукания катран по него. В тензуха, който беше пожълтял и прогнил. В скованото тяло, толкова крехко и малко.

Някога е бил жив, помислих си аз. Дали си е представял, че четири хиляди години по-късно едни хора ще отворят ковчега му и ще се втренчат в него. Ще зяпат мумифицираното му тяло.

Отстъпих назад, за да си поема въздух. Беше много вълнуващо.

Видях, че очите на Нила също са насълзени. Беше се облегнала с две ръце на ръба на саркофага, наведена над тялото на Хор-Ру. Беше впила очи в почернялото лице.

— Това може би са най-добре запазените останки, откривани някога — тихо каза чичо Бен. — Разбира се, ще трябва да направим доста проучвания, за да установим самоличността на този млад мъж. Но заради всичко останало в гробницата, мисля, че мога да кажа…

Гласът му пресекна, когато от външната зала се чу някакъв шум. Стъпки. Гласове.

Завъртях се към вратата точно когато четирима полицаи в черни униформи се втурнаха в гробницата.

— Всички да отстъпят крачка назад! — нареди единият от тях, като посегна към пистолета на колана си.