Р. Л. Стайн
Мумията се завръща (11)

11

Два дни по-късно работниците на чичо Бен стигнаха до вратата на гробницата.

Тези два дни със Сари се мотаехме около палатката или разглеждахме околността. Нямаше кой знае какво за гледане, тъй като наоколо имаше предимно пясък.

Единия следобед изкарахме в игра на Скрабъл. А да се играе на Скрабъл със Сари не е много забавно. Тя е много предпазлива и с часове мисли как да ме блокира, за да не направя най-добрите думи.

Когато пък направя добра дума, Сари твърди, че такава дума изобщо няма или не е позволена. А понеже в палатката нямахме речник, тя се налагаше в повечето спорове.

Междувременно чичо Бен изглеждаше все по-притеснен. Реших, че сигурно е изнервен заради отварянето на гробницата.

Той почти не говореше с нас. Вместо това непрекъснато се срещаше с непознати хора. Имаше сериозен и делови вид. Нямаше ги обичайните му потупвания по гърба или закачки.

Доста време чичо Бен отдели и на разговори с Нила. Първоначално тя искаше да пише за неговото откритие в пирамидата. Но след това реши да пише статия за самия него. В малко тефтерче, което непрекъснато носеше със себе си, тя записваше всяка дума на чичо Бен.

Най-сетне на закуска чичо се усмихна за първи път от два дни.

— Днес е големият ден! — обяви той.

Със Сари не можехме да скрием вълнението си.

— Ще ни вземеш ли и нас? — попитах аз.

Чичо Бен кимна.

— Искам да сте с мен — отвърна той. — Може би днес ще донапишем историята. Може да е ден, за който ще си спомняте през целия си живот — той сви рамене и добави замислено — Може би.

След няколко минути тримата вече вървяхме по пясъка към пирамидата. Следвахме работниците. Беше сивкав ден. Ниско по небето се стелеха тежки облаци, които предвещаваха дъжд. Пирамидата се извисяваше мрачно към облаците.

Когато приближавахме малкия отвор в задната стена, към нас дотича Нила. Фотоапаратът подскачаше на гърдите й. Беше облечена в дънкова риза с дълъг ръкав и избелели дънки. Чичо Бен топло я поздрави.

— Но без снимки — каза й с категоричен тон. — Обещаваш ли?

Нила му се усмихна. Зелените й очи блеснаха развълнувано. Сложи ръка на сърцето си.

— Обещавам.

Всички си взехме жълти каски от сандъка с материалите. Чичо Бен носеше каменарски чук. Той се наведе на входа и ние го последвахме.

Сърцето ми биеше лудо, докато вървях бързо след Сари. Светлините от каските ни се стрелкаха в тесния тунел. Далеч отпред се чуваха гласовете на работниците и равномерният звук на инструментите им.

— Наистина е страхотно! — казах задъхано на Сари.

— Сигурно гробницата е пълна със скъпоценности — прошепна тя, докато завивахме. — Сапфири, рубини, изумруди. Може да пробвам изящна корона на някоя египетска принцеса.

— Мислиш ли, че в гробницата има мумия? — попитах я аз. Скъпоценните камъни никак не ме вълнуваха. — Дали мумифицираното тяло на Хор-Ру е вътре и чака да бъде открито?

Сари изкриви физиономия.

— Само за това ли си мислиш? За мумии?

— Е, все пак сме в древноегипетска пирамида! — отвърнах бързо аз.

— Може да има скъпоценности и реликви за милиони в тази гробница — сърдито каза Сари — А ти си мислиш само за някакво мухлясало старо тяло, увито в тензух — тя поклати глава. — Знаеш ли, повечето деца надрастват прехласването по мумии на осем-девет години.

— Но не и чичо Бен! — отвърнах аз.

Това я накара да млъкне.

Продължихме да вървим мълчаливо след Нила и чичо Бен. Не след дълго тесният тунел рязко зави. Въздухът стана по-топъл, когато започнахме леко да се изкачваме.

Отпред виждах светлини. На далечната стена бяха подпрени два прожектора, захранвани от акумулатор. Когато приближихме, видях, че това там не е стена. Беше врата.

Четирима работници — двама мъже и две жени — бяха клекнали и работеха с лопатки и малки кирки. Изтребваха последните буци пръст от вратата.

— Изглежда красива! — извика чичо Бен, тичайки към работниците. Те се обърнаха да го поздравят. — Направо е великолепна! — заяви той.

Нила, Сари и аз застанахме зад него. Чичо Бен беше прав. Древната врата беше наистина чудесна!

Не беше много висока. Забелязах, че чичо Бен ще трябва да се наведе, за да мине през нея.

Царствена врата! Тъмното махагоново дърво — сега вкаменено — сигурно е било донесено отдалече. Знаех, че в Египет не растат такива дървета.

От горе до долу вратата беше покрита със странни йероглифи. Забелязах птици, котки и други животни, издълбани в тъмното дърво.

Най-изненадващ от всичко беше печатът, с който вратата беше запечатана — гневна лъвска глава, направена от злато. На светлината на фенерчетата главата грееше като слънце.

— Златото е меко — чух един от работниците да казва на чичо ми. — Печатът ще се счупи лесно.

Чичо Бен остави чука на земята. Загледа се известно време в блестящата лъвска глава, после се обърна към нас.

— Египтяните са мислили, че лъвът ще прогони натрапниците от гробницата — обясни той. — Май е успял. Досега.

— Доктор Хасад, трябва да снимам счупването на печата — каза Нила и пристъпи до него. — Моля Ви, трябва да ми позволите. Не може да изпуснем този важен момент. Трябва да снимам.

Той я погледна замислено.

— Добре… добре — съгласи се той.

По лицето й пробяга доволна усмивка.

— Благодаря, Бен.

Работниците отстъпиха назад. Една жена подаде чук на чичо Бен и някакъв по-малък инструмент, който приличаше на скалпел.

— Всичко е във Вашите ръце! — каза тя.

Чичо Бен вдигна инструментите и пристъпи към печата.

— След като счупя печата, ще отворим вратата и ще влезем в помещение, в което не е стъпвал човешки крак четири хиляди години — обяви той.

Нила нагласи фотоапарата пред лицето си и внимателно фокусира.

Със Сари застанахме до работниците.

Когато чичо Бен вдигна чука, златният лъв сякаш заблестя по-ярко. В тунела настъпи гробна тишина. Във въздуха се чувстваше вълнението и напрежението на всички.

Такова очакване!

Усетих, че съм затаил дъх. Издишах бавно и отново поех въздух.

Погледнах към Сари. Тя нервно дъвчеше долната си устна. Притискаше ръце отстрани на тялото си.

— Някой да е гладен? Може да спрем и да поръчаме пица! — пошегува се чичо Бен.

Всички се засмяхме силно.

Ето такъв е чичо Бен — все ще пусне някоя тъпа шега в момент, който може да се окаже най-вълнуващият в живота му.

Напрегнатата тишина се върна. Лицето на чичо Бен отново стана сериозно. Обърна се към древния печат. Насочи длетото към гърба на печата. После вдигна чука.

И проехтя бумтящ глас: „МОЛЯ ВИ, ОСТАВЕТЕ МЕ ДА ПОЧИВАМ В МИР!“