Крис Картър
Екзекуторът (95)

95.

— Слушам те, Робърт — подкани го Блейк.

— Тормоз.

— Тормоз? В училище? — недоверчиво попита тя.

— Днес установихме, че в училище отец Фабиан е бил хулиган, при това гаден. Той и малката му банда приятели се заяждали с ученици и учители. Питър Елдър е бил не само член на бандата, но и според Джеймс Рийд — водачът.

— Свещеникът е бил хулиган в училище?

— Трудно е да се повярва, нали? — обади се Гарсия.

— Чакайте малко. Аманда и Деби не са учили в тяхното училище.

Хънтър потърси нещо на бюрото си.

— Вижте това. — Той подаде на Блейк сведенията от гимназията за Аманда Райли.

Очите й се плъзнаха надолу по листа.

— Лоши оценки, няколко наказания и много отсъствия. — Тя повдигна рамене. — Половината ученици в Лос Анджелис имат подобни характеристики. Е, добре, не е била примерна ученичка и…

— Повечето хулигани не са.

Блейк отвори широко очи.

— Да не би да твърдиш, че Аманда е била хулиганка само защото оценките й не са били хубави? Доста суров извод, Робърт.

— Не. — Той спокойно поклати глава. — Вижте броя на наказанията й.

— Много са. Какво намекваш?

— Учениците не получават много наказания заради лоши оценки, капитане. Те трябва да нарушават дисциплината, да спорят и дори да са агресивни. Има голяма вероятност Аманда Райли също да е била хулиганка, но дори да не е била, може би се е мотаела с бандата на Брет и Питър.

Блейк се замисли.

— Смяташ, че убиецът премахва хора, които са го тормозили, когато е бил млад?

— Да.

— Но това е било преди повече от двайсет години — отбеляза Хопкинс. — Мислиш ли, че някой може да им има зъб толкова отдавна?

— Хората са злопаметни, но в случая не бих го нарекъл да им има зъб.

Блейк прибра кичур коса зад ухото си.

— Продължавай.

— Младите хора са предразположени към психични травми. Тийнейджърите са несигурни, колкото и отракани да се опитват да изглеждат. На тази възраст всички врати към несигурността са широко отворени и нищо не може да попречи на някой заядливец да обърка съзнанието им, без те дори да подозират.

— Достатъчно силно объркване, за да накара някого да направи това? — попита Блейк и посочи ужасяващите снимки на двете убийства.

— Тормозът може да бъде изключително пагубен и да остави психични белези, които траят години, а понякога не преминават.

— Но защо ще убива тези хора след двайсет и няколко години, когато дните на тормоза отдавна са отминали? Не ми казвай, че отец Фабиан и Аманда Райли все още са тормозели някого.

— Психичните травми може да останат в подсъзнанието години наред и да чакат да се проявят. — Хънтър се приближи до прозореца и се вгледа в оживената улица долу. — Не сте ли се питали за бездомниците?

Всички в стаята се намръщиха.

— Да не пушиш трева? Какво общо има това, по дяволите? — попита Барбара и поклати глава.

— Понякога, когато видя бездомник, който седи на ъгъла, мръзнещ и гладен, аз си задавам въпроса докъде трябва да проследя живота му в миналото, за да намеря точния момент във времето, който го е пречупил. — Робърт забеляза старец, който пресичаше улицата. — Може да е моментът, когато е загубил работата, съпругата или детето си. Може да е всичко, но винаги има нещо. Пословичното „малко камъче, което обръща колата“. Всеки има точка на пречупване. — Той се обърна към останалите в кабинета. — Представете си, че убиецът е бил жестоко тормозен, когато е бил хлапе. Подсъзнанието му е изпълнено с ярост и гняв, но той не го съзнава. Двайсет и пет години по-късно животът му не върви добре. Загубва работата си или съпругата му се готви да го напусне. Намира се на точката на кипене. И сетне „камъчето обръща колата“. Нещо отключва подсъзнанието му и отново отваря раната. И изведнъж яростта и гневът вече не са скрити в подсъзнанието му.

— И той се връща към корените на травмата — тормозът, когато е бил хлапе — довърши Гарсия, следейки мисълта на партньора си.

Хънтър кимна.

— Каквото и да е, „камъчето“ е разбудило чудовище.

— Виждам. — Блейк кимна към таблото със снимките.

— В единия си дневник — продължи Робърт и се върна до бюрото си — отец Фабиан споменава за група деца, с които се е мотаел по улиците. Те явно са били лоши хлапета.

— И ти мислиш, че Аманда Райли, Деби Хауард и Питър Елдър са били членове на тази банда? — попита капитанът.

— Много е вероятно.

— Тогава не говорим за тормоз в училище, а на улиците — заключи Блейк.

— Повечето ученици живеят близо до училището, в което учат.

— Мамка му! — Тя затвори очи, когато разбра какво има предвид Хънтър. Тормоз в училище и на улицата. Двойно по-голяма вероятност от тежка психична травма.

— Хулиганите имат любими мишени — продължи той. — Може би, ако съм достатъчно убедителен, ще накарам Питър Елдър да ги разпознае.

— Защо ще ти сътрудничи? — попита Блейк.

— Защото няма какво да губи.

Тя въздъхна дълбоко, но Хънтър успя да я убеди.

— Добре. Веднага ще поискам разрешение от властите на затвора за разпит на Питър Елдър и ще се свържа с Клейтън от Съвета по рехабилитация. Ако ни провърви, може да говориш с него още утре.

— Чудесно. Ще отида с кола. Техачапи е на по-малко от два часа път.

Блейк взе папката с материалите за Деби Хауард от бюрото на Карлос и прочете малкото информация, с която разполагаха.

— Ами Джонатан Хейл, съпругът на Деби?

— Не мога да го разпитам, без да съм прочел материалите по случая. Не знаем точно как е умряла тя.

— Пак ще се обадя в Ланкастър — решително заяви Барбара — и ще ги питам какво стана с материалите, по дяволите. Вече трябваше да са пристигнали.

Телефонът на бюрото на Хънтър иззвъня.

— Детектив Хънтър. — Той слуша няколко секунди, а после остави слушалката и се обърна към присъстващите в стаята. Още преди да изрече и дума, те разбраха какво се е случило.