Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Хънтър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Executioner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)
Допълнителна корекция
Еми (2019)

Издание:

Крис Картър. Екзекуторът

Американска. Първо издание

ИК „Ера“, София, 2010

Редактор: Лилия Атанасова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Екзекуторът
„Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003
„Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003
АвторСтефан Кисьов
Първо издание2003[1] г., България
ИздателствоЖанет 45
Оригинален езикбългарски
Жанрроман
ISBNISBN 954-491-16-34
Корицата на английското издание на "Екзекуторът" от Стефан Кисьов

„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.

Сюжет

Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.

Край на разкриващата сюжета част.

Реакции

След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.

Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]

Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]

В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]

Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]

Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]

Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]

Издания в чужбина

  • Stefan Kisjov. Kat. Překl. Naďa Aljanabiová. Brno: Barrister & Principal, 2012.[11]
  • Stefan Kissiov. Ekzekutor. Prevela sa bugarskog Asja Tihinova-Jovanović. Podgorica: Oktoih, 2012, 91 str.[12]

Източници

  1. „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
  2. Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
  3. „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
  4. Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
  5. Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
  6. Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
  7. Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
  8. „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
  9. Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
  10. Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
  11. Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
  12. Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..

Външни препратки

95.

— Слушам те, Робърт — подкани го Блейк.

— Тормоз.

— Тормоз? В училище? — недоверчиво попита тя.

— Днес установихме, че в училище отец Фабиан е бил хулиган, при това гаден. Той и малката му банда приятели се заяждали с ученици и учители. Питър Елдър е бил не само член на бандата, но и според Джеймс Рийд — водачът.

— Свещеникът е бил хулиган в училище?

— Трудно е да се повярва, нали? — обади се Гарсия.

— Чакайте малко. Аманда и Деби не са учили в тяхното училище.

Хънтър потърси нещо на бюрото си.

— Вижте това. — Той подаде на Блейк сведенията от гимназията за Аманда Райли.

Очите й се плъзнаха надолу по листа.

— Лоши оценки, няколко наказания и много отсъствия. — Тя повдигна рамене. — Половината ученици в Лос Анджелис имат подобни характеристики. Е, добре, не е била примерна ученичка и…

— Повечето хулигани не са.

Блейк отвори широко очи.

— Да не би да твърдиш, че Аманда е била хулиганка само защото оценките й не са били хубави? Доста суров извод, Робърт.

— Не. — Той спокойно поклати глава. — Вижте броя на наказанията й.

— Много са. Какво намекваш?

— Учениците не получават много наказания заради лоши оценки, капитане. Те трябва да нарушават дисциплината, да спорят и дори да са агресивни. Има голяма вероятност Аманда Райли също да е била хулиганка, но дори да не е била, може би се е мотаела с бандата на Брет и Питър.

Блейк се замисли.

— Смяташ, че убиецът премахва хора, които са го тормозили, когато е бил млад?

— Да.

— Но това е било преди повече от двайсет години — отбеляза Хопкинс. — Мислиш ли, че някой може да им има зъб толкова отдавна?

— Хората са злопаметни, но в случая не бих го нарекъл да им има зъб.

Блейк прибра кичур коса зад ухото си.

— Продължавай.

— Младите хора са предразположени към психични травми. Тийнейджърите са несигурни, колкото и отракани да се опитват да изглеждат. На тази възраст всички врати към несигурността са широко отворени и нищо не може да попречи на някой заядливец да обърка съзнанието им, без те дори да подозират.

— Достатъчно силно объркване, за да накара някого да направи това? — попита Блейк и посочи ужасяващите снимки на двете убийства.

— Тормозът може да бъде изключително пагубен и да остави психични белези, които траят години, а понякога не преминават.

— Но защо ще убива тези хора след двайсет и няколко години, когато дните на тормоза отдавна са отминали? Не ми казвай, че отец Фабиан и Аманда Райли все още са тормозели някого.

— Психичните травми може да останат в подсъзнанието години наред и да чакат да се проявят. — Хънтър се приближи до прозореца и се вгледа в оживената улица долу. — Не сте ли се питали за бездомниците?

Всички в стаята се намръщиха.

— Да не пушиш трева? Какво общо има това, по дяволите? — попита Барбара и поклати глава.

— Понякога, когато видя бездомник, който седи на ъгъла, мръзнещ и гладен, аз си задавам въпроса докъде трябва да проследя живота му в миналото, за да намеря точния момент във времето, който го е пречупил. — Робърт забеляза старец, който пресичаше улицата. — Може да е моментът, когато е загубил работата, съпругата или детето си. Може да е всичко, но винаги има нещо. Пословичното „малко камъче, което обръща колата“. Всеки има точка на пречупване. — Той се обърна към останалите в кабинета. — Представете си, че убиецът е бил жестоко тормозен, когато е бил хлапе. Подсъзнанието му е изпълнено с ярост и гняв, но той не го съзнава. Двайсет и пет години по-късно животът му не върви добре. Загубва работата си или съпругата му се готви да го напусне. Намира се на точката на кипене. И сетне „камъчето обръща колата“. Нещо отключва подсъзнанието му и отново отваря раната. И изведнъж яростта и гневът вече не са скрити в подсъзнанието му.

— И той се връща към корените на травмата — тормозът, когато е бил хлапе — довърши Гарсия, следейки мисълта на партньора си.

Хънтър кимна.

— Каквото и да е, „камъчето“ е разбудило чудовище.

— Виждам. — Блейк кимна към таблото със снимките.

— В единия си дневник — продължи Робърт и се върна до бюрото си — отец Фабиан споменава за група деца, с които се е мотаел по улиците. Те явно са били лоши хлапета.

— И ти мислиш, че Аманда Райли, Деби Хауард и Питър Елдър са били членове на тази банда? — попита капитанът.

— Много е вероятно.

— Тогава не говорим за тормоз в училище, а на улиците — заключи Блейк.

— Повечето ученици живеят близо до училището, в което учат.

— Мамка му! — Тя затвори очи, когато разбра какво има предвид Хънтър. Тормоз в училище и на улицата. Двойно по-голяма вероятност от тежка психична травма.

— Хулиганите имат любими мишени — продължи той. — Може би, ако съм достатъчно убедителен, ще накарам Питър Елдър да ги разпознае.

— Защо ще ти сътрудничи? — попита Блейк.

— Защото няма какво да губи.

Тя въздъхна дълбоко, но Хънтър успя да я убеди.

— Добре. Веднага ще поискам разрешение от властите на затвора за разпит на Питър Елдър и ще се свържа с Клейтън от Съвета по рехабилитация. Ако ни провърви, може да говориш с него още утре.

— Чудесно. Ще отида с кола. Техачапи е на по-малко от два часа път.

Блейк взе папката с материалите за Деби Хауард от бюрото на Карлос и прочете малкото информация, с която разполагаха.

— Ами Джонатан Хейл, съпругът на Деби?

— Не мога да го разпитам, без да съм прочел материалите по случая. Не знаем точно как е умряла тя.

— Пак ще се обадя в Ланкастър — решително заяви Барбара — и ще ги питам какво стана с материалите, по дяволите. Вече трябваше да са пристигнали.

Телефонът на бюрото на Хънтър иззвъня.

— Детектив Хънтър. — Той слуша няколко секунди, а после остави слушалката и се обърна към присъстващите в стаята. Още преди да изрече и дума, те разбраха какво се е случило.