Метаданни
Данни
- Серия
- Робърт Хънтър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Executioner, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 67 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Крис Картър. Екзекуторът
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2010
Редактор: Лилия Атанасова
Коректор: Лилия Атанасова
История
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Екзекуторът | |
 „Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003 | |
| Автор | Стефан Кисьов |
|---|---|
| Първо издание | 2003[1] г., България |
| Издателство | Жанет 45 |
| Оригинален език | български |
| Жанр | роман |
| ISBN | ISBN 954-491-16-34 |
„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.
Реакции
След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.
Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]
Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]
В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]
Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]
Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]
Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]
Издания в чужбина
Източници
- ↑ „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
- ↑ Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
- ↑ Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
- ↑ Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
- ↑ Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
- ↑ „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
- ↑ Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
- ↑ Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..
Външни препратки
- Из „Баща ми клоунът“ (откъс от роман), в. „Литературен вестник“, бр. 11, 20 март 2002
- „Стефан Кисьов: Живеех с по 2 лв. на ден, но продължавах да пиша“, интервю на Мариана Антонова, сп. „Ева“, 3 януари 2005
80.
Гарсия почука на вратата с номер 3В и изчака една минута, но никой не отвори. Мемориалният парк „Рузвелт“ беше от другата страна на улицата, срещу гимназията в Гардена. Тъй като директорът Кенеди беше описал как изглежда господин Дейвис, той скоро намери добродушния, наближаващ седемдесетте мъж, който седеше на каменна пейка пред тихата розова градина. Носеше мека шапка с малка периферия и напомни на Гарсия за дядо му. Сбръчканите му устни се движеха и мърмореха нещо, което само той чуваше.
— Господин Дейвис? — попита Карлос, докато се приближаваше към пейката.
Възрастният мъж се стресна, като чу името си, и вдигна глава. Той видя, че Гарсия се е изправил над него, присви очи, сякаш гледаше право срещу слънцето, и потърси сред хилядите лица в паметта си, за да намери съответствие.
— Казвам се Карлос Гарсия.
Господин Дейвис сбърчи чело и се помъчи да си спомни дали името му говори нещо.
— Не ме познавате — продължи Гарсия, показа значката си и сложи край на опитите на стария човек да се сети. — Детектив съм от лосанджелиската полиция. — Хрумна му, че е по-добре да не споменава, че е от отдел „Убийства“. Това изнервяше повечето порядъчни граждани.
— Проблем ли има? — с немощен и разтревожен глас попита Дейвис. — Нещастен случай ли е станал в училището? — Безпокойството в очите му беше трогателно.
Карлос се усмихна мило и му каза, че няма за какво да се тревожи, а после обясни причината за изненадващото си посещение, но внимаваше да не спомене, че Аманда Райли е убита.
— Директорът Кенеди ми каза, че може да ми осигурите достъп до складовите помещения и може би дори да ми помогнете да прегледам снимките.
— С удоволствие ще ви помогна. — Възрастният човек кимна и положи усилия да се изправи. Погледът му пак се отправи към розовата градина. Той вдигна осеяната си със старчески петна ръка и махна. — Довиждане, Бела. Ще дойда след два дни.
В голямата розова градина в мемориалния парк „Рузвелт“ бяха разпръснати кремирани останки на мъртъвци. Гарсия също кимна почтително, сякаш и той се сбогуваше.
* * *
Складовите помещения бяха в края на дългия, слабо осветен коридор с тухлени стени в главната сграда на гимназията в Гардена. Паяжините и тежката миризма на застояло бяха ясни показатели, че малцина се осмеляват да слязат там.
Господин Дейвис отключи вратата на големия склад и я отвори.
— Повечето кутии със стари снимки са тук — рече и запали лампите.
Двамата стояха на прага на голяма стая, пълна със стари чинове и столове, излезли от употреба спортни уреди и стотици кутии, наредени на дървени лавици, които заемаха три от четирите стени. Навсякъде имаше прах и мирисът на спарено беше още по-силен. Крушките, които висяха от тавана на тънки жици, бяха стари и мъждиви.
Гарсия се закашля и размаха ръка пред лицето си като ветрило, но движението му разпръсна още повече прах.
— Господи! — възкликна той, докато очите му обхождаха обезкуражаващия брой кутии. — От къде да започнем?
Старият портиер му се усмихна насърчително.
— Положението не е толкова лошо. Прекарах много от почивните си дни тук, опитвайки се да подредя материалите.
Карлос озадачено повдигна вежди.
— Мразя да бездействам. — Господин Дейвис тръгна покрай счупените дървени чинове. — Трябва да се занимавам с нещо.
Гарсия почувства болка в пръстите си от влагата и студа в помещението и разтри белезите на дланите си.
— Коя година търсим? — попита старецът и се приближи до кутиите, натрупани до източната стена.
— Аманда Райли е напуснала училище през 1985 година.
— Трябва да са в онзи край. — Старецът посочи отсрещната стена.
Не след дълго Карлос намери четири големи кутии с надпис „1985 година“. Той ги издърпа от лавиците, сложи ги на пода и извади от джоба си снимка на Аманда Райли, която бяха взели от Таня Ригс.
— Това е единствената снимка на Аманда, която имам. Правена е преди една година. Да се надяваме, че тя не се е променила много.
Възрастният портиер я взе от ръката му и я разгледа.
— Да, струва ми се позната.
В четирите кутии сигурно имаше повече от две хиляди снимки — индивидуални, групови, на цели паралелки, ученици, които се забавляваха или разхождаха, спортуваха, учеха или обядваха. Някои позираха, а други бяха уловили младежите и девойките непринудено да се смеят, ядосват или плачат. Гарсия и господин Дейвис се заловиха да ги преглеждат и да се опитват да разпознаят някого, когото всъщност не познаваха. Училищният портиер спираше от време на време, когато се сетеше за нещо, и набързо разказваше на Карлос някоя история, свързана с учениците на снимката. Те прехвърляха снимки няколко часа, когато господин Дейвис присви очи и се втренчи внимателно в една от тях.
— Дайте да видя пак снимката на това момиче Аманда — рече той и протегна ръка.
Гарсия му подаде фотографията и търпеливо зачака.
— Ето я — усмихна се доволно старецът само след няколко секунди. Въпросната снимка беше на четири момичета, облечени в скъпи, маркови дрехи. Всичките бяха гримирани. Две се смееха, едната имаше весело изражение, а последната се беше обърнала на една страна и беше навела глава. Те стояха до едно от училищните игрища за баскетбол. Зад тях няколко деца играеха на топка. Тя определено се беше променила, но нямаше съмнение, че второто момиче отляво надясно е Аманда Райли. Всичките бяха хубавици, но Аманда се открояваше. Тя беше поразително красива. Лек ветрец развяваше дългата до раменете й руса коса. Аманда беше едното от двете момичета, които се смееха и макар и застинал във времето, смехът й беше заразителен. — Спомням си тези момичета — меланхолично се усмихна господин Дейвис. — Винаги бяха заедно и момчетата… — Той поклати глава и се ухили още по-широко. — Те бяха луди по тях. Ала момичетата нехаеха.
— Какво искате да кажете? Нямаха ли гаджета?
— Имаха, но ако паметта не ме лъже, те не бяха от нашето училище. И мисля, че бяха по-големи.
— Спомняте ли си имената на някои от тези момичета?
Старият човек се засмя.
— Паметта ми е добра, детективе, но не чак толкова.
Карлос кимна и отново насочи вниманието си към снимката.
— Не може да бъде — измърмори той след няколко секунди, присви очи и се вгледа във фотографията.
— Какво има? — попита господин Дейвис.
— Имате ли лупа? — попита Гарсия, без да откъсва поглед от снимката.
Възрастният мъж се усмихна и извади от колана си старомодно швейцарско ножче, което съдържаше всичко, от клещи до отвертка, отварачка за капачки и малка лупа.
— Знаех си, че някой ден ще потрябва. — Той го даде на Карлос, който бързо доближи лупата до окото си и се взира в снимката цяла вечност. Устата му пресъхна.
— Да ме вземат дяволите!