Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Хънтър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Executioner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)
Допълнителна корекция
Еми (2019)

Издание:

Крис Картър. Екзекуторът

Американска. Първо издание

ИК „Ера“, София, 2010

Редактор: Лилия Атанасова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Екзекуторът
„Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003
„Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003
АвторСтефан Кисьов
Първо издание2003[1] г., България
ИздателствоЖанет 45
Оригинален езикбългарски
Жанрроман
ISBNISBN 954-491-16-34
Корицата на английското издание на "Екзекуторът" от Стефан Кисьов

„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.

Сюжет

Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.

Край на разкриващата сюжета част.

Реакции

След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.

Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]

Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]

В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]

Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]

Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]

Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]

Издания в чужбина

  • Stefan Kisjov. Kat. Překl. Naďa Aljanabiová. Brno: Barrister & Principal, 2012.[11]
  • Stefan Kissiov. Ekzekutor. Prevela sa bugarskog Asja Tihinova-Jovanović. Podgorica: Oktoih, 2012, 91 str.[12]

Източници

  1. „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
  2. Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
  3. „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
  4. Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
  5. Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
  6. Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
  7. Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
  8. „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
  9. Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
  10. Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
  11. Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
  12. Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..

Външни препратки

60.

Беше късно, когато тръгнаха от Малибу. Хънтър се обади на Хопкинс и му каза да се срещнат във „Футси“ на Норт Фигероа стрийт.

Ако изхвърлиш всичкия снобски фалш от повечето барове в Лос Анджелис, може да остане само „Футси“. Заведението беше малко и уютно, с няколко маси за билярд, удобен салон с полукръг от сепарета, тапицирани с червена кожа, джубокс, който свиреше класически рок, и дружелюбна и спокойна атмосфера, любимото място за почерпка на Робърт.

Когато двамата детективи пристигнаха, младият полицай вече беше там. Беше си поръчал „Джак Даниълс“.

— Какво да ви взема, момчета? — предложи той.

— Аз ще донеса питиета, Иън — отвърна Хънтър.

— Ще пия същото като теб, стига да е малцово уиски — рече Гарсия и посочи към тоалетната. — Ей сега ще се върна.

В дъното на бара се освободи сепаре и Робърт каза на Хопкинс да го запази, преди да се е настанил някой друг.

Той поръча две уискита „Лафройг“ с по едно кубче лед. Човекът, който стоеше до него на бара, четеше „Ел Ей Дейли Нюз“ и когато прелисти страницата, нещо привлече вниманието на Хънтър. Заглавието на кратък репортаж гласеше: „КАМАТА ВЗИМА ВТОРА ЖЕРТВА“. Робърт изви врат и прегледа статията, преди мъжът отново да прелисти страницата. Втора проститутка беше намерена мъртва в мизерна стая в Саут Гейт. Ръцете й бяха завързани пред нея и пръстите й сключени като за молитва. Също като първата жертва отпреди няколко дни тя беше открита гола, на колене и с прерязано гърло. Журналистите вече бяха измислили прякор на убиеца — Камата. „Градът е извън контрол“ — помисли си Хънтър, взе напитките и седна при Карлос и Иън в сепарето.

— Добре ли сте, момчета? — загрижено попита Хопкинс, като забеляза мрачния вид на двамата детективи.

Робърт отпи от уискито си и го задържа в устата си, докато силният алкохол опари езика му, а после сложи на масата четири пликчета с веществени доказателства. Първите две съдържаха разглобените рамки на снимките, а останалите — фотографиите. Хопкинс озадачено повдигна вежди и Хънтър му разказа за срещата им с Дан Тайлър и защо са отишли да видят снимките, които не би трябвало да бъдат там.

— И кои са тези двамата? — недоверчиво попита Иън.

Гарсия протегна ръка към пликчетата със снимките и ги обърна. Младото ченге отвори широко очи и развълнувано ахна. На гърба на снимката на мъжа с кръв беше написано числото едно, дълго петнайсетина сантиметра, а на гърба на снимката на жената пишеше „2“.

Хопкинс се втренчи във фотографиите. Челюстта му увисна от изумление.

— Не разбирам. — Той погледна Робърт. — Защо убиецът е оставил снимки на първите две жертви на полицата над камината? Очевидно е знаел, че рано или късно ще ги намерим.

Хънтър се облегна назад и прокара пръст по ръба на чашата с уиски.

— Държи да разберем, че двете жертви са негови. Не иска да припишат убийствата им на друг. Гордее се с тях.

Иън се премести неспокойно на мястото си. Светът на извратените злодеи му идваше в повече.

— И къде са тези две жертви? — попита след кратко мълчание. — И щом са номерирани като отец Фабиан и Аманда Райли, защо не знаем за тях?

Робърт пак отпи голяма глътка уиски.

— А ти как мислиш?

Очите на младия полицай отново се върнаха на снимките на масата. Той се замисли.

— Може би убиецът е започнал да номерира жертвите си след втората — предпазливо предположи Хопкинс.

— Продължавай — подкани го Хънтър.

— Разбира се, той не е можел да се върне и да номерира първите два трупа, и е надписал снимките. Това е най-доброто, което е можел да направи при дадените обстоятелства.

— А защо е започнал да ги номерира от третата жертва? — попита Гарсия.

— Добра теория. — Робърт кимна одобрително на Иън.

— Да, но не я вярвам. — Карлос поклати глава. — Знаем, че убиецът е изключително организиран и методичен. Планира убийствата до последния детайл и не оставя нищо на случайността. Доказа го с отец Фабиан и Аманда Райли.

— Вярно е — съгласи се Хънтър.

— Такъв организиран убиец не би променил плана си, след като веднъж е започнал. Според мен той е номерирал жертвите си от самото начало.

— Добре, но да се върнем на въпроса къде са жертвите? — попита Робърт. — И защо не знаем за тях?

— Може би още не сме ги намерили — отвърна Гарсия и се приведе напред. — Не е задължително да бъдат намерени в реда, по който са убити. Може би все още се водят за изчезнали, а са заключени в багажника на някоя кола или изхвърлени в планината.

— Възможно е — рече Хънтър, — но в тази теория има нещо, което не се връзва. Убиецът не си е направил труда да скрие труповете на третата и четвъртата жертва. Те бяха намерени на другия ден, след като са били убити. Защо ще скрива първата и втората жертва в багажник на кола или някъде в планината? Това не отговаря на метода му на действие. Той иска ние да знаем за тях.

— Затова е оставил снимките на полицата над камината. — Думите на Хопкинс прозвучаха като въпрос.

— Точно така — потвърди Хънтър. — Извършителят иска заслугата за техните убийства.

Тримата се умълчаха за няколко секунди.

— А ти как мислиш, Робърт? — нетърпеливо попита Иън. — Защо още не сме намерили първата и втората жертва?

Хънтър наблюдаваше дългокрака брюнетка, която се приближи до джубокса в ъгъла, пусна няколко монети по двайсет и пет цента и си избра музика. Прозвуча стара песен на „Скид Роу“.

— Мисля, че ти имаш много добро попадение с твоята теория — каза той на Хопкинс.

— Какво? — заинтригувано попита младото ченге.

— Фактът, че убиецът не може да се върне при труповете и затова е използвал снимките. Мъртвите тела вече са намерени.