Елизабет Хойт
Порочни намерения (9)

Девета глава

Докато продължаваше да върви, Темперанс усещаше как бузите й горят. Тя познаваше повечето къщи с лоша репутация в „Сейнт Джайлс“ — това в крайна сметка бяха местата, откъдето много от нейните храненици идваха, но никога не бе влизала там по тъмно. А домът на мисис Уайтсайд беше доста прочут с типа забавления, които човек можеше да открие там.

— А — измърмори лорд Кеър зад гърба й. — Мисля, че познавам мястото.

Тя прехапа устната си.

— В такъв случай може би повече не се нуждаете от мен тази нощ.

Той изведнъж я сграбчи, карайки я да ахне.

— Вие се заклехте, че няма да се отметнете от споразумението ни, мисис Дюс.

Искрено объркана тя се намръщи.

— И няма да го направя, но…

— Тогава водете напред.

Темперанс събра краищата на пелерината си и направи точно това. Вятърът беше жесток тази вечер. Вече не знаеше как да се държи с този мъж. Той я бе дразнил и целунал, беше се опитал да разбере най-срамната й тайна, а след това я бе притиснал към топлото си тяло, за да я прикрие и защити. Тя все още тръпнеше от аромата му, от стоманата на ръцете му.

Пресякоха и влязоха в друга уличка, този път по-малка. Табели, скърцащи от вятъра, се вееха над главите им. Тя чу внезапен смях, който отмина. Подминаха слабичка жена с износена пелерина, която отбягна погледите им, докато забързано минаваше покрай тях. Уличката отведнъж се разшири и образува двор, от всичките му страни бяха надвиснали горните етажи на къщите и го правеха да изглежда малък и тесен. Зад капаците по прозорците на всички етажи се процеждаше светлинка и се чуваха странни, приглушени звуци — накъсан смях, измърморена дума, ритмично блъскане и нещо, което звучеше като стонове.

Темперанс потрепери.

— Това е заведението на мисис Уайтсайд.

— Стойте близо до мен — измърмори лорд Кеър, преди да вдигне бастуна си и да почука на единствената врата в двора.

Тя се отвори и разкри едър пазач с широко лице с белези от шарка. Тесните му малки очички не показваха никаква емоция.

— Момче или момиче?

— Нито едно от двете — гладко изрече лорд Кеър. — Бих искал да разговарям с Томи Пет.

Мъжът се опита да затвори вратата, но лорд Кеър пъхна с едната си ръка бастуна си в процепа, а с другата натисна вратата навътре и попречи да му я затръшнат в лицето. Пазачът изглеждаше леко изненадан.

— Моля ви — каза лорд Кеър с твърда усмивка.

— Джаки — един дълбок глас прозвуча рязко иззад пазача. — Дай да видя нашия гост.

Пазачът отстъпи настрани. Лорд Кеър моментално влезе, издърпвайки със себе си и Темперанс.

Помещението беше малко и квадратно, почти задръстено от стълбите, които водеха към горните етажи. Веднага вдясно имаше отворена врата, която водеше към спретнат хол. На прага му беше застанала жена със сатенена розова рокля, украсена с воали и панделки. Главата й едва стигаше малко над кръста на Кеър, тялото й беше набито и тантуресто, а челото й голямо и деформирано.

Тя стрелна Кеър с умните си очи.

— Лорд Кеър. Често съм се чудела кога ще посетите нашия дом.

Лорд Кеър се поклони.

— С мисис Уайтсайд ли говоря?

Джуджето отметна глава и се разсмя с дълбок, мъжки глас.

— За Бога, не. Аз просто работя за нея. Можете да ме наричате Панси^[1].

Лорд Кеър кимна.

— Мистрес Панси. Ще ви бъда много благодарен, ако мога да разговарям за момент с Томи Пет.

— Защо, ако смея да попитам?

— Той притежава информация, от която се нуждая.

Панси сви устните си и наведе глава.

— Защо не? Джаки, отиди и виж дали Томи е свободен.

Пазачът се отдалечи с тромава стъпки и Панси им посочи с жест хола зад себе си.

— Ще седнете ли, милорд.

— Благодаря ви.

Те влязоха в малкия хол и лорд Кеър се отпусна на захабено кадифено диванче, придърпвайки Темперанс до себе си. Срещу тях имаше широк, нисък стол, тапициран в пищно пурпурно и розово. Панси повдигна едното си бедро и скокна назад, за да седне на стола. Краката й, обути в елегантни пантофки с токче, се люлееха на няколко сантиметра от пода.

Тя постави пухкавите си ръце върху подлакътниците на стола и погледна Кеър, докато усмивка играеше по устните й.

— Милорд, вие наистина трябва да поостанете при нас, след като си свършите работата с моето момче Томи. Мога да ви предложи специална цена.

— Не, благодаря — каза Кеър с безизразен глас.

Панси наклони глава.

— Нашата специалност е да се грижим за… а… необичайните изисквания на джентълмени като вас. И, разбира се, вашата приятелка може също да се включи.

Очите на Темперанс се разшириха, когато Панси посочи с брадичка към нея. Тя нямаше представа какви бяха необичайните изисквания на Кеър, но се отврати от самото предположение, че би се включила, в каквито и да е забавления заедно с него. Все още се опитваше да разгадае чувствата си, когато хубав млад мъж влезе в стаята. Той беше строен, със златиста коса, която падаше на копринени вълни до раменете му. Поколеба се на прага, като гледаше неспокойно към лорд Кеър.

Панси му се усмихна:

— Томи, това е лорд Кеър. Мисля, че…

Каквото и да бе тръгнала да казва мистрес Панси, тя не успя да довърши, защото Томи побягна от стаята. Без да каже и дума, лорд Кеър се стрелна от канапето след момчето. От антрето се чу шум от сборичкване, глух удар и ругатня, след което лорд Кеър отново влезе в стаята, държейки Томи здраво за яката на връхната му дреха.

— Добре! Добре! — каза задъхано момчето. — Победихте ме честно. Пуснете ме и ще говоря.

— Не мисля — каза провлачено лорд Кеър. — Предпочитам да те държа, докато говориш.

Панси беше наблюдавала разиграващата се сценка с притворени очи, в които не се четеше изненада. Сега се размърда.

— Нощта още не е приключила за Томи, милорд. Надявам се, че ще имате това предвид, докато се занимавате с него. Цената му пада, ако има наранявания.

— Нямам намерение да наранявам служителя ви, стига да ми каже онова, което искам да знам — каза лорд Кеър.

— И какво е то? — меко попита джуджето.

— Марй Хюм — отвърна лорд Кеър. — Какво знаеш за смъртта й?

За момче, което изкарваше прехраната си в бардак в „Сейнт Джайлс“, Томи беше ужасен лъжец. Той погледна настрани, облиза устни и каза:

— Нищо.

Темперанс въздъхна. Дори тя виждаше, че Томи знае нещо за смъртта на любовницата на лорд Кеър.

Лорд Кеър просто разтръска момчето.

— Опитай пак.

Панси повдигна вежди.

— Опасявам се, че времето, което отнемате на Томи в момента, ми струва пари, лорд Кеър.

Без да каже и дума, лорд Кеър бръкна в джоба на връхната си дреха и извади оттам малка кесия. Подхвърли я към Панси и тя сръчно я улови. След като хвърли поглед вътре, джуджето затвори отново кесията и я прибра.

Тя кимна на Томи.

— Това ще свърши работа. А сега говори с джентълмена, агънцето ми.

Томи се отпусна в хватката на лорд Кеър.

— Нищо не знам. Когато я открих, вече беше мъртва.

При тези думи Темперанс бързо погледна към лорд Кеър, но ако той беше изненадан да разбере, че Томи, а не Марта Суон, е открил Мари, то не се издаде с нищо.

— Ти ли беше първият, който я откри мъртва? — попита лорд Кеър.

Томи му хвърли объркан поглед.

— Нямаше никой друг там, ако това питате.

— Кога я откри?

Томи изкриви лице.

— Беше преди доста време — два месеца или повече.

— В кой ден?

— Събота. — Томи хвърли поглед към Панси. — Събута сутрин е свободният ми ден.

— И по кое време пристигна в жилището на Мари?

Томи сви рамене.

— Може би към девет? Или десет? Във всеки случай беше преди пладне.

Лорд Кеър отново го разтръска.

— Опиши какво видя.

Томи облиза устните си, поглеждайки към Панси сякаш за разрешение. Малката жена кимна с глава.

Той въздъхна.

— Жилището й беше на втория етаж от задната страна на къщата. Нямаше никой наоколо, докато се изкачвах по стълбите, с изключение на една чистачка, която търкаше входното стъпало. Тръгнах да почукам на вратата й — на вратата на Марй, — но тя поддаде под ръката ми. Не беше залостена, така че влязох. Предната стая беше подредена по конец; Марй обичаше нещата й да са подредени, но спалнята…

Томи спря разказа си, втренчил поглед в пода. Преглътна тежко.

— Навсякъде имаше кръв. По стените и пода, и дори по тавана. Господи, през живота си не съм виждал такава кръв. Матракът беше почернял от нея, а Марй…

— Какво Марй? — гласът на лорд Кеър беше мек, но Темперанс усети, че в него няма нежност, нито жалост.

— Тя беше разпорена — каза Томи. — От шията до слабините. Можех да видя вътрешностите й как се вият като сиви змии.

Той преглътна още веднъж. Лицето му бе станало пепеляво.

— Повърнах всичко, което беше в стомаха ми, по целия под. Не можах да се сдържа. Миризмата беше ужасна.

— И какво направи след това? — попита лорд Кеър.

— Избягах — каза Томи, но очите му отново помръднаха настрани.

Лорд Кеър го разтресе.

— Не ти ли хрумна да претърсиш стаята? Тя имаше бижута — диамантена игла за коса и перлени обици, както и диамантени катарами за обувките и пръстен от гранат.

— Аз никога… — тръгна да казва Томи, но лорд Кеър го разтресе толкова силно, че и дума не можа да изрече.

— Томи, милото ми агънце — въздъхна Панси. — Отговори честно на лорд Кеър или няма да имам никаква полза от теб.

Главата на Томи увисна начумерено.

— Тя повече не се нуждаеше от тях. Беше мъртва. И ако ги бях оставил, хазяинът й така или иначе щеше да ги открадне. Аз имам право на тях повече от когото и да било.

— Защо? — попита Темперанс.

Томи вдигна глава, втренчвайки се в нея, сякаш я виждаше за първи път.

— Защо ли? Защото бях неин брат.

Темперанс погледна към лорд Кеър. Лицето му беше безизразно, но тялото му застина от изненада. Тя върна вниманието си върху Томи.

— Ти си брат на Марй Хюм.

— Да, нали точно това казах — изломоти момчето. — От една майка сме, бяхме… Въпреки че Марй беше с десет или повече години по-голяма от мен.

Темперанс се смръщи. Тя улови бегъл поглед между лорд Кеър и Панси. Нещо не се връзваше. Имаше чувството, че има нещо, което всички, с изключение на нея знаят.

— Значи си я познавал добре?

Томи неловко сви рамене.

— Доста добре, предполагам.

— Тя имаше ли и други посетители, с изключение на лорд Кеър и на теб? — попита Темперанс.

— Колкото до това, не знам — бавно каза Томи. — Виждах я само веднъж седмично.

Темперанс се наведе напред.

— Със сигурност сте си говорили какво се случва в живота ви? Тя трябва да ти е разказвала?

Момчето заби поглед във върха на обувките си.

— Обикновено й исках пари.

Темперанс примигна, ужасена от липсата му на братска обич. Би си помислила, че момчето увърта, за да не им даде друга информация, ако не бе видяла колко лош лъжец е.

— Имаш ли предположение кой може да я е убил? — внезапно попита лорд Кеър.

Очите на момчето са разшириха.

— Беше завързана за леглото, ръцете й опънати над главата, краката й разкрачени, а лицето й беше покрито с качулка. Веднага разбрах кой я е убил.

— Кой? — Лорд Кеър гледаше втренчено надолу към момчето.

Томи се усмихна, но устните му се изкривиха по начин, който отне цялата му хубост.

— Ами, вие, милорд. Не се ли наслаждавахте по такъв начин на сестра ми?

Лазаръс продължи да гледа втренчено красивото момче. Той действително не бе очаквал това обвинение — а трябваше. Пусна момчето, като внимаваше да не поглежда към мисис Дюс. Как ли щеше да реагира на думите на момчето? Можеше ли да реагира с друго, освен с ужас и отвращение?

— Не си ми нужен повече — каза той, освобождавайки момчето да си върви.

Разочарование премина през лицето на Томи. Без съмнение беше очаквал лорд Кеър да оспори думите му или пък смутено да отрече.

Проклет да беше, ако Лазаръс доставеше на момчето подобно удоволствие.

Томи погледна към мистрес Панси. Странното й лице не изразяваше нищо, когато му кимна, и Томи излезе от стаята.

Когато вратата се затвори зад гърба му, тя се обърна към Лазаръс.

— Това ли е всичко?

— Не. — Той прекоси стаята до малката камина и опитвайки се да помисли, се втренчи в пламъците.

Беше стигнал до задънена улица в разследването си. Ако дори момчето — братът на Марй — не знаеше кой я е убил, накъде трябваше да продължи сега? Разсеяно завъртя бастуна в юмрука си. И тогава му проблесна. Той не беше завързвал Марй по този начин; а това означаваше, че някой друг — някой, който поне в това споделяше неговите склонности, го беше правил.

Той се обърна към мистрест Панси:

— Казахте, че тук се грижите да задоволявате прищевките на мъже като мен.

Малката жена повдигна тъмните си вежди.

— Да, разбира се. Искате ли да видите това, което предлагаме?

Кеър беше наясно, че мисис Дюс рязко е затаила дъх. Макар да не бе поглеждал още към нея, знаеше, че тя стои вцепенена в единия ъгъл на стаята. Може би се бе вцепенила от отвращение.

Той поклати глава.

— Не. Това, което искам, е информация.

Мистрес Панси наведе настрани свръхголямата си глава, а интелигентните й очи заблестяха от перспективата за печалба.

— Каква информация, милорд?

— Искам имената на мъжете, които обичат да използват връзки и качулки.

Обмисляйки отговора си, тя се вгледа в него с тъмните си очи. След това рязко поклати глава:

— Знаете, че не мога да издам имената на клиентите ни.

Той извади кесия от джоба си — по-голяма от онази, която й бе дал преди, — и я подхвърли на масичката до лакътя й.

— Тук има петдесет паунда.

Тя повдигна вежди и взе кесията. Изсипа я в скута си и започна да брои монетите една по една. Когато приключи, спря за момент, за да помисли; след това прибра монетите обратно в кесията и я затъкна в пазвата си.

Отпусна се назад в ниския си, широк стол и го погледна:

— Някои господа обичат да наблюдават игрите на другите.

Той повдигна едната си вежда, чакайки я да продължи.

— Може би ще пожелаете да се включите?

Лазаръс кимна веднъж, усещайки как пулсът му се укорява.

Панси повиши глас:

— Джаки!

Лакеят се появи в рамката на вратата.

Тя му направи знак с пръстите си.

— Моля те отведи този джентълмен до шпионките. Мисля, че стая шест ще ви е най-интересна, лорд Кеър.

Джаки се извърне, без да каже и дума, а Лазаръс пресече стаята и хвана мисис Дюс за китката.

Тя се задърпа, но той я държеше здраво, докато я теглеше към вратата.

— Какво правите? Не желая да гледам никакви „игри“.

— Не мога да ви оставя сама — изръмжа тихо той. Думите му не бяха лъжа, но и не бяха цялата истина. Искаше да й покаже какво се таи дълбоко в душата му. Знаеше, че тя ще се отврати от истината за него, но изпитваше болезнена нужда да открие за себе си каква ще е реакцията й. Да разкрие пред нея тайните си и да очаква присъдата й.

Джаки ги поведе нагоре по тесните дървени стълби и после по полуосветен коридор. От двете му страни имаше врати, всяка с грубо издълбан номер. Но вместо да влезе в някоя от тях, мъжът ги отведе до края на коридора до една врата без номер.

Джаки отключи и им посочи с жест да влязат.

— Отидете в дъното и завийте. Един час. Не повече.

И затвори вратата зад тях.

Мисис Дюс подскочи до Лазаръс, който усещаше треперенето на тялото й. Той се наведе да прошепне в ухото й:

— Тихо. Вратата не е заключена. Можем да си тръгнем, когато пожелаем.

— Тогава да си вървим още сега — изсъска му тя.

— Не. — Сърцето му биеше бързо и той стегна хватката си около китката й.

Намираха се в нисък, тесен коридор. Той опипа с ръка едната стена и последва инструкциите на Джаки, като тръгна към дъното на помещението. Там коридорът рязко завиваше и Лазаръс последва посоката на коридора. Отначало всичко изглеждаше потънало в пълен мрак, но когато очите му свикнаха, той успя да различи малки точици светлина, която се процеждаше на равно отстояние една от друга по продължението на едната стена. Той се приближи до първата и видя, че е шпионка. Под нея, различима само на светлината от стаята от другата страна, се виждаше цифрата девет.

Мисис Дюс дръпна китката му.

— Моля ви, нека си вървим.

Той погледна през шпионката и се обърна към нея, придърпвайки я по-близо:

— Не. Вижте.

Тя поклати глава, но съпротивата й беше слаба. Той усети мига, в който тя видя какво се случва в стаята, защото цялото й тяло се стегна. Тя беше с гръб към него и той се приближи още към нея.

— Какво виждате? — наведе главата си той близо до ухото й.

Тя трепереше, но не продума.

Не че се нуждаеше от описанието й, защото знаеше какво има в стаята отвъд. Беше го видял, когато бе хвърлил поглед през шпионката: мъж и жена. Мъжът беше гол, а жената все още носеше долната си риза. Тя беше коленичила в краката на мъжа, поела инструмента му между устните си.

— Харесва ли ви? — прошепна й той. — Възбужда ли ви?

Усети как трепери до него, като заек в ноктите на ястреб. Тя беше толкова благоприлична на повърхността, но той знаеше с една част от себе си, която беше отвъд разума и духа, че тя притежава плътски дълбини, които се опитва да скрие. И той искаше да опознае тези дълбини. Да ги изкара на дневна светлина и да гуляе с тях. Те бяха също толкова част от нея, колкото бяха и златните точици в очите й, а той копнееше да пирува с нейните страсти.

— Елате, да видим какво има още за гледане. — Той взе ръката й, която вече не се съпротивляваше толкова, и я поведе към втората шпионка. Един поглед бе достатъчен да види, че е празна.

Следващата обаче със сигурност не беше.

— Погледнете — прошепна той, притискайки я с тялото си към стената. — Какво виждате?

Тя поклати глава, но въпреки това отвърна тихо:

— Тя… го поема отзад.

— Като жребец, който покрива кобила — каза той с нисък глас, докато твърдото му тяло се притискаше в нея.

Тя кимна рязко.

— Харесва ли ви?

Но тя отказа да му отговори.

Той я придърпа след себе си и надникна през следващата дупчица — онази, която мистрес Панси ги бе изпратила да видят. Гледката в стаята го накара да преглътне конвулсивно. Той се извърна и издърпа мисис Дюс да погледне през дупката, без да каже дума. Усети, когато тя осъзна какво вижда. Тялото й замря и ръката, която държеше неговата, го стисна силно.

Той се приближи зад нея, покривайки тялото й със своето и притискайки я към стената, така че нямаше накъде да се измъкне. Усещаше топлината и мекотата й под едрото си тяло.

— Какво виждате? — издиша той в ухото й.

Тя поклати глава, но той взе двете й ръце и ги разпери на стената, като ги покриваше със своите собствени. Усещаше как дебелият му и пулсиращ член се притиска към предницата на бричовете и към мекотата на задните й части.

— Кажете ми — заповяда й той.

В тишината на тъмния коридор той я чу как преглътна.

— Жената е красива. Има червена коса и бяла кожа.

— И?

— Гола е и е завързана за леглото.

— Как? — Той погали с уста врата й. Толкова отблизо ароматът й беше така силен, ароматът на жена. Искаше му се да свали обикновеното бяло боне, което носеше, да изтръгне фибите от косата й и да зарови лице в къдриците й. — Кажете ми как е завързана?

— Ръцете й са завързани една до друга над главата й за горната рамка на леглото. — Гласът й беше гърлен, нисък и чувствен. — Краката й са разтворени, а глезените й са завързани за колоните в долния край на леглото. Тя е напълно гола и нейните… нейното… — Тя преглътна, неспособна да изрече думите.

— Нейното котенце? — провлачено изрече той, притиснал се към бузата й. Тазът му инстинктивно се притисна към нея при думите му, сякаш търсейки тази част от нейното тяло.

— Да, то… Тя е изцяло на показ. — Темперанс изскимтя, когато той облиза отстрани врата й.

— И? — подкани я той.

— О! — пое дълбоко въздух тя, за да си върне равновесието. — Очите й са завързани с шал.

— Мъжът?

— Той е висок и тъмен, и е напълно облечен; дори перуката му си е на мястото.

Той се усмихна, отърквайки бедрата си в задника й. Искаше да вдигне полите й, да потърси онова меко, влажно място в центъра й, но се страхуваше, че така ще я измъкне от транса й.

— Какво прави той? — Той нежно захапа едното й ухо.

Тя ахна:

— Той е коленичил между краката й и той… О, Господи!

Той се изсмя мрачно.

— Той се прекланя пред котенцето й, нали? Прониква в нея с език, целува я, ближе розовите й устнички, вкусвайки есенцията й.

Тя изстена и се притисна към него — но не за да бяга. Задникът й се отъркваше в твърдия му член и той триумфира.

Той вкара език в ухото й, ближейки деликатната външна мида.

— Би ли ви харесало? Би ли ви харесало устата ми да е върху центъра ви, а езикът ми върху пъпката ви? Ще ви ближа, ще ви вкуся, ще усетя аромата ви, докато не се разтреперите под мен, но няма да ви пусна. Ще ви притискам долу, с широко разкрачени бедра, с котенцето ви разтворено към мен и ще ви лижа, докато не свършите отново и отново.

Тя се съпротивляваше срещу него, полуобръщайки се в хватката му и той се наведе и я целуна силно, разтваряйки със сила нейната уста със своята, вкарвайки езика си в устата й с такава ярост, с каквато искаше да вкара и члена си в тялото й. Господи! Беше на ръба да свърши в бричовете си и не му пукаше. Тя най-накрая се пречупваше, неговата малка мъченица, и капитулацията й беше по-сладка и от мед.

Той приклещи крака си между нейните толкова високо, че я принуди да го язди. Хвана полите й и ги заметна нагоре, стремейки се с цялото си същество към една-единствена цел. Вече не го интересуваше къде се намират, коя е тя и кой е той, както и собственото му проклето минало. Всичко, което искаше, беше топлата й, влажна плът около себе си. Сега.

Но тя вкара пръсти в косата му и я издърпа така рязко, че той изненадано изохка.

Като див заек, бягащ от ястреб, Темперанс диво се впусна тичешком надолу по тъмния коридор.

 

 

Той я бе омагьосал.

Темперанс дишаше тежко, докато завиваше зад ъгъла на тъмния коридор. Усещаше паниката в гърлото си като нещо живо, треперещо и заплашващо да я задуши от липса на въздух, само и само да върне малко разум в главата й.

Той откъде знаеше? Нима срамът й гореше на лицето й като пламък, който всеки мъж можеше да види? Или беше магьосник, който можеше да различи плътските слабости на жените? Защото тя бе обзета от слабост. Бе треперила под него; центърът й се бе втечнил от срамно желание. Тя бе погледнала през онази ужасна шпионка и бе описала сцената отвъд нея и, мили Боже, беше й харесало онова, което вижда. Отвратителните думи, които той бе шептял в ухото й, докато се бе притискал към задника й, я бяха накарали да гори и да тръпне от похот. Беше й се искало той да я обладае като разгонен жребец там, насред мръсния тесен коридор на бардака.

Може би вече бе загубила ума си.

Вратата към коридора отвън не беше заключена. Тя се разтвори, щом я докосна, и в следващия миг Темперанс летеше надолу по стълбите, а тежките стъпки от ботушите на лорд Кеър плътно я следваха. Тя прекоси малкото квадратно антре и го чу да ругае и да се препъва. Слава Богу! Колкото и малко да бе това забавяне, то й даде няколко допълнителни секунди. Тя отвори рязко входната врата на публичния дом и побягна в нощта.

Вятърът спря дъха й, а нещо малко, гадно и на четири крака пробяга през пътя й. Темперанс се мушна в малка покрита уличка, стъпките й закънтяха измежду старите каменни стени. Тя тичаше без път или мисъл, докато паниката биеше в гърдите й. Ако я хванеше, щеше отново да я целуне. Щеше да притисне меча си към нея и тя щеше да вкуси устата му, да усети докосването му и тя нямаше да има сили да се отскубне от него за втори път. Щеше да се поддаде, да потъне в собствената си греховна природа.

Не можеше да позволи това да се случи.

Затова когато го чу да вика името й зад себе си, тя се принуди да забави ход, опита се да върви по-стабилно. Покритата уличка я изведе на малък площад. Тя хвърли поглед зад себе си и се впусна да го пресече. Гърдите й горяха и й се искаше да се нагълта с въздух, но се накара да диша бавно, леко и да погледне зад себе си. Площадът беше пуст. Гласът му бе прозвучал някъде отдалеч. Може би му се бе изплъзнала.

Темперанс се вмъкна в друга уличка, след това сви в странична пряка, а след това зави по още една. Луната се беше показала и леко осветяваше пътя й. Беше бягала толкова бързо и без да помисли, че сега нямаше представа къде се намира. Сградите и от двете й страни бяха тъмни. Тя пресече поредната улица, отново тичайки бързо, докато тръпки от страх пробягваха по гърба й. Тя поспря в сянката на някаква къща, хвърляйки поглед зад гърба си. Не виждаше никъде лорд Кеър. Може би се бе отказал да я преследва? Само че това не й се струваше много вероятно…

— Глупачка! — изсъска той в ухото й.

Тя изскимтя с жалък глас, той й бе изкарал акъла.

Хвана я над лактите и я разтръска, докато гласът му стържеше от ярост:

— Обезумяхте ли? Обещах на брат ви, че ще се погрижа за вас, а вие се втурвате през глава към най-лошата част на „Сейнт Джайлс“.

Тя го погледна с отворена уста, зашеметена, с една-едничка мисъл в главата си: той беше побеснял от страх за нея. Тя си бе помислила, че той я преследва, обезумял от сексуално желание по нея, докато през цялото това време той се бе притеснявал за безопасността й. Темперанс не успя да се сдържи. Отметна глава назад и се разсмя, вятърът поде звука от устните й и го понесе нависоко.

Лорд Кеър се смръщи насреща й.

— Престанете. Не е смешно.

Което, разбира се, само я накара да се разсмее още по-силно.

Той въздъхна с мъжко безсилие и отново я разтресе, но почти без да вложи сила. Тръгна да я придърпва към себе си и страховете й от чувството за привличане между тях отново я обля, отрезвявайки я. Тя сложи длани на гърдите му със слаб протест.

И тогава той грубо я издърпа зад себе си.

Тя залитна от внезапността на движението, след което се съвзе и вдигна поглед. Група мъже се бе появила на улицата, всичките въоръжени с тояги. Кеър отвъртя и разглоби бастуна си. Късият меч бе в дясната му ръка, а останалата част от бастуна му — в лявата. Без повече да се колебае той се впусна срещу нападателите.

— Бягайте! — изрева той към нея, докато се нахвърляше върху мъжете.

Те не бяха очаквали подобно внезапно нападение. Двама от тях отстъпиха, един се поколеба, но останалите двамина настъпиха към Кеър. Темперанс опипа за пистолета си. Беше завързала торбичката, в която обикновено го носеше, за кръста си под полите си и сега започна да дърпа нагоре плата.

Проехтя кратък вик, който рязко бе прекъснат. Тя погледна точно навреме, за да види как един от нападателите на лорд Кеър отстъпва назад, с лице, обляно в кръв. Кеър се въртеше грациозно, пелерината му летеше около него, докато намушваше един от другите мъже.

— Темперанс! Подчини ми се сега. Бягай!

Изведнъж една здрава ръка се уви около врата й, заглушавайки вика й.

— Хвърли меча — груб глас каза близо до ухото й, — или ще й счупя врата.

Кеър се извърна, а очите му се притвориха, щом видя в каква ситуация е тя. В следващия миг обаче мъжът, който държеше Темперанс, изгрухтя и се отпусна. Тя се измъкна изпод него, докато той се свличаше на земята. Тя ахна, вдигна поглед и видя…

Едно привидение, което се движеше тихо и бързо покрай нея. Нападателите им дори не разбраха, че той — или то? — се беше появил, докато един от тях не бе прегазен. Сънуваше ли? Нима я бяха убили, без дори да разбере? Защото онова, което сега се биеше тихо и смъртоносно редом с Кеър, не приличаше на нищо, което беше виждала досега.

Той беше висок и строен и носеше туника в черно и червено. Бричовете, ботушите му, които стигаха до коленете, и шапката му с широка периферия бяха целите черни. Черна полумаска покриваше горната част на лицето му. Маската беше с гротескно дълъг нос и изпъкнали бузи, а зловещи линии прорязваха областта около очите. В едната си ръка той държеше блестяща рапира, а в другата дълга кама. Използваше и двете едновременно със смъртоносна пъргавост, като чевръсто подскачаше по калдъръма, докато се биеше.

Кеър бе застанал гръб в гръб с привидението, двете фигури се биеха с мрачна точност. Кеър блокира един удар с бастуна си в лявата ръка, след което прониза противника си с рапирата в дясната си ръка. Останалите нападатели ги бяха наобиколили като глутница бесни кучета. Но Кеър и арлекинът се движеха в синхрон, сякаш цял живот се бяха били по този начин. Както и да се опитваха да пробият защитата им, нападателите не можеха да открият слабо място. Привидението съсече един от мъжете през гърдите, докато Кеър прободе друг в бедрото. Един от нападателите извика нещо и изведнъж те побягнаха, изчезвайки в нощта на „Сейнт Джайлс“. Дори мъжът, който я бе хванал изотзад, се бе възстановил достатъчно, за да избяга.

В настъпилата тишина Темперанс можеше да чуе собствения си дъх. Пистолетът в ръцете й трепереше ужасно.

Привидението се обърна грациозно, ботушите му изскърцаха по калдъръма. Той свали шапката от главата си, докато се покланяше ниско. Червено перо се вееше на шапката му, докато я слагаше обратно на главата си.

След това и той изчезна.

Темперанс се втренчи в Кеър.

— Зле ли сте ранен? Кой беше това?

— Нямам представа — поклати глава той. Сребристата му коса се бе измъкнала от обичайната му опашка по време на битката и сега се стелеше по черната му пелерина. — Изглежда обаче Призракът на „Сейнт Джайлс“ не е само слух.