Елизабет Хойт
Порочни намерения (6)

Шеста глава

Той беше олицетворение на изкушението.

Темперанс гледаше лорд Кеър, без да мига, усещайки бързия ритъм на сърцето си и болката между бедрата си. Точно заради греховните си желания бе избягвала мъжете през последните девет години. Но ето че сега се бе озовала срещу мъж, който бе много по-изкусителен, от който и да бе друг мъж, когото бе срещала. Той знаеше точно как да събуди демоните й, как да я подразни и възбуди, докато не я обземеше треска, а най-ужасното, най-отвратително нещо бе, че частица от нея искаше — нуждаеше се — да му се отдаде. Да се поддаде на съблазънта в сините му очи. Да коленичи пред него и да докосне най-мъжката му част. Да престъпи забраните и да разтвори уста около него, за да стори нещо, нямащо нищо общо със създаването на поколение.

Нещо, което бе изцяло плътско.

Не.

Темперанс откъсна очи от омагьосващия му поглед, като си пое несигурно дъх.

— Пуснете ме да сляза.

За миг той остана неподвижен, без да мига, просто продължи да я гледа със сапфирените си очи, които сякаш изгаряха разголената й кожа. Тя почти спря да диша от този негов поглед и от възможността да не я пусне, да я задържи и да я накара да направи всички онези проклети неща, за които й говореше.

След това въздъхна.

— Много добре, мисис Дюс.

Той стана и отвори вратата на каретата, слизайки пръв и протягайки ръка, за да й помогне. Темперанс положи треперещи пръсти в дланта му и в продължение на една дълга секунда ръката му остана затворена около нейната, гореща и с чувство на притежание, процеждащо се дори през ръкавицата му. След това краката й докоснаха земята и той я пусна, предлагайки й вместо това да го хване под ръка. Тя прие, поемайки си дълбоко въздух, за да се успокои, съзнавайки, че той ще потръпне при нейното докосване. Около тях елегантни дами слизаха от други карети, украсени с позлатени гербове. Изведнъж черешово червената рокля, върху която Нел толкова старателно се бе трудила целия следобед, се стори на Темперанс стара и прекалено разголена, а панделката в косите й изглеждаше просташка. Темперанс преглътна с внезапна уплаха. Мястото й не бе тук. Тя бе като врабче сред пауни.

Лорд Кеър се наведе към нея.

— Готова ли сте?

— Да, разбира се — кимна с брадичка тя.

— Смела, дори когато влиза в леговището на лъва — промърмори той.

Отвътре къщата на лейди Бекинхол буквално искреше от бял мрамор, позлата и кристал. Над главите им висеше полилей със стотици запалени свещи. Темперанс разсеяно подаде старата си сива вълнена наметка на един от прислужниците и дори не видя, когато той направи физиономия и хвана дрехата само с пръст и показалец. Къщата беше като замък от приказките. Тя прокара пръсти по мраморния парапет на стълбището, докато лорд Кеър я водеше нагоре.

На върха на стълбището двамата последваха поток от пищно нагласени хора, вливащ се в дълга зала. Едната стена на залата беше изцяло в огледала и от тях на човек му се струваше, че вътре има хиляди великолепно облечени дами, придружавани от безброй безупречно елегантни господа. Ако беше сама, Темперанс щеше да побегне, но под пръстите си усещаше топлата и стабилна ръка на лорд Кеър.

— Смелост — прошепна той.

— Роклята ми… — каза тя тихичко.

— Нищо й няма на роклята ви — отвърна й също така тихо той. — В противен случай нямаше да позволя да влезете. И което е по-важно, няма от какво да се срамувате сред тази тълпа. Вие имате също толкова дар слово като тези дами, също толкова остроумна сте. А и притежавате нещо, което те нямат: способността да си проправяте път в живота.

— Това обикновено не е нещо, с което да се гордееш — каза Темперанс.

Той я погледна.

— А може би трябва да е. Дръжте главата си високо вдигната.

Една от изисканите дами се обърна при влизането ми и бавно тръгна към тях. Роклята й беше тъмносиня и докато вървеше към тях, Темперанс осъзна, че онова, което отначало бе взела за бродирани цветчета по полата й, всъщност са рубини и смарагди, пришити към плата.

Мили Боже.

— Лазаръс — провлачено каза невероятното същество, — колко неочаквано да те видя тук.

Тя беше изтънчено красива, като някоя богиня, слязла на Земята, за да се позабавлява за сметка на простосмъртните. От толкова близо Темперанс успя да види две прекрасни фиби в косата й — диаманти, смарагди и рубини, подредени във формата на птици. Малки диаманти, прикачени към фина нишка, потрепваха всеки път, когато дамата мръднеше главата си.

Темперанс едва се сдържа да не ахне, но очевидно лорд Кеър не споделяше възхитата й от дамата. Той наведе глава за поклон, но това се случи толкова набързо, че бе почти обидно.

Дамата стисна прекрасните си устни и обърна поглед към Темперанс.

— И коя е тази… особа?

— Позволете ми да ви представя мисис Дюс — каза кратко лорд Кеър.

Темперанс забеляза, че той не й представи другата жена.

Очевидно и дамата го забеляза. Тялото й се стегна.

— Ако си довел някоя от твоите развратници в дома на лейди Бекинхол…

Лорд Кеър повдигна едната си вежда.

— Въображението ви не ви прави чест, милейди. Уверявам ви, че мисис Дюс е вероятно най-порядъчният човек тук.

Очите на дамата се присвиха.

— Внимавай, Лазаръс. Вървиш по ръба.

— Нима?

— Каква ти е тази жена?

Темперанс усети как страните й пламват от очевидното пренебрежение на дамата към нея. Тя говореше сякаш Темперанс беше куче или котка, някакво глупаво създание, неспособно да общува.

— Приятел — каза Темперанс.

— Какво казахте? — Дамата примигна, сякаш наистина бе поразена от способността на Темперанс да говори.

— Казах, че съм приятел на лорд Кеър — каза твърдо Темперанс. — А вие сте…?

— Лазаръс, кажи ми, че това е някаква шега. — Те се бе обърнала към лорд Кеър, игнорирайки Темперанс напълно, както без съмнение би направила с някоя слугиня от кухнята.

— Никаква шега — усмихна се лорд Кеър с тънка усмивка. — Мислех си, че най-вече ти ще си щастлива да ме видиш да придружавам една почтена дама на тази сбирка.

— Почтена! — Дамата затвори очи, сякаш бе отвратена от самата дума. След това рязко ги отвори и сапфиреното им синьо блесна. — Отпрати я и нека ти представя дами от твоя ранг. Има няколко неомъжени…

Но лорд Кеър вече отвеждаше Темперанс нататък.

— Лазаръс! — изсъска дамата след тях. — Аз съм ти майка!

Лорд Кеър се стегна и се обърна с жестока усмивка.

— Така са ми казвали. Мадам.

Той изимитира поклон. Мимолетно изражение пробяга по лицето на дамата, докато те й обръщаха гръб. Ранено и необиграно. Болка, може би? И след това тя си възвърна контрола и студенината на лицето си и те я подминаха.

Темперанс погледна към лорд Кеър, осъзнавайки, че бузите й горят.

— Това беше майка ви?

— Уви, да — отвърна той и се прозя, закривайки елегантно уста с юмрук.

— Мили Боже. — Тя никога нямаше да предположи каква е връзката помежду им от откритата враждебност, която лорд Кеър бе демонстрирал. Нима мразеше собствената си майка? Темперанс се намръщи, като си спомни нещо друго: Тя наистина ли си помисли, че съм ваша…

— Да — каза рязко той. Погледна към Темперанс и гласът му омекна. — Нека това не ви притеснява. Достатъчно е човек само да ви погледне, за да разбере, че не бихте ми позволили да ви покваря.

Темперанс отмести поглед, без да е сигурна дали той се шегува с нея, или не, и точно тогава се случи. Като пристъпи напред, тя усети подръпване и звук от разкъсан плат.

— О, не.

— Какво има?

Темперанс погледна надолу към полата си, надявайки се да не си личи много.

— Разкъсах си подгъва. — Тя погледна към него. — Дали мога да седна някъде да го оправя?

Той кимна и за секунди се осведоми от един от слугите къде е стаята за почивка на дамите. Тя се намираше в дъното на къс коридор и Темперанс внимателно повдигна полите си, докато се насочваше натам. Огледа се, когато влезе — стаята бе добре осветена и приятно обзаведена с ниски столове, на които дамите да си почиват, но сега вътре нямаше никой. Тя се спря, объркана за миг. Не трябваше ли да има прислужнички, които да помагат на дамите?

Темперанс сви рамене и седна, за да огледа подгъва.

— Мога ли да ви помогна?

Темперанс вдигна глава, очаквайки да види някоя прислужница, но вместо това една дама бе влязла в стаята. Тя беше висока и бледа, с правилната стойка на кралица, а косата й бе прекрасен оттенък на светлочервеното. Беше облечена с великолепна рокля — тъмно сиво-зелено, цялата с бродерия от сребърен конец.

Темперанс примигна.

Изразът на лицето на жената омекна.

— Не исках да се натрапвам…

— О, не — бързо каза Темперанс. — Просто очаквах да влезе някоя прислужница или… или… във всеки случай не и дама. Подгъвът ми се разкъса.

Жената сбръчка правия си нос.

— Мразя, когато това се случи. — Тя хвърли поглед през рамото си. — Мисля, че лейди Китчън има истеричен или нервен пристъп. Без съмнение всички прислужнички са при нея.

— О! — Темперанс отново погледна към черния волан по подгъва си. Висеше доста тъжно.

Но дамата вече беше коленичила пред нея, а зелено-сребристите поли на роклята й образуваха сияен облак около нея.

— Моля ви, недейте — каза инстинктивно Темперанс. Жената очевидно беше благородничка. Как ли щеше да реагира, ако разбереше, че Темперанс е дъщеря на пивовар?

— Всичко е наред — каза дамата спокойно. Не се беше обидила от изблика на Темперанс. — Имам няколко карфици…

Тя сръчно обърна подгъва, прихвана волана и отново обърна обратно подгъва. Карфиците дори не си личаха.

— Мили Боже! Толкова добре се справихте — възкликна Темперанс.

Дамата се изправи и срамежливо се усмихна.

— Имам опит. А и дамите трябва да се подкрепят на тези социални сбирки, не смятате ли?

Темперанс й отвърна с усмивка, чувствайки се уверена за първи път, откакто беше получила поканата на лорд Кеър.

— Толкова сте мила. Благодаря ви. Чудя се…

Вратата рязко се отвори и няколко дами влязоха, наобиколени от прислужнички. Очевидно това беше лейди Китчън и нейните придружителки. В създалата се суматоха Темперанс беше отделена от новата си приятелка, а когато успя да излезе в коридора пред стаята, другата жена не се виждаше никъде.

Въпреки това Темперанс се завърна при лорд Кеър с по-лека стъпка, след като топлината на непознатата я бе сгряла. Откри го подпрян на стената да наблюдава околните с циничен поглед.

Той се изправи, когато я видя.

— По-добре ли сте?

— Да, много. — Тя сияеше.

Устните му се извиха в отговор.

— Нека тогава ви потърсим плячка.

Те тръгнаха към далечния край на стаята, където позлатени столове бяха подредени в редици с лице към красиво боядисано пиано. Все още всички стояха прави. Лорд Кеър я отведе към трима господа.

— Кеър. — Мъртвешки слаб джентълмен с бяла перука им кимна. — Не мислех, че това е твоят тип забавление.

— О, но моят вкус е разнообразен — извиха се устните на лорд Кеър. — Мога ли да ви представя мисис Дюс? Мисис Дюс, това е сър Хенри Ийстън.

— Сър. — Темперанс направи най-добрия си реверанс, докато по-възрастният джентълмен се покланяше.

— А това са капитан Кристофър Ламбърт и мистър Годрик Сейнт Джон. Господа, мисис Дюс, заедно с брат си, мистър Уинтър Мейкпийс ръководят Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца в Ийст Енд, едно изключително християнско и благотворително заведение.

— Нима? — Сър Хенри повдигна рунтавите си вежди, поглеждайки я с интерес. Капитан Ламбърт също бе обърнал поглед към нея. За сметка на това господин Сейнт Джон, висок мъж със сива перука, бе повдигнал едната си вежда над очилата си с форма на полумесец, гледайки към лорд Кеър.

За миг Темперанс се почуди каква е връзката между лорд Кеър и господин Сейнт Джон.

Точно тогава сър Хенри попита:

— Колко сирачета има в Дома ви, мисис Дюс?

Темперанс се усмихна с най-чаровната си усмивка, решена да улови един от тези фини джентълмени в името на благополучието на сиропиталището.

 

 

— Какво си намислил, Кеър? — изсъска Сейнт Джон с ъгълчето на устата си.

Лазаръс следеше с поглед малката си мъченица, докато тя използваше всичките си християнски хитрини, за да изкуши Ламбърт и Ийстън да й помогнат за сиропиталището.

— Нямам представа какво имаш предвид.

Сейнт Джон леко изхърка и се извърна, така че само Лазаръс да го чува.

— Тя очевидно е толкова порядъчна, колкото твърдиш, което означава, че или я използваш за някакви твои цели, или безпътството ти е паднало до изнасилване на невинни.

— Думите ви ме нараняват, сър — провлачи думите си Лазаръс, поставяйки върховете на пръстите си върху сърцето си. Знаеше, че изглежда ироничен — дори прекалено, но странното бе, че в гърдите си той наистина усещаше болка.

Сейнт Джон се бе приближил до него, за да му прошепне:

— Какво искаш от нея?

Лазаръс присви очи.

— Защо? Нима ще изиграеш ролята на смелия рицар и ще я изтръгнеш от подлите ми ръце?

Сейнт Джон наведе глава, а обичайно меките му сиви очи бяха станали като гранит.

— Ако се налага…

— Нима наистина вярваш, че ще ти позволя да ми отнемеш нещо, което искам?

— Говориш за мисис Дюс, все едно е играчка. — Изражението на лицето на Сейнт Джон бе станало замислено. — Дали ще я счупиш в пристъп на разглезен гняв?

— Ако поискам. — Лазаръс се усмихна с тънка усмивка.

— Стига — промърмори Сейнт Джон. — Не си изгубил човечността си толкова, колкото го представяш.

— Така ли смяташ?

Лазаръс вече не се усмихваше. Той погледна към мисис Дюс, която обсъждаше благотворителната си кауза със сериозен ентусиазъм. Ако в каретата бе доловил и най-лекия знак за съгласие от нейна страна, сега тя щеше да поема члена му в сладката си уста на светица. Не беше ли задача на дявола да покварява непорочните? Той погледна обратно към Сейнт Джон — единствения човек на този свят, когото можеше да нарече свой приятел. В стаята беше станало ужасно горещо и рамото му изпращаше остри стрели от болка надолу по ръката му.

— Един съвет от мен: не залагай на човешкото в мен.

Сейнт Джон повдигна едната си вежда.

— Няма да си седя и да гледам как нараняваш някой невинен. Ще я отделя от теб, ако реша, че се нуждае от помощта ми.

Гневът избухна в него толкова бързо, че Лазаръс бе оголил зъби, преди да успее да се замисли над действието си.

Сейнт Джон явно видя смъртоносния пламък в очите му, защото отстъпи назад.

— Кеър?

— Недей — изсъска Лазаръс. — Дори на шега не го казвай, Сейнт Джон. Грижи се за твоята жена. А мисис Дюс е моя и ще правя с нея, каквото пожелая.

Погледът на другия мъж трепна между него и мисис Дюс.

— Тя няма ли право на мнение?

— Не — изръмжа Лазаръс, осъзнавайки, че звучи като куче, което си пази кокала.

Сейнт Джон повдигна вежди.

— Тя наясно ли е с намеренията ти?

— Ще бъде. — С тези думи Лазаръс се обърна и хвана мисис Дюс за лакътя, прекъсвайки я по средата на думата.

— Извинете ме, господа. Бих искал да намеря най-доброто място за сядане за мисис Дюс.

— Разбира се — измърмори сър Хенри, но Лазаръс вече отвеждаше Темперанс далеч от мъжете.

— Какво ви става? — Мисис Дюс не изглеждаше никак доволна. — Тъкмо бях започнала да обяснявам за количеството пресни зеленчуци, което всеки месец купуваме за дома.

— Без съмнение една изключително интересна тема. — Трябваше да седне, да си почине малко. Проклета да бе раната в рамото му.

Веждите й се събраха.

— Отегчавах ли ги? Затова ли ни прекъснахте?

— Не. — Устата му се сви развеселено. — Изглеждаха щастливи да ви оставят да им изнасяте лекция за облеклото и храната на сираците до края на вечерта.

— Хъм. Защо тогава ме отведохте?

— Защото винаги е по-добре да оставиш купувачът да иска още — прошепна той в тъмната коса над ухото й. Глупавата червена панделка се виеше през лъскавите й къдрици и за един миг го обзе дивашко желание да я издърпа от косата й. Да гледа как косата й се спуска свободно надолу по раменете й.

Тя се обърна и го погледна — беше толкова близо, че можеше да види златистите точици в светлокафявите й очи.

— И много ли неща сте продали, лорд Кеър?

Тя го предизвикваше. Тя — тази порядъчна християнка. Не се ли страхуваше от него? Не усещаше ли тъмнината, която клокочеше дълбоко в него?

— Не толкова неща, колкото… идеи — отвърна бавно той.

Тя наведе глава, гледайки го любопитно със златистите си очи.

— Продали сте идеи?

— И така може да се каже — каза той, докато я водеше към два стола в края на един от предните редове. — Член съм на редица философски и научни общности.

Помогна й да седне и отметна пешовете на палтото си, за да се настани до нея.

— Когато водиш спор по дадена тема, в действителност продаваш позицията си на опонента си, ако ме разбирате.

Той не спомена другия вид „продажби“, с които се занимаваше — подмамването на сексуалните си партньорки да вършат неща, които при други обстоятелства дори не биха си представили.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид. — Очите на мисис Дюс светеха развеселени. — Признавам си, че не си ви представях в ролята на търговец на идеи, лорд Кеър. С това ли запълвате дните си? Да водите спорове с други начетени джентълмени?

— И да превеждам различни гръцки и латински ръкописи.

— Какви например?

— Най-вече поезия — погледна той към нея. Наистина ли й беше интересно?

Но златните й очи блестяха, докато навеждаше глава на една страна.

— Пишете поезия?

— Превеждам я — доста е различно.

— Всъщност не бих казала, че е.

— Какво имате предвид?

Тя сви рамене.

— Нали поетите трябва да внимават за ритъма, римата и точните думи?

— Така казват.

Тя го погледна и се усмихна, с което накара дъха му да спре.

— Човек би помислил, че и преводачът трябва да внимава за същите неща.

Той я гледаше, без да помръдне. Откъде знаеше? Тя, тази простичка жена от съвсем друг на неговия свят? Как успя тя да изрази в едно изречение цялата страст, която той намираше в преводите си?

— Предполагам, че имате право.

— Добре прикривате душата си на поет — каза тя. — Никога нямаше да предположа.

Сега определено го предизвикваше.

— Ааа — протегна той напред дългите си крака. — Има доста неща за мен, които не знаете, мисис Дюс.

— Така ли? — Погледът й скочи над рамото му и той знаеше, че гледа към майка му, потънала в разговор с лейди Бекинхол в ъгъла на стаята. — Какви например?

— Имам противоестествена слабост към марципановите сладки.

Той по-скоро почувства, отколкото чу кикотенето й, и тихият, невинен звук запрати топла тръпка през него. Обикновено тя криеше толкова добре емоциите си — дори веселите.

— Не съм яла марципанови сладкиши от години — промърмори тя.

Изведнъж му се прииска да й купи цяла кутия само за да я гледа как ги яде. Захарта щеше да полепне по устните й и тя трябваше да ги оближе, за да я махне от там. Слабините му се стегнаха само при мисълта за това.

— Кажете ми нещо друго за себе си. Нещо вярно. — Тя го наблюдаваше с тези свои мистериозни очи. — Къде сте роден?

— В Шропшир. — Той отмести поглед, наблюдавайки майка си, която в този момент казваше нещо на една друга дама. Скъпоценните камъни в бялата й коса хвърляха искри при всяко движение на главата й. — Семейството ми е от околността на Шрусбъри. Роден съм в „Кеър Хаус“, домът на прадедите ми. Казвали са ми, че съм бил хленчещо и болнаво бебе и затова баща ми ме изпратил при дойка, без да таи надежда, че ще преживея и седмица.

— Звучи ми, сякаш родителите ви са били притеснени за вас.

— Не — каза той. — Останах при дойката си пет години и за това време родителите ми ме виждаха само веднъж в годината — на Великден. Помня го, защото баща ми обичаше да ме плаши.

Не знаеше защо й казва всичко това; то не го показваше в много героична светлина.

— А майка ви? — попита го меко тя.

Той я погледна с любопитство.

— Тя придружаваше баща ми, естествено.

— Но — веждите й се събраха отново, сякаш се опитваше да разбере нещо, — беше ли нежна?

Погледът му замръзна. Нежност? Отново погледна към майка си, която сега си проправяше път да седне. Движеше се грациозно, въплъщение на студената елегантност. Мисълта тя да покаже нежност към някого, още повече към него, беше нелепа.

— Не — отвърна търпеливо той, все едно обясняваше тънкостите на английската монетарна система на някой китаец. — Те не идваха, за да покажат нежност. Идваха, за да проверят дали наследникът им е подобаващо хранен и има покрив над главата си.

— О — каза тя с тих глас. — А дойката ви? Беше ли тя нежна с вас?

Въпросът изпрати мръсна вълна от болка през него — едно безкрайно отвратително усещане, от което рамото му започна да пулсира.

— Не си спомням — излъга той.

Тя отвори уста, сякаш за да продължи да го разпитва, но на него му стигаше толкова.

— Ами вие, мисис Дюс? Как израснахте вие?

За миг тя присви устни, сякаш нямаше намерение да му позволи да отклони темата на разговора им в друга посока. След това въздъхна.

— Родена съм тук, в Лондон, недалеч от сиропиталището всъщност. Баща ми беше пивовар. В семейството ни има шест деца: Верити; Конкорд, който управлява пивоварната сега; Ейса; аз; Уинтър; и най-малката ни сестра Сайлънс. Баща ми се запозна със сър Стенли Гилпин, когато бях още дете, и под неговото покровителство татко основа сиропиталището.

— Красива приказка — изрече бавно Лазаръс, наблюдавайки лицето й. Беше изрецитирала историята си почти наизуст. — Но тя не ми казва много за вас.

Тя го погледна стреснато.

— Няма много какво друго да ви кажа.

— О, мисля, че има — меко промърмори той. Столовете около тях започваха да се запълват, но той не желаеше да се откаже от разговора им толкова скоро. — Работехте ли в Дома като дете? Изобщо ходили ли сте на училище? И кога и къде срещнахте съпруга си?

— Прекарах детството си най-вече у дома — каза бавно тя.

— Майка ми преподаваше, докато почина, когато бях на тринайсет. След това по-голямата ми сестра Верити се нае със задачата да отглежда нас, по-малките. Естествено, момчетата бяха изпратени на училище, но нямахме достатъчно пари за нас, момичетата. Въпреки това смятам, че образованието ни беше доста добро.

— Без съмнение — каза той. — Не споменахте обаче покойния мистър Дюс. Всъщност никога не съм ви чувал да говорите за съпруга си.

Тя отклони поглед, а лицето й пребледня — реакция, която го заинтригува неимоверно.

— Мистър Дюс — Бенджамин — беше протеже на баща ми — каза тихо тя. — Бенджамин беше учил за свещеник, но след това бе решил да се присъедини към баща ми в работата му да помага на сираците в „Сейнт Джайлс“. Срещнах го, когато бях на седемнайсет и скоро след това се оженихме.

— Звучи сякаш е бил светец — каза Лазаръс с ирония, процеждаща се през думите му.

Мисис Дюс обаче остана сериозна.

— Да, такъв беше. Работеше невероятно дълги часове в сиропиталището. Винаги беше нежен и търпелив с децата; беше добър с всеки, когото познаваше. Веднъж го видях да сваля собственото си палто и да го дава на един просяк, които нямаше нищо на гърба си.

Лазаръс стисна зъби, навеждайки се напред, и просъска:

— Кажете ми, мисис Дюс, имате ли в покоите си олтар в памет на мъртвия светец?

— Моля? — Тя се обърна към него с изписан шок върху лицето й.

Това само възпламени желанието му да я нарани още повече. Да я накара да чувства.

— Коленичите ли пред олтара му? Топли ли ви споменът за него нощем в самотното ви легло? Или трябва да прибягвате до други, не толкова извисени средства за задоволяване?

— Как смеете? — Очите й хвърляха искри заради неговите грубиянски намеци.

Поквареното му сърце тържествуваше при вида на яростта, която думите му предизвикаха. Тя се опита да стане, но той здраво хвана ръката й, принуждавайки я да остане седнала.

— Тихо сега — напевно каза той. — Музиката ще започне всеки момент. Не бихте искали да направите сцена и да разрушите всичко, което постигнахте по-рано с капитан Ламбърт и сър Хенри, нали? Може да си помислят, че сте една капризна жена.

— Ненавиждам ви. — Тя стисна устни и извърна лице, сякаш самата гледка я отвращаваше.

Но независимо от думите си тя остана до него и в крайна сметка това беше единственото, което имаше значение. Въобще не го беше грижа дали го ненавижда, дали иска да го види мъртъв, стига да изпитваше нещо към него. Стига да можеше да я задържи близо до себе си.

Как смееше?

Темперанс се втренчи в свитите си в юмруци ръце в скута си, борейки се да не покаже яростта си. Какво предизвика отвратителната атака от страна на лрод Кеър срещу нея и паметта на Бенджамин? Водеха обикновен разговор за ежедневни неща и изведнъж той избухна. Луд ли беше? Или до такава степен ревнуваше от един обикновен мъж — от мъж, който можеше да изпитва доброта и симпатия, — че се бе разярил само при мисълта за него?

Лорд Кеър все още стискаше лакътя й — ръката му беше топла и твърда. Когато тя потрепери, той затегна хватката си.

— Дори не си го помисляйте.

Тя не си направи труда да му отговори. Истината беше, че част от гнева й се стопи, когато си помисли за лишеното му от обич детство.

Не че, разбира се, имаше намерение да му го каже.

Темперанс отмести поглед от него, наблюдавайки как гостите заемат местата си. Лейди Кеър бе отведена до един стол от красив джентълмен с торбеста перука. Мъжът очевидно бе по-млад от нея, но нежно се грижеше за нея. Темперанс изведнъж се зачуди дали са любовници. Какъв странен морал имаха благородниците. Погледът й се отклони към сър Хенри, който седеше до внушителна едра дама, очевидно съпругата му. Тя изглеждаше приятен човек.

С ъгълчето на очите си Темперанс улови нещо сребристо и главата й се обърна, за да проследи движението. Дъхът й спря. Елегантната млада дама от стаята за почивка вървеше към столовете. Изглежда бе сам-сама. Сребристата й рокля беше идеалният контраст за червената й коса и грациозната й дълга бяла шия. Всички очи бяха насочени към нея, докато се приближаваше, но тя сякаш не ги забелязваше, докато заемаше мястото си.

— Коя е тя? — прошепна Темперанс, забравяйки за миг, че не искаше да говори с лорд Кеър.

— Кой? — изрече бавно този невъзможен мъж.

Как можеше да не знае? Половината зала не откъсваше поглед от нея.

— Дамата в сребърно и зелено.

Лорд Кеър извъртя врата си да погледне и след това се наведе ненужно близко. От тялото му сякаш се излъчваше топлина.

— Това, скъпа ми мисис Дюс, е лейди Хироу, сестрата на херцога^[1] на Уейкфийлд.

— Сестрата на херцог? — Темперанс пое дълбоко въздух. За Бога! Добре, че не го знаеше, когато дамата й бе помогнала.

Веднъж бе стояла на един ъгъл три часа, само за да зърне каретата на Негово величество в една процесия, но това бе много отдавна. Освен това всичко, което успя да види тогава, беше част от бяла перука, която може — а може и да не беше главата на краля. Лейди Хироу беше тук, в същата стая.

— О, да. — Гласът на лорд Кеър беше развеселен. — И дъщеря на херцог също така, не забравяйте.

Тя се обърна към него и отвори уста да го сложи на мястото му, но той постави топлия си пръст върху устните й.

— Шшшт. Ще започват.

И тя видя, че е прав. Един господин с великолепна бяла перука и кантирано в златно палто беше седнал пред пианото. По-млад мъж стоеше до него, за да обръща нотните му листа.

Лейди Бекинхол стоеше отпред и говореше нещо, несъмнено представяйки пианиста, но Темперанс почти не й обърна внимание. Погледът й беше фиксиран върху мъжа на пианото. Той седеше спокойно, без да се усмихне дори когато лейди Бекинхол махна с ръка към него. Само кимна рязко веднъж и зачака, докато домакинята също седне. Впери поглед в клавишите на пианото пред себе си, привидно не обръщайки внимание на гостите, които все още бърбореха зад гърба му. След това рязко започна да свири.

Темперанс затаи дъх, привеждайки се леко напред. Не познаваше това произведение, но красивите акорди, летящите ноти раздвижиха нещо вътре в нея. Тя затвори очи, наслаждавайки се на сладкото чувство в гърдите си. Очите й се навлажниха. Толкова време бе минало, откакто бе слушала такава музика.

Толкова време…

Тя се отнесе, цялото й същество бе фокусирано върху музиката, докато накрая тя свърши. Чак тогава Темперанс отвори очи и въздъхна.

— Хареса ви — един дълбок глас каза до нея.

Тя примигна срещу лорд Кеър и осъзна, че ръката й беше в неговата. В почуда тя погледна надолу към преплетените им пръсти. Тя ли бе хванала ръката му, или той бе посегнал към нейната? Не можеше да си спомни.

Той нежно я придърпа.

— Елате. Елате с мен.

— О, но…

Тя погледна към пианото, но пианистът вече го нямаше там. Около тях другите гости вече бяха на крака — стоейки или ходейки нагоре-надолу, без да изглеждат ни най-малко впечатлени от музиката.

Тя се обърна обратно към лорд Кеър.

Сините му очи бяха настойчиви, а високите му скули поруменели.

— Елате.

Тя стана и мълчаливо го последва, без да обръща внимание накъде я води, докато той не отвори една врата и я вкара в малък хол, осветен от огъня в камината.

Темперанс са намръщи.

— Какво…?

Но лорд Кеър затвори вратата след нея и когато се обърна, го видя да се приближава към нея.

— Музиката ви хареса.

Тя го погледна объркано.

— Да, разбира се.

— Няма никакво „разбира се“. — Сапфирените му очи блещукаха на светлината на огъня. — Повечето хора, които идват на музикалните вечери, почти или въобще не обръщат внимание на музиката. Вие обаче… вие бяхте запленена.

Говореше й толкова напрегнато, че тя отстъпи крачка назад и се озова до малко канапе.

Въпреки това той се приближи още, а горещината извираше от него като от пещ.

— Какво чухте? Какво усетихте в тази музика?

— Аз… Не знам — заекна тя. Какво искаше той от нея?

Той я хвана за раменете.

— Напротив. Кажете ми. Опишете ми чувствата си.

— Почувствах се свободна — прошепна тя, а сърцето й биеше силно. — Почувствах се жива.

— И? — Лицето му бе изкривено, а очите му я изучаваха.

— И не знам! — Тя постави длани на гърдите му, опитвайки се да го отблъсне, но въпреки че се стегна при докосването й, той не помръдна. — Как може да се опише музиката? Това е непосилна задача. Човек или усеща чудото й, или не.

— И вие сте една от малцината, които я усещат, така ли?

— Какво искате от мен? — прошепна тя.

— Всичко.

Устата му бе върху нейната. Гореща, настойчива, целуваща я така, сякаш искаше да вземе от тялото й онова, което не можеше от думите. Тя сграбчи лактите му, неспособна да се защити от тази атака толкова скоро след екстаза от музиката.

Тя пламенно разтвори устни, желаейки да вкуси, желаейки да почувства без вина, поне веднъж. Той вкара езика си в устата й, издърпвайки и вкарвайки го отново, докато тя не изстена и не го хвана, смучейки го, вкусвайки вино, вкусвайки него. Искаше да смъкне дрехата от раменете му, да разкъса ризата му и отново да почувства нежната кожа отдолу. Да постави устата си върху зърното на гърдата му и да го оближе.

Мили Боже, бе загубила ума си, равновесието си, благоприличието си, и вече не я бе грижа. Искаше отново да бъде свободна, да чувства без мисъл или ужасни спомени. Искаше да се прероди, чиста и безгрешна. Прокара нагоре ръце по неговите, стискайки, изпитвайки твърдите мускули под кожата, докато не стигна до рамената му и тогава…

— Проклятие! — Думата беше стон, откъснал се от лорд Кеър, когато той отдели рязко устата си от нейната.

— О! — Тя бе забравила за раненото му рамо. — Толкова съжалявам. Причиних ви болка.

Тя посегна към него, без да е сигурна какво да стори, може би просто искаше да му предложи утеха.

Но той поклати глава. По горната му устна бяха избили перлички пот.

— Не се притеснявайте, мисис Дюс.

Той се отдръпна от облегалката на канапенцето, на която се бе облегнал, но се олюля.

— Трябва да седнете — каза Темперанс.

— Стига сте се тревожили — измърмори раздразнено той, но гласът му беше слаб. Тъмно петно бе избило на рамото на дрехата му.

Темперанс усети страх. Лицето му бе твърде червено, горещината на тялото му твърде силна. Тя преглътна, опитвайки се да звучи спокойно. Опитът й показваше, че мъжете никога не признаваха слабостта си.

— Изморена съм. Имате ли нещо против да си тръгваме?

За нейно облекчение той не започна да спори. Вместо това лорд Кеър изправи рамене и й предложи ръката си. Той я поведе обратно към музикалната стая. Там проправи пътя си през гостите преднамерено небрежно, спирайки се да обмени някоя и друга закачка с някои господа, преди да поднесе извиненията си за ранното си тръгване пред домакинята. През цялото време Темперанс го наблюдаваше притеснено. Когато най-накрая взеха наметката й, той вече тежко се подпираше на нея. Тя дори не бе сигурна дали е в съзнание, или не.

— Кажете на кочияша да кара към дома на лорд Кеър — нареди тя на прислужника, който помагаше на лорда да се качи в каретата. — И му кажете да побърза.

— Да, госпожо — отвърна слугата и затвори вратата на каретата.

— Каква драма, мисис Дюс — каза провлачено лорд Кеър. Главата му се отпусна на възглавничките, а очите му се затвориха.

— Не искате ли да се приберете във вашето сиропиталище?

— Мисля, че е най-добре да приберем вас у дома възможно най-бързо.

— Твърде много се тревожите.

— Да. — Темперанс се подпря, когато каретата силно поднесе на един от завоите. — Да, така е.

Тя прехапа устна. Защото въпреки лековатите си думи, тя знаеше, че има основание да се тревожи. Опасяваше се, че раната на лорд Кеър се е инфектирала.

А инфекцията можеше да убие човек.