Елизабет Хойт
Порочни намерения (2)

Втора глава

Темперанс затаи дъх, усещайки как сякаш бе хваната в челюстите на невидим капан. И все пак не отклони поглед. Лорд Кеър й приличаше на хищник и нямаше да му покаже страха си. Вместо това тя се наведе напред и елегантно си сипа още една чаша чай. Не без гордост отбеляза, че ръцете й не треперят.

След като отпи, Темперанс погледна към Кеър, това екзотично създание, разположило се в мизерния й малък хол, и изправи рамене.

— Нека обсъдим подробностите на споразумението ни, милорд.

Плътните му, чувствени устни потръпнаха, сякаш му стана забавно.

— Какви например, мисис Дюс?

Тя преглътна. Ясно бе, че никога през живота си не бе сключвала подобна сделка, но за сметка на това редовно се пазареше с месаря и с търговеца на риба и с всички останали търговци, с които й се налагаше да се занимава покрай сиропиталището. И смееше да вярва, че поне малко я бива в пазарлъка.

Темперанс остави чашата си.

— Ще имам нужда от пари за ежедневни разходи.

— Ежедневни разходи? — Черните му вежди се извиха нагоре.

Усещаше, че е малко безочливо да иска пари, след като вече се бяха споразумели той да я представи на евентуални благодетели. Истината обаче беше, че сиропиталището се нуждаеше от пари. И то отчаяно…

— Да — каза тя, повдигайки брадичката си. — Както сам отбелязахте, сме закъснели с наема. Освен това децата от дни не са яли нормално. Трябват ми пари, за да купя малко телешко, зеленчуци, хляб, чай и мляко. Да не говорим, че Джоузеф Тинбокс и Джоузеф Смит^[1] се нуждаят от нови обувки…

— Джоузеф Тинбокс?

— А и повечето от малките Мери-та се нуждаят от нови долни ризи — довърши почти предизвикателно Темперанс.

За миг лорд Кеър просто я гледаше с онези свои тайнствени сапфирени очи. След това се размърда.

— Колко точно са децата в сиропиталището?

— Двайсет и седем — бързо отговори Темперанс, но след това се сети за допълнението от тази нощ: — Извинете — двайсет и осем с Мери Хоуп, бебето, което донесох тази нощ. Освен това имаме две пеленачета, оставени на грижите на дойки извън сиропиталището. Когато се отбият, и те ще дойдат да живеят тук. И, естествено, тук живеем брат ми Уинтър, нашата прислужница Нел Джоунс и аз.

— Само трима възрастни за толкова много деца?

— Да. — Разгорещена, Темперанс се приведе напред. — Сега разбирате защо се нуждаем от покровител? Ако получаваме достатъчно пари, ще можем да наемем още една помощничка за децата или дори две и може би готвач и прислужник. Ще слагаме месо на масата и за обяд, и за вечеря, а всички момчета ще носят здрави обувки. Ще можем да плащаме, за да ги пращаме да чиракуват на хубаво място, и да обличаме всяко дете с нови дрехи и обувки, когато напуска дома. Така ще са по-подготвени да се изправят срещу предизвикателствата на външния свят.

— За мен не е проблем да издържам сиропиталището, ако желаете да променим моята част от сделката — повдигна вежди той.

Темперанс сви устни. Тя не познаваше този мъж. Откъде можеше да бъде сигурна, че той ще изпълнява ролята си на благодетел съвестно? Или че няма да ги изостави след месец или два? А освен това имаше още едно, по-сериозно съображение:

— Благодетелят на сиропиталището трябва да е уважаван човек.

— О, разбирам.

Тя очакваше той да се обиди, но той само й отвърна с иронична полуусмивка.

— Много добре. Ще ви предоставя парите, от които се нуждаете за наема, както и достатъчно за различните ежедневни нужди на децата. В замяна обаче очаквам да сте готова да ме придружавате из „Сейнт Джайлс“ още утре вечер.

Толкова скоро?

— Разбира се — отвърна на глас Темперанс.

— И — допълни той с опасно мек глас — очаквам да ми служите, докато повече не се нуждая от услугите ви.

Темперанс примигна, обзета от колебание. Със сигурност най-голямата глупост, която можеше да стори, бе да се обвърже с непознат за неопределено време.

— Колко дълго смятате, че ще продължи търсенето ви?

— Не знам.

— Все пак трябва да имате наум някакъв краен срок? Ако не откриете онова, което искате, да кажем в рамките на месец, ще се откажете от търсенето?

Той само я погледна, докато лека усмивка играеше в ъгъла на устните му, и тогава тя осъзна — отново, — че не познава този мъж. Всъщност не знаеше нищичко за него, освен злокобното предупреждение на Нел. За миг Темперанс усети как тръпки от страх я полазиха по гърба.

Тя изправи рамене. Бяха сключили сделка и тя нямаше да накърни честта си, като се отметне. Сиропиталището и всички деца, живеещи в него, разчитаха на нея.

— Много добре — каза тя бавно. — Ще ви помагам за неопределено време. Но ще трябва да ме предупреждавате, когато искате да обикаляме „Сейнт Джайлс“. Имам задължения тук и ще трябва някой да ме замества.

— Търсенията ми са основно нощем — рече провлачено лорд Кеър. — Ако се нуждаете от заместник за работата си в сиропиталището, ще ви възмездя и за това.

— Много щедро от ваша страна — промърмори тя, — но ако ще излизаме нощем, децата по това време вече са в леглата. Надявам се да не се нуждаят от мен.

— Добре.

— Кога ще можете да ме срещнете с евентуални благодетели за сиропиталището? — Щеше да й се наложи най-малкото да си набави нова рокля и обувки. Обичайните й ежедневни черни дрехи нямаше да свършат работа, ако щеше да се среща с богаташи.

— След около две седмици? — сви рамене той. — Или повече. Може да ми се наложи да измоля покани за някои от по-благоприличните партита.

— Отлично. — Две седмици не бяха много, но домът се нуждаеше незабавно от помощ. Темперанс не можеше да си позволи да чака повече.

— В такъв случай смятам, че преговорите ни приключиха — кимна той.

— Не съвсем — рече тя.

Той застина, докато вдигаше шапката към главата си.

— Нима, мисис Дюс? Вие сама казахте, че съм щедър. От какво още се нуждаете?

Тънката усмивка бе изчезнала от устните му и видът му беше по-скоро заплашителен. Въпреки това Темперанс преглътна и вдигна брадичка.

— Информация.

Той само повдигна едната си вежда.

— Как се казва човекът, когото търсите?

— Не знам.

Тя се намръщи:

— Знаете ли как изглежда или кои са местата, които обикновено посещава?

— Не.

— Този човек мъж ли е или жена?

Кеър се усмихна — две дълбоки линии се врязаха в лицето му.

— Нямам представа.

Раздразнена, Темперанс издиша дълбоко.

— Как тогава очаквате да открия този човек?

— Не го очаквам — отвърна той. — Очаквам единствено да ми помогнете в търсенето. Предполагам, че в „Сейнт Джайлс“ има различни източници на слухове. Отведете ме до тях, а аз ще свърша останалото сам.

— Много добре. — Тя вече имаше идея кой би могъл да е добър източник на „слухове“. Темперанс се изправи и протегна ръка:

— Приемам сделката, лорд Кеър.

В продължение на един ужасен миг той остана втренчен в протегнатата й ръка. Може би смяташе жеста за твърде мъжки или просто за глупав. Но след това също се изправи и така застанали един срещу друг в малката стая на нея й се наложи да отметне глава назад, за да го погледне в лицето. Изведнъж осъзна колко по-едър бе той от нея.

Той пое ръката й със странно замръзнало лице, разтърси я бързо и я пусна, сякаш дланта й го бе изгорила.

Докато тя все още се чудеше на този странен кратък миг, той сложи шапката си на главата, обви раменете си с пелерината и кимна:

— Ще дойда да ви взема утре вечер в девет от уличката пред кухненската врата. Дотогава ви желая лека нощ, мисис Дюс.

И изчезна.

Темперанс примигна и побърза към кухнята, за да залости задната врата. Сут се надигна от огнището, когато тя влезе.

— Убедена съм, че вратата беше заключена — промърмори тя на котката. — Как е влязъл?

Котката обаче само се прозя и се протегна мързеливо.

Темперанс въздъхна и се върна в холчето за подноса. Когато влезе в него, погледна към креслото, в което бе седял лорд Кеър. В средата му лежеше малка кесия. Темперанс я грабна и я разтвори. В дланта й се разпиляха златни монети, повече от достатъчно, за да плати наема на господин Уедж.

Изглежда лорд Кеър бе платил предварително.

 

 

Кафенето на Башам беше доста шумно, когато в късния следобед на следващия ден Лазаръс влезе в него. Той мина покрай маса с възрастни джентълмени с дълги перуки, които разгорещено спореха относно някакъв вестник, и си проби път до мъж със сива перука, седнал сам в ъгъла. Джентълменът разглеждаше един памфлет през очилата си с форма на полумесец.

— Ще си развалиш очите, докато четеш този боклук, Сейнт Джон — каза Лазаръс, докато сядаше на стола срещу стария си приятел.

— Кеър — промърмори Годрик Сейнт Джон. Потупа памфлета и продължи: — Теорията на онзи, който го е написал, не е напълно немислима.

— А само донякъде? Какво облекчение. — Лазаръс щракна с пръсти към едно от момчетата, летящи напред-назад с подноси с кафе: — Едно кафе.

Обърна се обратно към Сейнт Джон и видя, че приятелят му се е втренчил в него над очилата си. Заради тъмната му перука, оформена на ниска опашка с панделка, очилата и едноцветните му дрехи хората често бъркаха Сейнт Джон с някой старец. Всъщност двамата с Лазаръс бяха връстници — на по трийсет и четири. Когато човек се вгледаше по-отблизо, забелязваше светлосивите очи на Сейнт Джон, силната му челюст и тъмните му вежди. Само най-наблюдателните виждаха и неизчезващата тъга, която го обгръщаше като покров.

— Искам да погледнеш един превод — каза Лазаръс. Извади няколко листа от джоба си и ги подаде на приятеля си.

Сейнт Джон хвърли поглед на изписаните страници.

— Катул^[2]? Това няма да се понрави на Бърджес.

— Бърджес се взима за най-големия авторитет по отношение на Катул — изсумтя Лазаръс. — А познанията му относно римската поезия не надхвърлят тези на обикновен сополанко.

— Естествено. — Сейнт Джон повдигна едната си вежда иззад очилата, гледайки леко развеселен. — Само че така ще сложиш началото на лоша кавга.

— О, надявам се — каза Лазаръс. — Би ли погледнал и да ми кажеш какво мислиш?

— Разбира се.

От съседната маса проехтя вик и чаша с кафе полетя към пода.

Лазаръс вдигна поглед.

— Какво обсъждат — политика или религия?

— Политика. — Без особен интерес Сейнт Джон хвърли поглед към спорещите джентълмени. — Във вестниците пише, че Уейкфийлд призовава за още един закон против джина.

— Човек би си помислил, че вече е разбрал колко много от сподвижниците му разчитат да трупат богатство от продажбата на джин.

— В доводите на Уейкфийлд има логика — сви рамене Сейнт Джон. — Лондонската индустрия страда заради слабостта към джина, която изпитват твърде много от бедняците.

— Да, и несъмнено тлъстите селски лордове, изправени пред избора дали да продадат излишното зърно на дестилатор на джин, или да го оставят да изгние, ще предпочетат здравето на лондончани пред парите в джоба си. Уейкфийлд е глупак.

— Той е идеалист.

— И, повтарям, глупак — провлече думите си Лазаръс. — Идеалите му само му създават врагове. По-добре да започне да си удря главата в стената, вместо да се опитва да накара Парламента да приеме работещ закон против джина.

— Предпочиташ просто да си стоим и да оставим Лондон да изгние? — зачуди се Сейнт Джон.

— Питаш ме, сякаш има друг вариант — махна с ръка Лазаръс.

— Казвам ти, че няма. Уейкфийлд и подобните нему искат да вярват, че могат да променят посоката, в която сме се запътили, но се заблуждават дълбоко. Запомни ми думите: прасетата ще полетят към Уестминстър, преди на лондонската сган да им бъде отнет джинът.

— Както винаги дълбочината на цинизма ти ми спира дъха.

Едно момче постави голяма чаша с кафе пред Лазаръс.

— Благодаря ти, пакостник такъв.

Лазаръс му подхвърли едно пени и сервитьорчето сръчно го хвана, преди да офейка обратно към тезгяха. Лазаръс отпи от горещата напитка и когато свали чашата, хвана Сейнт Джон да го оглежда като насекомо под лупа.

— Зяпаш ме, сякаш имам рани от шарка по лицето си — каза Лазаръс.

— Несъмнено някой ден ще имаш — отвърна му Сейнт Джон.

— Бил си в леглото с достатъчно курви.

— Имам своите нужди…

— Имаш слабости — тихо го прекъсна Сейнт Джон, — и не правиш никакви усилия да се пребориш с тях.

— А кому е нужно това? — попита Лазаръс. — Нима вълкът оплаква радостта си от преследването на своята плячка? Или ястребът желанието си да се извиси и след това да се спусне, за да улови заека в ноктите си? Това е част от природата им, както моите… нужди… са част от моята.

— Вълкът и ястребът не притежават съвест, нито душа, както много добре знаеш.

— Отплащам се на тези жени пребогато за тяхното време. Нуждите ми не нараняват никого.

— Нима? — меко попита Сейнт Джон. — Чудя се дали не нараняват теб, Кеър.

Лазаръс сви горната си устна.

— Започваме стар спор, от който никой от нас не е излязъл победител досега.

— Ако се откажа от спора, значи да се откажа и от теб.

Лазаръс потропа с пръсти по износената покривка, без да каже нищо. Проклет да беше, ако се поддадеше на притесненията на Сейнт Джон. Нуждите му бяха необичайни — странни дори, — но в никакъв случай не и нездрави.

Естествено, Сейнт Джон нямаше проблем да ровичка там, където бе нежелан. Той поклати глава и се облегна в стола си.

— Излизал си снощи.

— Боже Господи! Да не си станал ясновидец? Или си се навъртал край къщата ми и не си ме намерил?

— Нито едно от двете. — Сейнт Джон спокойно повдигна очилата на челото си. — Изглеждаш по същия начин като последния път, когато те видях. Някак си…

— Изтощен?

— Щях да кажа безнадежден.

Лазаръс отпи от горещото кафе с ясното съзнание, че печели време.

— Не знаех, че имаш такава склонност към драматичното. Безнадеждността доста преувеличава положението на нещата.

— Не съм съгласен. — Сейнт Джон гледаше втренчено в собствената си чаша кафе. — Изглеждаш по този начин от смъртта на Марй. Нима ще отречеш, че снощи отново си търсил убиеца й?

— Не. — Лазаръс се отпусна обратно в стола си, гледайки стария си приятел изпод наполовина затворените си клепачи. — И какво от това?

— Обсебен си, човече. — Сейнт Джон изрече думите равно, което по някакъв начин им придаде още по-голяма сила. — Тя е мъртва от близо два месеца, а ти всяка нощ търсиш убиеца й. Кажи ми, Лазаръс, кога ще се откажеш от преследването?

— Ти кога би се отказал, ако някой убие Клара? — контрира го Лазаръс.

Единственият признак, че стрелата бе улучила дълбоко приятеля му, бе лекото потреперване на брадичката на Сейнт Джон.

— Никога. Но не е същото.

— Защо? Защото ти си женен за твоята жена, докато Марй просто ми беше любовница?

— Не — нежно отвърна Сейнт Джон. — Защото аз обичам Клара.

Лазаръс отмести поглед. Колкото и на една злобна частица вътре в него да й се искаше да отрече тази разлика, не можеше да го направи. Защото Сейнт Джон беше прав: той наистина обичаше своята Клара.

Докато Лазаръс никога не бе обичал никого.

 

 

— Госпожо, това не ми харесва. Хич не ми харесва — каза Нел късно същата вечер в кухнята на сиропиталището.

— Беше достатъчно ясна относно неодобрението си — измърмори Темперанс, докато завързваше пелерината под брадичката си.

Нел не изглеждаше впечатлена от отговора на господарката си.

— Ами ако смята да посегне на честта ви? Ако ви съблазни и изостави? Или по-лошо — ако ви продаде на някой сводник? О, госпожо! Биха могли да ви се случат ужасни неща!

Темперанс потисна тръпките, които я побиха при мисълта, че лорд Кеър би могъл да й стори „ужасни неща“. Трябваше да са тръпки на отвращение. Вместо това мисълта за сексуалните предпочитания на лорд Кеър я накара да почувства странно любопитство. Онази проклета разгулна частица от нея се надигна и тя сбърчи носле, по-готова от всякога да бъде пусната на свобода. Но Темперанс знаеше, че не бива да допуска подобно нещо. Веднъж, много отдавна, тя бе позволила на първичната си природа да вземе връх и беше извършила непростим грях. Оттогава всеки ден живееше с мисълта, че трябва да го изкупи и да не позволява на демоните си да излязат на повърхността.

Темперанс вдигна качулката на главата си.

— Дълбоко се съмнявам, че лорд Кеър би проявил какъвто и да е интерес към мен, а и освен това нося пистолета.

— Той не е като другите джентълмени, госпожо — изпъшка Нел.

Темперанс вдигна меката торбичка, в която беше скрила пистолета.

— Не за пръв път правиш подобни тайнствени подмятания, Нел. Кажи ми най-после с какво лорд Кеър е по-различен от другите мъже?

Нел прехапа устната си, отпусна се на единия си крак, после на другия, докато накрая стисна очи и бързо каза:

— Той е развратник.

Темперанс изчака, но прислужничката не даде друго обяснение. Въздъхна и хвана здраво юздите на онази част от нея, която потрепери при думата развратник.

— Сиропиталището е заплашено да бъде затворено. Не мога да позволя на нещата, които лорд Кеър върши в постелята си, да ме спрат да се възползвам от помощта му.

— Но, госпожо… — Очите на Нел се разшириха от тревога.

— Запомни — каза Темперанс, като отвори задната врата, — ако Уинтър пита, легнала съм си рано. А ако настоява с въпроси, му кажи, че са женски проблеми. Това ще го накара да спре.

— Пазете се, госпожо! — извика Нел, докато Темперанс затваряше вратата зад себе си.

Темперанс усети силен порив на вятъра, потрепери и придърпа пелерината си по-плътно, докато се обръщаше да тръгне надолу по улицата. Изведнъж широки мъжки гърди се озоваха пред нея.

— О!

— Добър вечер, мисис Дюс — рече провлачено лорд Кеър по своя мрачен, зловещ начин. Развята от вятъра, пелерината се виеше около краката му.

— Моля ви, не правете така — каза Темперанс малко по-остро.

На него обаче му беше забавно.

— Какво да не правя?

— Да изскачате пред мен като някой разбойник. — Тя вдигна поглед към него, наблюдавайки как широката му уста се извива в ъгълчетата. Усети нелепо желание да отвърне на усмивката му, но безмилостно го потисна. Тази нощ сребристата му коса беше сплетена на плитка под черната му триъгълна шапка. Стомахът й се сви, чудейки се с какво ли лорд Кеър е различен в леглото от другите мъже.

Той вече бе поел надолу по улицата.

— Уверявам ви, че не съм разбойник, госпожо. — Той хвърли поглед през рамо и тя видя светкавицата в сините му очи, докато бързаше да го настигне. — Ако бях такъв, вече щяхте да сте мъртва.

— Думите ви не ме карат да се чувствам по-спокойна — измърмори Темперанс.

Той внезапно спря и тя почти се блъсна в него.

— Но все пак сте тук, нали?

Проклетник!

— Да, тук съм.

— Водете ме тогава, прекрасна лейди. — Той й се поклони пресилено, като изпъна ръката си, в която държеше бастуна със сребърна глава, а черната му пелерина се разстели по мръсната земя.

— Хъм. — Темперанс се обърна и пое по улицата, осъзнавайки, че той е точно зад нея — една едра мрачна фигура.

— Къде ще ме отведете днес?

Въобразяваше ли си, или наистина усещаше горещия му дъх отзад във врата си?

— Не беше лесно да реша, след като отказахте да ми кажете нещо повече за човека, когото търсите.

Тя изчака той да даде някакво обяснение, но след като такова не последва, въздъхна и продължи:

— Единственото, което ми казахте, беше, че търсите някого, което да ви призная, милорд, хич не ми помогна.

— И все пак имам чувството, че сте намислили накъде да се запътим — промърмори лорд Кеър.

— Така е.

Бяха стигнали до края на уличката и тя мина под рушаща се арка, водеща към още по-тясна пряка.

— Това ли е мястото? — В гласа на Кеър се прокрадваше лека развеселеност.

— Точно тук — рече тя с известно самодоволство. Истината бе, че донякъде беше горда със себе си колко бързо е успяла да измисли при кого да го заведе въпреки малкото информация, с която разполагаше.

Стояха пред сграда без никакви прозорци. Само люлееща се дървена табела с нарисувана на нея свещ показваше, че това бе бакалия. Темперанс бутна вратата. Отвътре магазинът беше мъничък. По дължината на едната му страна имаше тезгях. Стоките бяха изложени по лавици, струпани на куп или закачени по стените. Свещи, чай, тенекиени чаши, сол и брашно, корда, свинска мас, ножове, няколко метли, копчета, малък сливов пай и разбира се, джин. В далечния край на тезгяха две жени се бяха навели над чашите си. Зад тезгяха стоеше господин Хопър — дребен, тъмен мъж, който сякаш нарочно бе израсъл до точния ръст, за да си подхожда с магазинчето си.

Естествено, продажбата на джин без разрешително беше незаконно, но разрешителните бяха скъпи и малцина можеха да си ги позволят. Освен това съдиите разчитаха на платени доносници, които да им водят незаконните продавачи на джин — а никой доносчик не би посмял да стъпи в „Сейнт Джайлс“. Последният такъв бе нападнат от тълпата, влачен по улиците, жестоко пребит и накрая оставен да умре от раните си. Бедният човек…

— Какво мога да сторя за вас тази вечер, мисис Дюс? — попита господин Хопър.

— Добър вечер, мистър Хопър — отвърна Темперанс. — Приятелят ми тук издирва определен човек и се чудех дали не бихте могли да му помогнете?

Господин Хопър хвърли на лорд Кеър поглед, изпълнен с подозрение, но отвърна с достатъчна доза приветливост:

— Да, може и да мога. Кого търсите?

— Един убиец — отвърна лорд Кеър и главите на всички в магазина се обърнаха към него.

Дъхът на Темперанс спря. Убиец?

Жените, пиещи джин, тихичко се измъкнаха от магазина.

— Преди почти два месеца една жена бе убита в дома й в „Сейнт Джайлс“ — спокойно продължи лорд Кеър. — Името й е Марй Хюм. Знаете ли нещо за нея?

Господин Хопър вече клатеше глава.

— Не знам нищо за никакво убийство. И ще съм ви благодарен, мисис Дюс, ако отведете оттук този джентълмен.

Темперанс прехапа устната си, хвърляйки поглед към лорд Кеър, който не изглеждаше много притеснен.

— Секунда, моля — каза той на магазинера.

Без особено желание господин Хопър го погледна.

— Може ли този пай? — усмихна се лорд Кеър.

Магазинерът изсумтя, подаде му сливовия сладкиш и прибра в джоба си подадените му два пенса, преди многозначително да им обърне гръб. Темперанс въздъхна, чувствайки се по-скоро подразнена. Беше повече от ясно, че ще трябва да търси друг информатор за лорд Кеър.

— Можехте да ме предупредите — измърмори тя, след като излязоха от магазина. Вятърът изпрати думите й обратно в лицето й и тя потрепери, мечтаейки си да е пред уютното огнище у дома.

Студът изглежда не притесняваше лорд Кеър.

— Как това би променило нещата?

— На първо място нямаше да ви доведа при мистър Хопър. — Тя пресече улицата, внимавайки да не стъпи в тинята на канавката. Кеър без проблем я настигна.

— Защо?

— Защото господин Хопър е почтен човек, а вашите въпроси не са — отвърна раздразнено тя. — И защо купихте този пай?

— Защото съм гладен — сви рамене той и с наслада захапа сладкиша.

Тя го наблюдаваше как облизва червения сироп от ъгълчето на устата си и преглътна. Паят изглеждаше толкова вкусен.

— Искате ли хапка? — попита той с дълбокия си глас.

— Не, не съм гладна — решително поклати глава тя.

Той наклони глава, като не откъсваше очи от нея, докато преглъщаше още една хапка.

— Лъжете. Защо?

— Не ставайте глупав — отвърна рязко тя и тръгна по улицата.

Той й пресече пътя, карайки я рязко да спре, ако не иска да се блъсне в него.

— Това е сливов пай, мисис Дюс, не някакво имане или напитка или друг упадъчен грях. Какъв е проблемът? Хапнете.

Той отчупи едно парче, поднасяйки го с пръсти към устните й. Тя можеше да помирише сладките плодове, почти усещаше вкуса на десерта. Без да се усети, разтвори устни. Той пъхна хапката в устата й — сливите киселееха върху езика й, захаросаният сироп сладнеше, немислимо вкусни тук, насред тъмната уличка на „Сейнт Джайлс“.

— Готово — прошепна той. — Вкусно е, нали?

Очите й се разтвориха — кога ли ги бе затворила? — и го погледнаха почти с ужас.

— Сега накъде, мисис Дюс? — сви устни той. — Нали мистър Хопър и неговият магазин не бяха единственият ви източник?

— Не — повдигна брадичка Темперанс. — Имам още една идея.

Тя го заобиколи и закрачи бързо, все още усещайки вкуса от сладките сливи върху езика си. Намираха се в един от най-ужасните райони на „Сейнт Джайлс“ и тя не би посмяла да дойде тук през деня, камо ли през нощта, ако го нямаше едрият мъж, вървящ след нея.

След двайсет минути Темперанс спря пред изкривена врата, разположена две стъпала под земята. Лорд Кеър погледна вратата и очите му се свиха с интерес.

— Какво е това място?

— Тук върти бизнеса си Майка Хартсийз^[3] — отвърна Темперанс и в този миг изкривената врата се отвори.

— Вън! — извика висока мършава жена. Тя носеше старо червено военно палто върху почернял от мръсотия кожен корсет. Отдолу беше с вълнено-памучна фуста на бели и червени райета, чийто подгъв беше разръфан и твърд от боклуци. Зад нея трептеше мъждивата светлина от огнището и на човек му се струваше, че жената е застанала на входа на ада. — Без пари няма пиене. Разкарай се от къщата ми!

Причината за яростта й беше слаба жена, която можеше и да е била красива преди, но сега зъбите й бяха почернели, а на едната й буза имаше открита язва.

Жалкото същество се сви и вдигна нагоре ръце, сякаш за да се защити от удар.

— Шъ ти дам е’но пени сега и по’вин пени утре. Само ми дай джин.

— Върви и първо си спечели пенитата — каза Майка Хартсийз и избута нещастницата на улицата. След това се обърна и сложи едрите си юмруци с почервенели кокалчета на кръста, оглеждайки лорд Кеър от горе до долу с алчни очи. — Гледай ти! Какво търсите тук, мисис Дюс? Не бих казала, че това е вашата част от „Сейнт Джайлс“.

— Не знаех, че „Сейнт Джайлс“ е разделен на територии — отвърна остро Темперанс.

— Така ли? — обърна към нея малките си очи Майка Хартсийз.

— Приятелят ми би искал да ви попита някои неща — прочисти гърлото си Темперанс.

Майка Хартсийз се усмихна на лорд Кеър, разкривайки липсващ преден зъб.

— Най-добре влезте.

Повече не погледна към Темперанс, очевидно съсредоточила цялото си сребролюбиво внимание върху лорд Кеър. Той обаче отстъпи, давайки път на Темперанс да влезе първа. Тя се наведе да мине през вратата и заслиза по стръмните дървени стъпала, водещи към избата.

Предната стая беше ниска, дълга и тъмна, осветявана само от огъня, бумтящ в дъното. Гредите по тавана бяха почернели от пушека. От едната страна изкорубена дъска беше хвърлена върху две бурета вместо тезгях. Зад него стоеше еднооко момиче — единствената барманка. Тук Майка Хартсийз продаваше своя еликсир за сърцето: джин по пени и половина за чашка. Двайсет войника се смееха пиянски на една маса в дъното. До тях двама подозрително изглеждащи типа бяха свили рамене, сякаш опитвайки се да станат невидими. Единият от тях носеше триъгълна кожена превръзка, която криеше липсващия му нос. В другия край на помещението трима моряци, играещи карти, се караха шумно, докато в непосредствена близост самотен мъж с прекалено голяма за главата му перука спокойно си пушеше. Мъж и жена седяха един до друг на голия мръсен под, облегнали се на стената и държейки в ръце малките си тенекиени чаши. Можеха да останат да пренощуват тук — стига да платяха на Майка Хартсийз още пет пенса за тази привилегия.

— Е, как мо’а да помогна на такъв фин джентълмен кат’ вас? — Майка Хартсийз се опита да надвика гюрултията от спорещите моряци и многозначително потри пръсти един в друг.

Лорд Кеър измъкна изпод пелерината си кесия и я отвори. Усмихваше се, докато изваждаше монета от два шилинга и половина и я слагаше в ръката на жената.

— Интересува ме убийството на една жена тук в „Сейнт Джайлс“. Казва се Марй Хюм.

Усмивката беше изчезнала от лицето на Майка Хартсийз, а устните й бяха свити умислено.

— Подобна информация шъ ви стру’а малко повечко, милорд.

Дали бе разпознала лорд Кеър или с това обръщение просто ласкаеше възможен източник на добри пари?

Лорд Кеър повдигна вежди, но мълчаливо измъкна още една монета от кесията си. Подхвърли я на Майка Хартсийз и подобно на предишната тя веднага изчезна в корсета на кръчмарката.

— Седнете, милорд — посочи с ръка Майка Хартсийз към един свободен разнебитен дървен стол. — Значи викате, че е убита жена?

Лорд Кеър не обърна внимание на опита й да бъде гостоприемна.

— На около трийсет години, с руса коса, светла кожа, но с червено родилно петно точно тук. — Той потупа външния ъгъл на дясното си око. — Познавате ли я?

— Ами, вижте, наоколо има доста ’убави курви, а и родилно петно мо’е да се прикрие — каза жената. — Нещо друго по-особено за нея?

— Била е изкормена — каза лорд Кеър.

Темперанс рязко си пое въздух, докато в съзнанието й заприиждаха всички предупреждения на Нел. Мили Боже!

Дори Майка Хартсийз примигна при този груб избор на думи.

— Изкормена кат’ прасе — промърмори тя. — Таз’ я помия. От изисканите, нали? Открили я в малка гола стая в къща на „Танърс Корт“ с мухи, бръмчащи в черната й кръв.

Ако намерението на Майка Хартсийз бе да шокира лорд Кеър с думите си, то се провали. Лицето му изразяваше само любопитство и сякаш дори му бе забавно, докато накланяше глава и казваше:

— Да. Същата.

Майка Хартсийз поклати глава с измамна тъга.

— В такъв случай не мо’а ви помогна, милорд. Не я познавах.

Лорд Кеър протегна ръка.

— Върни ми монетите.

— Почакайте, милорд — побърза да каже жената. — Аз не знам нищо за убийството, но познавам някой, който може и да знае.

Лорд Кеър застина, а очите му леко се присвиха, сякаш зърнали плячка.

— Кой?

— Марта Суон. — Майка Хартсийз разтегна устни в крива, зла усмивка и изчурулика: — Последната, видяла я жива.

Вятърът спря дъха на Темперанс, докато се изкачваше нагоре по стълбите, водещи навън от кръчмата на Майка Хартсийз. Лорд Кеър вървеше след нея мрачен и мълчалив. Коя беше убитата жена? И защо той разпитваше за убийството й? Темперанс потрепери, когато си спомни как Кеър описа жената като „изкормена“. Мили Боже, в какво се бе забъркала?

— Необичайно мълчалива сте, мисис Дюс — отбеляза лорд Кеър с дълбокия си глас.

— Откъде знаете кое е обичайно за мен, милорд? — попита тя. — Вие едва ме познавате.

Той тихичко се изсмя:

— Въпреки това усещам, че сте една бъбрива жена, когато сте сред хора, които ви карат да се чувствате удобно.

Тя спря и се обърна, скръстила ръце, за да се предпази от студа, но може би и за да си даде сила.

— Що за игра играете с мен?

Той също се бе спрял — твърде близо до нея… Плитката му бе започнала да се разплита и кичури от дългата му сребриста коса се вееха и удряха в лицето му.

— Игра ли, мисис Дюс?

— Да, игра. — Тя се бе втренчила в него, отказвайки да изпита страх. — Казахте ми, че търсите някого в „Сейнт Джайлс“, но когато ви отведох при мистър Хопър, вие попитахте за убита жена, а сега при Майка Хартсийз, питахте за изкормена убита жена.

Той сви широките си рамене.

— Не съм ви лъгал. Наистина търся някого — нейния убиец.

Вятърът запрати ледени капки дъжд по замръзналите бузи на Темперанс и тя потрепери. Искаше й се да може да види очите му, но те бяха скрити под периферията на шапката му.

— Каква ви е била тя на вас?

Широката му, чувствена уста се изви в полуусмивка, но отговор не последва.

— Защо аз? — тихо промърмори Темперанс, осъзнавайки, че това е въпрос, който е трябвало да зададе предишната нощ. — Как ме открихте? Защо се спряхте на мен?

— Бях ви виждал — изрече той бавно, — докато претърсвах „Сейнт Джайлс“. Все бързахте нанякъде, винаги в черно, винаги толкова… решителна. Когато ви видях онази нощ, ви последвах до дома ви.

Тя се втренчи в него.

— Това ли е? Спряхте се на мен заради един каприз?

— Аз съм мъж с капризи. Студено ви е, мисис Дюс. Елате.

Той закрачи по улицата.

— Къде отиваме? — извика тя след него. — Не искате ли да потърсим Марта Суон?

Кеър спря и се обърна към нея:

— Майка Хартсийз каза, че тази жена често посещавала „Хенгмен’с али“^[4]. Знаете ли къде е?

— Да, но е половин миля и дори повече натам. — Тя посочи в обратната посока.

Кеър кимна:

— В такъв случай ще оставим мистрес^[5] Суон за друг път. Късно е и е време да се прибирате.

Той отново закрачи, като не изчака отговора й. Темперанс забърза след него като послушен териер. Да, той отговори на въпросите й, но по начин, който само накара нови да изскочат на тяхно място. В „Сейнт Джайлс“ живееха стотици жени. Вярно е, че много от тях бяха проститутки или се занимаваха с други незаконни дейности. И въпреки това, стига да бе пожелал, Кеър можеше да намери дузина, че и повече жени, готови да му помогнат. Защо се бе спрял точно нея? Темперанс се намръщи и побърза да се изравни с него. Той може и да беше непознат с мрачни тайни, но все пак я караше да се чувства в по-голяма безопасност по тези улички, вървейки редом с него.

— Не знам дали можем да вярваме на Майка Хартсийз — каза тя, задъхвайки се леко, когато студеният вятър отнесе думите й със себе си.

— Съмнявате се дали Марта Суон наистина съществува?

— О, вероятно съществува — промърмори Темперанс. — Но дали наистина разполага с някаква информация, е друг въпрос.

— Откъде познавате Майка Хартсийз?

— Всички я познават. Джинът е проклятието на „Сейнт Джайлс“.

— Така ли? — погледна я той.

— Пият го и млади, и стари. Някои го превръщат в единственото, което слагат в устата си. — Темперанс се поколеба. — Но това не е единствената причина да я познавам.

— Разкажете ми.

Тя придърпа качулката си по-плътно около лицето си.

— Преди девет години, когато за първи път дойдох в сиропиталището, Майка Хартсийз ни изпрати съобщение. При нея имало момиченце на около три годинки. Не знам как детето бе попаднало при нея, но със сигурност не й беше дъщеря.

— И?

— Предложи да ни го продаде. — Темперанс замълча. Гласът й трепереше — но не от страх или мъка, а от ярост. Беше си спомнила изгарящия гняв, презрението си към търгашеския цинизъм на Майка Хартсийз.

— Какво се случи след това? — гласът на лорд Кеър беше тих, но тя го чу съвсем ясно и усети как почти завибрира в костите й.

— Уинтър и баща ни не бяха съгласни да купуваме детето. Смятаха, че така ще окуражим Майка Хартсийз да продължи да продава и други осиротели деца.

— А вие?

— Ненавиждах факта, че трябва да й платим — пое си дълбоко дъх Темперанс, — но тя ни бе дала ясно да разберем, че ще намери друг купувач, ако не й дадем колкото иска. Купувач, който в никакъв случай нямаше да се погрижи за благополучието на малката.

— Сводник.

Темперанс му хвърли бърз поглед, но лицето му бе в профил, студен и дистанциран. Бяха стигнали до по-широка улица, по която можеха да вървят един до друг. Това не беше пътят, по който беше завела лорд Кеър до кръчмата на Майка Хартсийз. През ума й се стрелна мисълта, че той може и да се е изгубил.

След това отново погледна напред.

— Да, най-вероятно някой сводник, въпреки че Майка Хартсийз никога не изрече точно тези думи. Просто намекът й беше пределно ясен. — Темперанс бе свела глава, потънала в спомена.

По онова време все още беше наивна и нямаше представа колко черна може да е душата на някоя жена.

Темперанс не обръщаше достатъчно внимание на пътя, по който вървяха. Спъна се и ръцете й се разпериха, докато залитайки, се опитваше да си върне равновесието. Последва една ужасна секунда, в която летеше надолу със съзнанието, че всеки миг ще падне на земята.

И тогава той я улови — със здрави, причиняващи й болка ръце, които сграбчиха лактите й и спряха падането й. Темперанс погледна нагоре и го видя — застанал пред нея, със сините си очи, блестящи като очи на демон. Той я привлече по-наблизо, почти я прегърна. Като приятел. Като любовник.

В миг всичките й пагубни желания изскочиха с вик на повърхността.

— И вие купихте детето — прошепна той, а дъхът му докосна устните й.

— Да. — Тя се вторачи в него, в този коравосърдечен аристократ. Защо искаше да чуе тази история? Защо настоя да разтвори старите й рани? Защо търсеше убиеца на някаква мъртва жена?

— Да, платих исканата цена. Продадох единственото си бижу, което притежавах — златно кръстче, подарено ми от съпруга ми, и купих детето. Нарекох я Мери Уитсън — на празника на Света Троица, денят, в който за първи път я прегърнах.

Кеър наклони глава, а синеещите му очи задаваха следващия въпрос.

Темперанс ридаеше с ярост и мъка, надигащи се от онова дълбоко място, където внимателно бе затворила всички онези чувства, които не можеше да си позволи. Трепереше, докато се опитваше да потисне страстите си.

Той я разтърси, сякаш за да изтръгне отговора, който очакваше.

— Уинтър беше прав — изпъшка тя. — Спасихме момиченцето, но два месеца по-късно Майка Хартсийз отново дойде при нас с друго бебе, този път момченце. И цената за него бе два пъти по-голяма от тази за момиченцето.

— Какво направихте?

— Нищо. — Победена, тя затвори очи. — Цената бе прекалено висока; нямахме толкова пари. Ние… Аз… не можах да направя нищо. Умолявах я, паднах на колене пред тази вещица и въпреки това тя го продаде на друг.

Тя хвана здраво краищата на пелерината му с юмруци и го разтърси, сякаш опитвайки се да му предаде целия ужас на спомена си.

— Продаде това сладко малко момченце, а аз не можах да сторя нищо, за да го спася.

В един момент тя плачеше от гняв, а в следващия той се спусна надолу към нея и завладя устните й. Силно, безмилостно. Тя ахна от изненада. Той отново притисна устата си към нейните меки устни. Тя усети зъбите му, вкуси горещия му език и онази проклета, греховна част от нея се освободи и се устреми нагоре. Отдавайки се на насладата от неговото варварство. Отдавайки се на пиршеството от неговата груба чувственост.

Напълно загубила контрол.

Докато той не вдигна глава и не погледна надолу към нея. Устните му бяха влажни и леко почервенели, но без други следи от тази опустошителна целувка.

У него нямаше повече емоция, отколкото би имало, ако се бе облекчил край някоя стена.

Темперанс се опита да се издърпа от хватката му, но ръцете му я държаха здраво.

— Вие сте едно толкова страстно създание — промълви той, оглеждайки я изпод притворените си очи. — Толкова чувствено.

— Не съм — прошепна тя, ужасена.

— Лъжете. Чудя се защо — повдигна вежди той развеселен и я пусна толкова внезапно, че тя залитна крачка назад. — Беше ми любовница.

— Моля?

— Убитата жена, онази, изкормената като прасе от касапин. Три години ми беше любовница.

Зашеметена, Темперанс ахна.

Той наведе глава и каза:

— До утре вечер. Лека нощ, мисис Дюс.

И си тръгна, изчезвайки в сенките на нощта.

Темперанс се извърна, все още зашеметена, и видя на не повече от двайсет стъпки вратата към сиропиталището.

В крайна сметка лорд Кеър наистина я бе довел жива и здрава у дома.