В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (43)

V

Всички намират чакането за най-лошата част. Лайла бе съгласна. До такава степен всъщност, че рядко чакаше каквото и да било. Очакването оставя твърде много място за въпроси и за съмнение. Отслабва решителността на човека. Вероятно по тази причина, докато стоеше в тунела на западната арена в очакване на реда си, я връхлетя чувството, че прави ужасна грешка.

Опасна.

Дръзка.

Глупава.

Луда.

Хорът от съмнения беше толкова силен, че дори ботушите й отстъпиха крачка назад по своя воля.

На един от другите стадиони тълпата започна да ликува след поредната победа за Арнес.

Лайла отстъпи още крачка назад.

А после зърна флага — своя флаг — на трибуните и спря да отстъпва.

Аз съм Делайла Бард, помисли си тя. Пират, крадец, магьосник.

Пръстите й запулсираха.

Пресякох границата между световете и превземах кораби. Сражавах се с кралици и спасявах градове.

Костите й завибрираха и кръвта й препусна.

Единствена по рода си съм.

Фанфарите засвириха силно и заедно със зова им Лайла се застави да премине под арката; сферата й висеше в ръката. Сияйното масло плискаше в нея, готово да бъде запалено.

Веднага щом стъпи на арената, притесненията й избледняха и вместо тях се появи познатата тръпка.

Опасна.

Дръзка.

Глупава.

Луда.

Гласовете отново се надигнаха, но вече не бяха способни да я спрат. Очакването бе свършило. Нямаше връщане назад и само този простичък факт правеше напредването по-лесно.

Трибуните избухнаха в овации, щом Лайла стъпи на арената. От терасата стадионът изглеждаше голям. Отдолу беше чутовен.

Тя огледа тълпата — имаше толкова много хора, толкова много очи я зяпаха! Като нощен крадец, Лайла Бард знаеше, че да стоиш далеч от светлината, е най-сигурният начин да оживееш. Но как да сдържи радостта си, когато се къпеше в насладата от най-великия си номер? Да застане непосредствено пред жертвата, докато й прибира парите от джобовете. Да се усмихва, докато краде. Да я гледа в очите, да я предизвиква да прозре маскировката й. Защото най-добрите номера са онези, които врътваш не когато жертвата е обърнала гръб, а докато те гледа.

И Лайла искаше да я видят.

Сетне обаче зърна весканката.

Сар стъпи на арената и прекоси с броени крачки огромното пространство, преди да спре в средата. Изглеждаше неподвижна, все едно е израсла право от каменния под — жена с размери на вековен дъб. Лайла никога не се бе смятала за ниска, но редом с весканката се усети фиданчица.

Колкото са по-големи, помисли си тя, толкова по-тежко падат. Да се надяваме.

Поне плочките на бронята й бяха съответно оразмерени, та предоставяха на Лайла по-голяма мишена. Маската на Сар от метал и дърво изобразяваше някакъв звяр с рога, муцуна и цепнатини вместо очи, през които сияеха сините очи на магьосницата. В шепа държеше сфера, пълна с буци пръст.

Лайла стисна зъби.

Земята беше най-трудната стихия — почти всеки удар бе годен да счупи плочка — но я даваха и в най-малко количество. Въздух имаше навсякъде — показател как огънят ти ще гори, стига да успееш да го усучеш в нужната форма.

Сар се поклони и сянката й надвисна над Лайла.

Флагът на весканката плющеше над тях — безоблачно синьо, белязано с едничко жълто Х. Нашарена от буквата на Сар и ножовете на девойката, тълпата по трибуните представляваше море от пресичащи се щрихи. Повечето бяха сребърни на черен фон, ала крадлата предположи да имат по-малко общо със слуховете за уменията на Стасион Елсор, отколкото с факта, че е от Арнес. Сред зрителите местните несъмнено щяха да бъдат мнозинство. Точно в момента поддържаха своите по презумпция. Но Лайла щеше да има възможност да си заслужи симпатиите им. Представи си цял стадион с черно-сребърни знаменца.

Не скачай преди сянката си.

Подът на арената бе осеян с препятствия, канари, колони и ниски стени, направени от същия тъмен камък, както и пода, така че съперниците изпъкваха на въгленовочерния фон.

Тръбите замлъкнаха и погледът на Лайла се насочи към кралската тераса, но не видя принца. Там седеше само младеж със зелен плащ и корона от полирано дърво и сребърни орнаменти — един от весканските гости — и мастър Тийрън. Девойката смигна и, макар авен есен да не я виждаше, ярките му очи сякаш се присвиха неодобрително.

Над тълпата се възцари напрегната тишина и Лайла се обърна. На съдийската платформа около арената видя мъж в бяла роба със златисто. Беше вдигнал ръка и за секунда тя се почуди дали не призовава магия, но после се досети — просто бе въдворил тишина.

Сар вдигна сферата си напред, пръстта се надигна и затрополи вътре с нервна енергия.

Лайла преглътна и вдигна своята; маслото в нея се оказа притеснително спокойно.

Тигър, тигър, лумнал с мощ…

Тя се вкопчи в сферата и повърхността на маслото избухна в пламъци. Ефектът беше впечатляващ, но нетраен — не и с толкова малко въздух вътре. Девойката не изчака — щом мъжът в бяло започна да сваля ръка, разби сферата в земята и извиси експлозия от изгладнял за въздух пламък. Силата му стресна Лайла и изненада публиката, която явно мислеше, че всичко се прави в името на шоуто.

Сар също строши своята сфера между дланите си и изведнъж двубоят между тях започна.

 

 

— Съсредоточи се! — скара й се Алукард.

— Съсредоточавам се де — заяви Лайла, стиснала с две ръце сферата.

— Нищо подобно. Не забравяй, магията прилича на океан.

— Аха, да де — изсумтя тя. — Вълни.

— Когато вълните изминат известно разстояние — учеше я той, пренебрегнал коментара й, — те се наслагват. Когато се сблъскат, се гасят.

— Добре, значи искам да насложа вълна…

— Не — възрази Алукард. — Остави силата да тече през теб.

Еса се отърка в нея. „Острието“ се полюшваше леко по вълните. Лайла изпитваше болка в ръцете, понеже беше принудена да ги държи във въздуха, по капка масло във всяка шепа. Беше първият й урок и тя вече се проваляше.

— Не се и опитваш.

— Върви в ада.

— Не се бори с магията. Не я насилвай. Бъди отворена врата.

— А с вълните какво стана? — промърмори Лайла.

Алукард не й обърна внимание.

— Всички стихии в същността си са свързани — продължаваше той, докато тя се мъчеше да призове огън. — Няма твърда граница между една и друга. Те съществуват в общ спектър и се преливат помежду си. Важното е да намериш коя част от спектъра те привлича най-силно. Огънят прелива във въздух, той прелива във вода, тя прелива в земя, която прелива в метал, а той прелива в кост.

— И магия?

Той сбърчи чело, сякаш не я разбираше.

— Магията е във всичко.

Лайла размърда ръце, съсредоточи се в напрежението в пръстите си понеже трябваше да се съсредоточи върху нещо. Тигър, тигър, лумнал с мощ… Нищо.

— Опитваш се твърде настъпателно.

Девойката изпъшка отвратена.

— Нали уж не се опитвам достатъчно старателно!

— Има равновесие. И хватката ти е прекалено силна.

— Дори не докосвам маслото.

— Докосваш го, разбира се. Но не използваш ръцете си. Упражняваш сила. Силата обаче не е същото като воля. Ти си го сграбчила, а трябва просто да го гушнеш. Опитваш се да контролираш стихията. А всъщност не това е начинът. По-скоро трябва да… водиш разговор. Въпрос и отговор, зов и реакция…

— Чакай, все пак за вълни ли говорим, за врати или май за разговори?

— Стихията е способна да въплъти всичко, което си пожелаеш.

— Отвратителен учител си.

— Предупредих те. Ако не ти стига кураж…

— Млъкни. Съсредоточавам се.

— Не е възможно с поглед да изгориш магията, та да стане.

Лайла си пое уравновесяващ дъх. Опита се да се съсредоточи върху усещането за огъня, представи си горещината по дланите си, но това не свърши работа. Накрая привлече спомените за Кел, за Холанд, по какъв начин се променя въздухът при правенето на магии, боцкането, пулсирането. Представи си как държи черния камък, призовава силата му, вибрацията между кръвта и костите й и нещо друго, нещо по-дълбоко. Нещо странно и невъзможно, и същевременно съвсем познато.

Връхчетата на пръстите й взеха да парят — не с горещина, а с по-странно усещане, топло и студено, неравно и гладко, и живо.

Тигър, тигър, лумнал с мощ, прошепна тя беззвучно и миг по-късно огънят оживя в дланите й. Нямаше нужда да го вижда, за да знае, че се е получило. Усещаше го — не само топлината, но и мощта, която витаеше под нея.

Официално Лайла бе станала магьосник.

 

 

Лайла продължаваше с опитите да пребори огъня в желана форма, когато първото кълбо пръст на Сар — беше си направо камък — я цапна по рамото. Избликът светлина беше остър и мимолетен, а плочката се счупи. Болката се задържа.

Не разполагаше с време за реакция. Нова буца се носеше устремно към нея и Лайла се изплъзна от линията на обстрел на Сар, скри се зад близката колона, миг преди пръстта да се разбие в нея и да се поръсят камъчета по пода на арената. Крадлата си мислеше, че има време до следващата атака и продължи да обикаля колоната, подготви се за удар, ала изведнъж в гърдите я улучи копие от пръст, което строши средната плочка. В резултат на удара гърбът й избумтя с брутална сила в канарата зад нея и още две плочки се разбиха, докато тя пъшкаше и падаше на четири крака.

Четири плочки, изгубени за броени секунди!

Весканката се изкиска — басово и гърлено — и преди Лайла дори да успее да стане на крака, да не говорим да се вземе в ръце, нова буца пръст я улучи в глезена, строши пета плочка и я събори отново на колене.

Девойката се претърколи на крака със свирепи ругатни, а думите й заглъхваха под виковете, скандирането и плющящите знамена. Локвичка огън продължаваше да гори по хлъзгавата от маслото арена. Лайла я побутна с волята си и прати огнена река към Сар. Тя почти не докосна весканката, а горещината близна безполезно бронята. Крадлата изруга и се гмурна зад поредната преграда.

Весканката й отправи подигравка, но крадлата продължи да се крие.

Мисли, мисли, мисли!

Цял ден наблюдава двубоите и си води бележки кой как използва хватки и как ги разиграва. Събра тайни, слабости в бронята на противниците, издайнически знаци в играта им.

И научи нещо много важно.

Всички играеха по правилата. Е, поне доколкото Лайла беше наясно, те не бяха кой знае колко, с изключение на очевидното — без докосване. Но тези съперници бяха досущ като циркови артисти. Не играеха мръсно. Не се биеха, сякаш наистина имаше значение. Да, разбира се, искаха да спечелят, искаха да спечелят славата и наградата, но не се биеха така, сякаш животът им зависи от резултата. В двубоите им имаше твърде много пъчене и твърде малко страх. Магьосниците се движеха с увереността, че ще иззвъни камбанка, ще свирне свирка, срещата ще свърши и те ще си бъдат в безопасност.

Истинските битки не се развиват по този начин.

Делайла Бард никога не бе участвала в битка, която не е важна.

Стрелна поглед около арената и се взря в съдийската платформа. Жрецът беше отстъпил назад и в края имаше място. Подиумът стърчеше над арената, но не с много. Лесно щеше да се добере дотам.

Лайла привлече огъня плътно до себе си, готова за удар. Сетне се обърна, покатери се по канарата и скочи. Успя, на косъм, а тълпата изрева изненадано, щом тя кацна на платформата и се завъртя към Сар.

И — ясна работа — весканката се поколеба.

Не беше разрешено да нанасяш удари по тълпата. Но нямаше правило дали може да стоиш пред хората. Този спечелен миг бе всичко, от което Лайла се нуждаеше. Сар не атакува, ала крадлата го направи — комета от огън се изстреля и от двете й длани.

Не се бори с нея, не я насилвай, бъди отворена врата.

Лайла обаче не се чувстваше отворена врата. Чувстваше се лупа, усилваща пламналата в нея странна мощ и щом пресрещна огъня, силата й се превърна в същински взрив.

Кометите се усукваха и извиха във въздуха, и се блъснаха в Сар от различни посоки. Весканката успя да блокира едната. Другата се разби в хълбока й и направи на пух и прах трите плочки, наредени от бедрото до рамото.

Лайла се ухили с усмивката на идиот, а тълпата избухна в овации. Златен проблясък привлече погледа й. В някакъв момент принцът бе дошъл да гледа. Алукард стоеше на трибуните под него, а на нивото й съдията в бяло пристъпи напред. Преди да успее да обяви фал, Лайла скочи от платформата обратно на канарата. За нещастие Сар се бе съвзела — и от изненадата, и от удара — и щом кракът на девойката докосна ръба, снаряд от пръст се заби в рамото й, счупи шестата плочка от бронята й и я събори долу.

Докато падаше, Лайла се извъртя с котешка грация и се приземи приведена.

Сар се стегна да нападне веднага щом ботушите на противничката й стъпят на камъка, затова крадлата изстреля огън още преди да се приземи. Метеорът подкоси прасеца на весканката и строши нова плочка.

Четири на шест.

Елсор наваксваше разликата.

Претърколи се зад преграда, където да се съвземе, докато Сар изпъваше дебелите си пръсти и пръстта, разпиляна по арената, потръпна и се събра обратно при нея.

Лайла забеляза голяма буца пръст, падна на колене и вкопчи пръсти в нея миг преди невидимата сила на Сар да я овладее и дръпне достатъчно силно, за да привлече към себе си стихията — а заедно с нея и неочаквания товар. Самозваният Елсор не изпускаше буцата, а ботушите й се суркаха по гладката каменна повърхност. Весканката я теглеше, без да го осъзнава и така междувременно крадлата оставаше скрита зад различни препятствия. Камъните, колоните и стените свършиха — и в мига щом Сар я видя, Лайла пусна топката пръст, сега обвита в пламък. Буцата се понесе устремно, тласкана както от привличането, така и от волята на крадлата, удари се в гърдите на чужденката и разби още две плочки.

Добре. Сега бяха наравно.

Сар нападна отново и Лайла се изплъзна без усилие — или поне имаше такова намерение, но ботушът й остана залепен за гладката повърхност, а тя погледна навреме, за да види пласт земя, втвърден и тъмен — и вкопчен в камъка. Зъбите на Сар проблеснаха, когато тя се ухили зад маската си, и Лайла успя само да вдигне ръце, колкото да блокира следващата атака.

Плочките по корема, бедрото и коляното й се строшиха, а болката отекна в тялото й сякаш е невидим метроном. Крадлата вкуси кръв и се помоли само да си е прехапала езика. Намираше се на една плочка разстояние да загуби цялата проклета схватка, а Сар се готвеше да удари отново и пръстта, приковала ботуша й, продължаваше да я държи здраво.

Лайла не успяваше да освободи крака си, а огънят й, разпилян по цялата арена, гаснеше заедно с шансовете й. Сърцето й препускаше, главата й се въртеше, а гълчавата на зрителите удави всичко, когато последната атака на Сар се стовари върху й.

Нямаше смисъл да блокира. Девойката вдигна ръце и горещина разлюля въздуха, докато придърпваше останките от огъня като щит пред себе си.

Защити ме, помисли си, изоставила поезията и заклинанията в полза на простотата.

Не очакваше да проработи.

Но се получи.

Вълна енергия се спусна по ръцете й, пресрещна слабия пламък и миг по-късно огънят избухна пред нея. Стена от пламък се извиси, раздели арената и превърна Сар в сянка на отсрещната страна, а нападателната й буца пръст изгоря на пепел.

Лайла се ококори иззад маската си.

Не се случваше да говори на магията, не и пряко. Ругаеше я, разбира се, сърдеше й се и задаваше порой реторични въпроси. Но никога не я бе командвала — не и както Кел правеше с кръв. Не като подхода му към камъка, преди да открие цената.

Ако огънят си имаше цена, поне за момента не я усещаше. Пулсът й препускаше в главата, мускулите я боляха, а мислите й се вихреха и стената от огън гореше весело пред нея. Огънят близна протегнатите й пръсти, горещината докосна кожата й, но така и не се задържа достатъчно дълго, за да я изгори.

Лайла не се опита да бъде нито вълна, нито врата. Просто побутна — не със сила, а с воля — и стената от огън се стрелна напред. Насочи се към Сар. На крадлата й се стори, че всичко това отнема цяла вечност. Не разбираше защо весканката стои неподвижна — не и докато времето не се върна отново на фокус и тя не осъзна: появата на стената и преобразуването й бяха въпрос на един миг.

Огънят се усука около себе си — все едно кърпичка, прекарана през юмрук — и се стрелна към Сар, сгъстяваше се, набираше мощ и горещина, и скорост.

Весканката имаше много качества, но не беше бърза — не колкото Лайла и определено не колкото огъня. Вдигна ръце, ала не успя да блокира порива. В изблик от светлина той разби всички останали плочи по предницата й.

Тя се олюля заднешком. Дървената част на маската й бе овъглена и най-сетне вкоравената пръст около крака на Лайла се пропука и я освободи.

Двубоят приключи.

Тя спечели.

Коленете на Лайла поддадоха, но тя се пребори с необходимостта да седне върху студената каменна повърхност.

По шията й струеше пот, дланите й бяха ожулени до кръв. Главата й бучеше от енергия и тя знаеше — щом възбудата спадне, всичко ще я боли адски, ала точно в момента се чувстваше невероятно.

Неуязвима.

Сар се изправи на крака, пристъпи към нея и протегна ръка. При ръкуването дланта на Лайла се изгуби в нейната. После весканката изчезна в тунела, а крадлата се обърна към кралската платформа, за да се поклони на принца.

Церемониалното й изпълнение пресекна по средата, защото до рамото на Рай зърна Кел — задъхан и зачервен. Лайла успя да довърши поклона, положила длан върху сърцето си. Принцът й изръкопляска. Кел само наклони глава. После прислужници изведоха състезателя от арената под съпровода на вълна от възторжени викове и безконечното „Стасион! Стасион! Стасион!“.

Лайла пресече арената с бавна, отмерена крачка и избяга в тъмния тунел.

Там падна на колене и се смя, докато я заболяха гърдите.