В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (24)

IІІ

Арнеско море

Лайла изтрополи по палубата на „Среднощно острие“, злобно измервайки с поглед всеки, дръзнал да се обърне към нея. Беше оставила куртката си в каютата на Алукард и нощният вятър я блъсна като стена — пронизваше и ръкавите, и кожата й. Хапеше и щипеше, но Лайла не се върна, а приветства отрезвяващия удар на студения въздух, под чийто съпровод отиде до кърмата на кораба и се преви над планшира.

Копеле, изръмжа към водата под себе си.

Беше свикнала да бъде крадеца, не ограбения. И замалко да се хване на номера, съсредоточена върху ръката пред лицето й, докато другата се опитваше да й пребърка джоба. Стискаше перилото с гола длан и се взираше вбесена в откритото море: ядосана на Алукард, на себе си, на този глупав кораб, чиито граници бяха толкова ясно очертани и така миниатюрни.

От какво бягаш? — попита я той.

От нищо.

От всичко.

От нас. От това.

От магията.

Истината беше, че всеки път щом се взираше в съскащия пламък, а той на свой ред отвръщаше на погледа й — горещ, свиреп и послушен — беше наясно със способността си да го накара да расте, да подпали цялата каюта по внезапната й приумица, да изгори кораба и нея, и всички на борда.

Започваше да разбира, че магията не е просто нещо, до което човек има достъп и използва при необходимост. Тя присъства винаги, готова и в очакване. Това плашеше крадлата. Почти толкова, колкото и постановката на Алукард: да я превърне в жертва и да използва нейното разсейване, за да спечели предимство. А тя беше занемарила защитата си — нямаше да допусне втори път тази грешка.

Копеле!

Студеният въздух помогна да потуши огъня по бузите на Лайла, но енергията продължаваше да се плиска под кожата й. Сърдито се вгледа в морето и си представи как се пресяга и бута водата с цялата си сила. Като дете във вана.

Не си даде труда да рецитира поеми, не очакваше желанието й наистина да се изпълни, но миг по-късно усети енергията да бликва през нея, а водата се дръпна и се надигна. Корабът се разтърси яростно върху хребета на внезапно възникналата вълна.

Из „Острието“ отекнаха загрижени викове — моряците се опитваха да установят какво се е случило и Лайла се озъби свирепо с надежда да е успяла да разлее още някое от изисканите вина на Алукард долу под палубата. После изведнъж проумя какво е сторила. Беше помръднала океана — или поне част от него с размерите на кораба! Допря пръсти до носа си в очакване да открие кръв, но нямаше дори капка. Чувстваше се добре. Невредима. Изкиска се тихичко и замаяно.

Какво си ти?

Лайла потрепери — студът най-сетне я бе пронизал до кости. Внезапно се почувства изтощена и не знаеше дали е резултат от силната магия, или просто разочарованието й бе догоряло.

Какво обичаше да казва в такива случаи Барън?

Репликата му включваше характери, свещи и бурета с барут.

Фактът, че не си спомняше точните думи, удари крадлата като тежък юмрук в стомаха. Барън беше от малкото й връзки и вече го нямаше. Какво ли право имаше тя да скърби за него? Нали поиска да се отърве от грижите му, а? Е, точно заради това. Хората могат да те наранят само ако достатъчно те е грижа за тях, че да го допуснеш.

Лайла тъкмо се канеше да обърне гръб на перилата, когато чу приглушено подсмърчане и осъзна, че не е сама. Човек, разбира се, никога не остава насаме — не и на борда на кораб — но някой се спотайваше до такелажа и бе затаил дъх. Тя се взря в тъмнината и понеже морякът й се стори по-склонен да рухне, отколкото да пристъпи напред, щракна с пръсти и призова малко, буйно пламъче — изпълни номера с лекота, сякаш не й костваше седмици наред упражнения.

В борбата си с морския вятър светлината озари дългурестия, подобен на плашило Ленос — втория помощник на Алукард. Той изписка, а Лайла въздъхна и угаси пламъчето, така потопи и двамата в удобния мрак.

— Ленос — приветства го тя в опит да прозвучи добронамерено. Беше ли видял какви ги свърши с кораба и морето? Стори й се по-скоро предпазлив, ако не и направо уплашен, но той по принцип се държеше така около нея. Та нали именно той разпространи слуховете, че е витаещата из „Острието“ Сероус?

Ленос пристъпи напред и Лайла видя, че й подава нещо. Палтото си.

Към устните й се надигна автоматичен отказ, после обаче здравият разум я накара да се пресегне и да го вземе. Беше надживяла магически портали и зли кралици — проклета да е, ако умре от някаква си настинка.

Вторият помощник пусна палтото в мига, щом пръстите й се вкопчиха в него, все едно се боеше да не се опари. Девойката го навлече — подплатата бе още топла от тялото на Ленос. Вдигна яката и пъхна ръце в джобовете. Размърда пръсти, за да поеме топлината. Попита на арнески:

— Боиш ли се от мен?

— Малко — призна морякът и отклони очи.

— Понеже ми нямаш доверие ли?

Той поклати глава и измънка:

— Нищо подобно. Просто си различна от нас и…

Лайла го възнагради с крива усмивка.

— И аз така съм чувала.

— Не понеже си, нали знаеш, момиче. Не е това.

— А понеже съм Сероус, а? Наистина ли мислиш така?

Ленос сви рамене:

— И това не е, не точно де. Но си авен.

Лайла се намръщи. Използваната от него дума означаваше „благословен“. Но крадлата знаеше, че английски еквивалент не съществува. На арнески „благословия“ не винаги беше нещо хубаво. Едно от значенията беше „избран“. Друго — версия на „предпочетен“. Според трето тълкувание — „прокълнат“. Друг. Различен.

— И от авен понякога има полза — подметна тя, — стига да си остава на твоя страна.

— А ти на наша страна ли си? — попита Ленос тихичко.

Лайла беше на своя страна. Но предположи, че е и на страната на „Острието“.

— Разбира се.

Той вкопчи пръсти в раменете си и се загледа покрай нея и към водата. Надигаше се мъгла и понеже Ленос се взираше настоятелно във валмата, Лайла се запита какво ли вижда в тях.

— Израснах в Каста, малко селце, — поде той. — На южното крайбрежие. Кастанците смятат, че понякога магията избира хората.

— Като мастър Кел — уточни Лайла и додаде, — черноокия принц.

Ленос кимна:

— Да, магията е избрала мастър Кел. Но неговата разновидност — антари — е само един от възможните авен. Сигурно най-силният… Зависи от определението ти за „силен“. Жреците са друг вид. И тях ги смятат за най-силните, понеже имат по точно толкова от всяка стихия, та да ги използват всички заедно в равновесие, да могат да лекуват и да подпомагат растежа, и да създават живот. Има всякакви видове авен. Едни владеят всички стихии. Други са способни да покорят само една, но е толкова могъща, че могат да променят приливите или вятъра, или да влияят на сезоните. Трети чуват какво има да каже магията. Авен няма точно определение, понеже магията не е нещо конкретно. Тя е всичко — старо и ново, и винаги променящо се. Кастанците смятат, че когато се появи някой авен, за това си има причина. Случва се, защото магията иска да ни каже нещо… — морякът млъкна.

Лайла го зяпаше. Не беше чувала Ленос да произнася толкова дълга реч пред нея. Нито пък пред някой друг, ако става въпрос.

— Значи смяташ, че съм се появила с причина? — попита тя.

Морякът се залюля на пети и пръсти.

— Всички се появяваме с причина, Бард. Просто някои причини са по-големи от други. Затова, предполагам, не се боя коя си, нито дори каква си. Боя се от причината да си тук — той потрепери и се извърна.

— Чакай — спря го девойката и съблече палтото му. — Ето.

Морякът посегна да си вземе дрехата и, за облекчение на Лайла, когато ръцете им почти се докоснаха, не се дръпна припряно. Тя проследи отдалечаването му по палубата, сетне раздвижи шия и се упъти към каютите.

Намери куртката си, окачена на вратата на каютата. В притурка — неотворена бутилка пурпурно вино и бележка с надпис „Соласи“.

Извинявай.

Лайла въздъхна и взе бутилката. Мислите й кипяха, а тялото й копнееше за сън.

В този миг чу и вика на вахтения на мачтата.

— Халс! — ревна глас от палубата на кораба.

Земя.