В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (15)

V

Сивият Лондон

Градът определено изглеждаше обезцветен под савана на дневната светлина, сякаш всичко е било зацапано отгоре само с черно и бяло, и после цялата палитра — притъпена до отсенки на сивото. Комините бълваха струи дим и наоколо бързаха силуети с вдигнати яки и присвити срещу студа рамене.

А Кел никога не се бе чувствал така щастлив да е тук.

Да бъде невидим.

Застанал на тясна уличка в сянката на Уестминстър, той си пое дълбоко дъх и при все задавящия, пълен с дим и студ въздух, се наслади на усещането. Прониза го студен вятър и той пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред. Не знаеше къде отива. Нямаше и значение.

Червеният Лондон не беше в състояние да му осигури скривалище — вече не — но тук все още му бе по силите да си задели пространство. Подмина неколцина по улиците, но никой не го познаваше. Никой не отстъпваше и не се страхуваше от него. Да, едно време в определени кръгове се разнасяха слухове, ала за повечето минувачи той беше просто поредният непознат. Сянка. Призрак в град, пълен с…

— Това сте вие!

Кел се стегна. Забави крачка, но не спря — прие, че обръщението не беше предназначено за него или пък е грешка.

— Сър! — извика го същият глас и младежът се озърна — най-вече да прецени дали говорещият не се обръща към някой друг. Но наблизо нямаше минувачи и думите бяха изречени с увереност, със знание.

Приповдигнатото настроение на Кел потръпна и загина — той се застави да спре и се обърна, за да застане лице в лице с дългурест господин, стиснал наръч книжа и втренчен право в него с очи, ококорени като монети. На раменете му висеше тъмен шал и дрехите му не бяха оръфани, но не прилягаха добре — сякаш е бил разтегнат в последствие, а лицето и ръцете му са станали твърде дълги за този костюм. Китките му стърчаха от ръкавите и върху горната страна на едната Кел видя крайчеца на татуировка.

Руна за мощ.

Спомни си, че при първия си сблъсък с нея бе забелязал две подробности. Първата — че е неточна, изкривена, както се получава с копия, снети от копия на копие. Втората — че принадлежи на ентусиаст, сиволондонски обитател, който си въобразява, че е магьосник.

Кел ненавиждаше ентусиастите.

— Едуард Арчибалд Тътъл Трети — изреди недоволно.

Мъжът — Нед — грейна в нелепа усмивка, сякаш антари току-що му бе споделил най-потресаваща новина.

— Вие ме помните!

О, да, и още как. Спомняше си всички, с които бе въртял бизнес (или е решил да не върти).

— Не ви нося пръст — каза Кел, припомнил си полусаркастичното обещание да донесе на човека торбичка с пръст, ако го дочака.

Нед махна с ръка.

— Вие се върнахте — констатира той и забърза напред. — Започнах да мисля, че няма да се появите след всичко, така де, след онази ужасна история със собственика на пивницата — кошмарна работа — а чаках, така да знаете, и преди да се случи, сетне и после, разбира се, и все още, и започвах да се чудя, което не е същото като съмнение, така си е, не бях започнал да се съмнявам, но никой не ви беше виждал, вече месеци наред, и сега, ами, ето че се върнахте…

Най-сетне млъкна, останал без дъх. Кел не знаеше какво да каже. Човекът бе изговорил предостатъчно и за двама им. Надигна се хаплив вятър и замалко да издърпа книжата от ръцете на Нед, който рече:

— Дявол го взел, ама че студ. Нека ви черпя едно питие! — и кимна към нещо зад Кел, докато го казваше, а антари се обърна да види пивница. Ококори се, когато осъзна къде са го отвели предателските му крака. Трябваше да се сети. Усещането си беше там, в самата земя, лекото придърпване, присъщо само на фиксирана точка.

„На хвърлей камък“.

Кел стоеше само на няколко крачки от мястото, където той въртеше бизнес, Лайла живееше и Барън умря. Беше се връщал веднъж, когато всичко приключи, но вратата се оказа заключена. Нахлу вътре, но тялото на Барън вече липсваше. Изкачи тясното стълбище до стаята на момичето най-горе и не откри нищо освен тъмно петно на пода и карта без означения. Взе я със себе си — последната дреболия, прекарана контрабанда. Не се беше връщал оттогава.

Сърцето го заболя при вида на пивницата. Вече не се и наричаше „На хвърлей камък“. Изглеждаше по същия начин — усещаше я същата, след като вече й обърна внимание — но табелата над вратата я обявяваше за „Петте върха“.

— Наистина не трябва… — каза той, намръщен срещу новото название.

— Пивницата отваря най-рано след час — настоя Нед. — А и искам да ви покажа нещо.

Извади от джоба си ключ, като междувременно изтърва едно от рулата свитъци. Кел се пресегна и го улови, но се беше съсредоточил върху ключа, пъхнат от Нед в ключалката.

— Твоя ли е пивницата? — попита недоверчиво.

Ентусиастът кимна.

— Е, така де, не винаги е била моя, но я изкупих след цялата тази ужасна история, дето се случи. Заговори се да я съборят и просто не ми се стори редно, та когато се обяви за продан, ами, така де, ние с вас и двамата знаем, че не е просто пивница, един вид е специална, има аура на… — понижи глас, — магия… — и заговори отново нормално, — в себе си. Освен това знаех, че ще се върнете. Просто си знаех…

Нед влезе вътре, без да спира да дърдори, и Кел нямаше кой знае какъв избор, освен да го последва. Щеше да си тръгне и да остави домакина си да бръщолеви, но той го бе изчакал и бе купил цялата проклета пивница, та да продължи в същия дух, и подобна инатлива решителност си имаше стойност. Така че Кел се шмугна след домакина си.

В недрата на заведението цареше непроницаем мрак, а Нед остави книжата си на най-близката маса и се упъти, отчасти опипом, към огнището да разръчка огъня.

— Сега работното време е различно — той сложи няколко цепеници в камината, — понеже семейството ми не знае, нали разбирате, че съм поел „Върховете“, те просто не биха разбрали, щяха да го сметнат за неподходяща професия за някой от моя род, но те не ме познават, никак даже. Винаги съм си бил черна овца, така да се каже. Само дето вас това не ви интересува, съжалявам, просто исках да обясня защо беше затворено. Различни са и посетителите напоследък…

Нед млъкна, докато се бореше с огнивото, и погледът на Кел се отклони от полуизгорелите цепеници в огнището към незапалените фенери, разпръснати по масите и окачени на гредите на тавана. Въздъхна и после — дали защото му беше студено, или за да угоди на стопанина — щракна с пръсти; огънят в огнището живна веднага и Нед се олюля заднешком от цвърченето на омагьосани пламъци в синкавобяло, успокоили се скоро до жълтото и червеното на по-обикновен огън.

Един по един фенерите също засияха и домакинът се изправи и се обърна да проследи нарастващото сияние на самозапалващите се лампи, все едно Кел бе призовал самите звезди в пивницата му.

Изпъшка — остро поемане на дъх — и се ококори: не от страх или дори от изненада, а от възхита. От благоговение. В неприкритото вълнение на Нед, в необузданата му радост при тази гледка, имаше искрица, която напомни на Кел за стария крал. Сърцето му се сви. Навремето бе приел интереса на ентусиаста за алчност и сребролюбие, но беше възможно и да е сгрешил. Изобщо не му приличаше на новия крал Джордж. Не, Нед притежаваше детинската искреност на човек, копнеещ светът да бъде по-странен, отколкото е, и способен да вярва в магията толкова силно, че тя да се появи.

Нед се пресегна и положи длан на един от фенерите. Прошепна:

— Топъл е!

— Огънят по принцип е топъл — отвърна Кел и огледа заведението. След прилива на светлина вече се виждаше, че, макар отвън да си е все същата, отвътре „Петте върха“ е съвсем различно заведение.

Завеси се спускаха от тавана в тъмни въртопи, разделяха се и минаваха над масите, подредени като спиците на колело. В дървените плотове бяха нарисувани — не, прогорени! — черни шарки и Кел предположи, че играят ролята на символи на силата, макар повечето да бяха изкривени и неправилни като татуировката на Нед, а се срещаха и напълно измислени.

„На хвърлей камък“ винаги бе представлявал магическо място, но „Петте върха“ изглеждаше такова. Или поне като детинска представа за магичност.

Наоколо витаеше аура на мистицизъм и театралност, а се оказа и че под палтото си Нед носи черна риза с висока яка и лъскави ониксови копчета. Огърлицата на шията му съдържаше пентаграма и Кел се почуди дали така е получила името си пивницата, но после видя рисунката в рамка на стената. Беше копие на кутията, донесена, когато за пръв път се срещна с Нед. Елементалната игра с петте вдлъбнатини.

Огън, вода, пръст, въздух, кост.

Кел се намръщи. Рисунката беше шокиращо точна, чак до шарката на дървото. Чу звук от дрънчене на чаши и видя Нед зад бара да вади бутилки от шкафа в стената. Наля две халби тъмно питие и подаде любезно едната на госта си.

За момент младият магьосник си спомни за Барън. Предишният барман беше едър колкото Нед бе слаб и толкова нацупен, колкото ентусиастът преливаше от жизненост. Но бе също такава част от заведението като дървенията и камъка — и беше мъртъв заради Холанд. Заради Кел.

— Мастър Кел? — подсети го Нед, все още стиснал чашата.

Знаеше, че трябва да си тръгне, но доближи бара и с магия придърпа стола си няколко инча назад, преди да седне.

Фукльо, обади се глас в главата му и сигурно имаше право, но беше минало толкова време, откакто някой го е гледал по същия начин както Нед в момента…

Кел взе питието.

— Какво точно искаше да ми покажеш, Нед?

Съдържателят грейна при споменаването на прякора му.

— Ами, нали разбирате — извади кутия изпод бара, — упражнявах се.

Остави товара си на плота, щракна капачето и извади по-малък пакет отвътре. Кел бе поднесъл вече чашата към устата си, но видя какво държи Нед и припряно остави питието. Беше набор стихии — точно като този, разменен преди четири месеца от младия антари. Не, беше точно същият комплект, като се започне от стените от тъмно дърво и се стигне до малката бронзова кукичка.

— Откъде го взе?

— Ами, купих го — Нед благоговейно постави магьосническата игра на тезгяха помежду им и отвори щифтчето, като остави дъската да се разгъне и да разкрие петте елемента във вдлъбнатините им. — От онзи джентълмен, на когото го продадохте. Не беше лесно, но стигнахме до споразумение.

Страхотно, помисли си Кел, а удоволствието му внезапно охладня. Единственото по-лошо нещо от обикновения ентусиаст е богатият ентусиаст.

— Опитах да направя своя — продължи Нед, — но не беше същата, а и никога не ме е бивало особено с тези неща, трябваше да видите първоначалната чернова на онази рисунка, преди да наема…

— Да се върнем на темата — напомни му Кел, доловил, че ентусиастът би се скитал по пътищата на мислите си цяла нощ.

— Да де — съгласи се домакинът му, — та, исках да ви покажа… — той изпука драматично с кокалчета, — ето това…

Почука вдлъбнатината с вода и сетне положи длани с разперени пръсти на тезгяха. Присви очи срещу дъската и Кел се отпусна, когато осъзна накъде вървят нещата: на никъде.

И все пак, имаше нещо различно. Последния път Нед опита същия номер и ръкомахаше във въздуха, като говореше някакви глупости над водата, сякаш самите думи имаха сила. Този път устните му мърдаха, но Кел не чуваше нито звук. Дланите му останаха разперени, разтворени на плота от двете страни на дъската.

За момент, както се очакваше, не последва нищо.

А сетне, точно когато Кел губеше търпение, водата помръдна. Не много, но една капка видимо се надигна от езерцето, преди да цопне обратно и да разпрати малки вълнички по повърхността.

Светии!

Нед отстъпи назад с победоносно изражение и, макар да остана театрално сериозен, очевидно му се искаше да размаха ръце във въздуха и да се разкрещи от радост.

— Видяхте ли? Видяхте ли? — повтаряше той.

Да, Кел го видя. Надали способностите на съдържателя бяха особено опасни, но се оказаха много повече, отколкото се очакваше. Магията следваше да е невъзможна — за Нед, както и за всеки друг от Сивия свят — но последните месеци накараха младия антари да се чуди дали изобщо има невъзможни неща. В крайна сметка Лайла беше дошла от Сивия Лондон, а тя… е, да речем, беше напълно невъзможно явление.

Няма място за магия във вашия свят, каза Кел на краля. Вече не.

Светът върви в безкрайни цикли. Вероятно нашето време отново ще настъпи.

Какво се случваше? Винаги бе смятал, че магията е като огън — всеки Лондон се намира все по-далеч и по-далеч от жаравата й. Черният Лондон бе изгорял, понеже стоеше съвсем близо до пламъка, но Сивият отдавна бе само изстинали въглени. Нима в тях все още тлееше искрица? Нима бе готова да се разгори? Дали случайно не бе раздухал умиращите пламъци? Или вината носеше Лайла?

— Това е всичко, което съм успял да постигна — уточни Нед развълнувано. — Но, със съответното обучение… — при тези думи погледна очаквателно Кел и сетне бързо отново сведе очи. — Така де, с подходящия учител или поне под нечие ръководство…

— Нед — поде магьосникът.

— Разбира се, знам, зает сте и търсен, и времето ви е ценно…

— Едуард… — опита антари отново.

— Но имам нещо за вас — настоя домакинът му.

Кел въздъхна. Защо внезапно всички толкова напират да му дават дарове?

— Опитах да помисля за онова, което казахте последния път и как се интересувате само от значими неща, и ми отне известно време, но мисля, намерих нещо достойно. Ще ида да го донеса.

Преди Кел да му каже да спре и да му обясни, че, какъвто и да е дарът, не би го взел, ентусиастът излетя иззад бара и изтърча по коридора, а стъпалата нагоре вземаше по две наведнъж.

Кел го гледаше как се отдалечава и си пожела да остане.

Липсваше му „На хвърлей камък“, без значение как се казва, липсваше му простата солидност на това място и този град. Налагаше ли се да се прибере у дома? И точно тук беше проблемът, право пред него. Червеният Лондон му беше дом. Кел нямаше място тук, в този свят. Беше същество от магия — арнеска, не английска. И дори ако този свят все още притежаваше сила (защото Тийрън бе казал, че не съществува място без такава), то Кел не биваше да си позволява да я разпали — нито заради Нед, нито заради краля или заради себе си. Вече бе навредил на два свята. Нямаше да допусне да понесе вина и за трети.

Прокара пръсти през косата си и се надигна от мястото си, а стъпките над главата му тепърва заглъхваха.

Игралната дъска още стоеше отворена върху плота. Той знаеше, че трябва да я вземе, но после какво? Щеше да се наложи да обяснява наличието й на Стаф и Хастра. Не, нека глупавото хлапе си я задържи. Остави празната си чаша, обърна се да си тръгне и пъхна ръце в джобовете си.

Пръстите му докоснаха нещо на самото дъно под хастара на палтото му.

Стисна го в шепа и извади втори лин от Червения Лондон. Беше стар, златната му звезда — износена до гладкост от човешки ръце и времето, а Кел не знаеше колко дълго е преседяла монетата в джоба му. Сигурно беше от онези, взети от стария крал и заменени за нова, затоплена от носене. Или случайно ресто, изгубено в подплатения с вълна джоб. Огледа я за момент, после чу над главата си затварянето на врата и стъпки по стъпалата.

Кел положи монетата на тезгяха до празната си чаша и си тръгна.