В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (29)

I

Белият Лондон

Холанд знаеше приказките наизуст. Беше израснал с тях — приказки за лош крал, за луд крал, за проклятие; за добър крал, за силен крал, за спасител. Приказки за изчезването на магията и кой ще я върне. И всеки път, щом новият владетел къпеше трона в кръв и събираше останките от сила във вените им, хората си казваха „Сега ще е!“… Сега магията ще се върне. Сега светът ще се пробуди. Сега положението ще се подобри, сега ще станем по-силни.

Приказките течаха във вените на всеки лондончанин. Дори когато хората слабееха и избеляваха, дори когато започваха да гният отвътре и отвън, дори когато нямаха нито храна, нито сила, нито магия, приказките оцеляваха. И когато Холанд беше млад, в тях вярваше и той. Когато окото му почерня, дори повярва, че лично той ще се окаже героят. Добрият крал. Силният крал. Спасителят.

Но, на колене пред Атос Дейн, Холанд най-сетне прозря истината в приказките: отчаяни лъжи за изгладнели души.

И все пак.

Все пак!

Сега стоеше на площада в средата на града, всички повтаряха името му и във вените му се плискаше сила на бог. Навсякъде, откъдето минеше, скрежът отстъпваше. Всичко, което докосваше, си възвръщаше цвета. Навсякъде около него градът се разтапяше. В деня на размръзването на Сийлт хората полудяха. Холанд бе предвождал бунтове и бе ставал свидетел на въстания, но никога досега не бе зървал всенародни празненства. Разбира се, имаше и напрежение. Хората бяха гладували твърде дълго, бяха оцелели само благодарение на насилието и алчността. Не биваше да ги вини. Но щяха да се научат. Да прогледнат. Надежда, вяра, промяна: те бяха все крехки цветя и човек трябваше да се грижи за тях.

— Кьот! — викаше народът — кралю — а гласът в главата му, негов постоянен спътник, тананикаше от задоволство.

Денят бе слънчев, въздухът — свеж, и, сдържан от Желязната стража, народът се тълпеше да види най-новия подвиг на Холанд. Ожка стоеше до него, косата й — като пожар на слънцето, а в ръката й — нож.

Кралю! Кралю! Кралю!

Наричаха го Кървавия площад — точно на него стояха. Място за екзекуции, камъните под краката на Холанд бяха покрити с черни петна и нацепени от отчаяни пръсти, драскали по пролятия живот с надежда да докопат поне трошица магия. Преди осем години точно тук близнаците Дейн измъкнаха антари от лапите на бързата смърт и му дариха бавна.

Кървавия площад.

Холанд протегна ръце, а Ожка вдигна острието и го положи в дланите му. Тълпата затихна в очакване.

— Кралю мой? — попита Ожка, а жълтото й око молеше за разрешение. Толкова пъти го бе порязвала неговата ръка, но не и воля. Този път ръката принадлежеше на слугата му, но я повеляваше той.

Холанд кимна и острието го ухапа. Бликна кръв и потече върху съсипания плочник, цопна и проби повърхността на света като камък, хвърлен в езеро. Земята се нагъна и в съзнанието си кралят видя площада прероден. Чист и цял. Вълните се разпростираха, поглъщаха петната, слепваха цепнатините, превръщаха натрошените плочи в лъснат мрамор, пресъхналото корито на кладенец — във фонтан, падналите колони — във високи арки.

По силите ни е да сторим и повече, обади се богът в главата му.

И преди Холанд да успее да отсее мислите на ошока от своите, магията се разпростря.

Арките към Кървавия площад се нагърчиха и преобразуваха, претопиха се от камък във вода, преди да се втвърдят в стъкло. Отвъд тях улиците потръпнаха и земята под краката на тълпата се разтвори от камък в богата, тъмна почва. Зяпачите падаха на колене, затъваха в буцестата пръст и заравяха ръце чак до китките.

Стига, Осарон, помисли си Холанд. Долепи окървавените си длани една о друга, но вълните продължаваха, черупките на срутени здания се превръщаха в пясък, фонтанът преливаше не с вода, а с кехлибарено на цвят вино.

Колоните се преобразиха в ябълкови дървета със стволове все още от мрамор, а Холанд го заболяха гърдите и сърцето му се разблъска, понеже магията се лееше като кръв от вените му и с всеки удар изтласкваше още повече мощ в света.

Стига!

Вълните затихнаха.

Светът застина.

Магията отслабна, сега площадът представляваше блещукаща чудовищна смес от стихии, краищата му — тръпнещ бряг. Зяпачите бяха целите в пръст и мокри от дъжда на фонтана, лицата им грееха, очите им бяха ококорени — не от глад, а от възхита.

— Кралю! Кралю! Кралю! — крещяха всички, а в главата на Холанд Осарон скандираше своята версия:

Още! Още! Още…