Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (61)

61.

Оказва се, че Гибс — или Хуан — не живее много далеч, поне по мащабите на Лос Анджелис. В ранните часове на сутринта, без трафик, който да ни забавя, трябва да отидем за двадесет минути в къщата му в долината Сан Фернандо.

По пътя телефонът ми иззвънява отново.

— Смоуки Барет ли е? — пита един дълбок глас.

— Кой се обажда?

— Казвам се Ленц. Аз съм един от агентите, назначен да наблюдава Гибс. Имаме проблем.

Сърцето ми забива още по-силно, ако въобще е възможно това.

— Какъв?

— Двамата с партньора ми си вършехме работата, наблюдавахме къщата. Доста тихо място. Преди пет минути някой стреля по нас. Е, по-точно по колата. Уцели багажника и едно от стъклата. Залегнахме, извадихме оръжията си и когато се изправихме отново, видяхме едно младо момиче да бяга към предната врата.

— Проклятие! — изругавам аз. — Успя ли да влезе в къщата? Агентът отговаря с жалък глас:

— Да. Преди около три минути.

— Съвсем скоро ще дойда. Бъдете нащрек, но стойте настрана.

* * *

Къщата е малка. Скромна. Два етажа, построени в едни по-стари и по-добри времена. Предният двор е малък, няма дървета, нито ограда. Алеята води от улицата до гараж за една кола. Улицата е тиха. Слънцето се опитва да се изкачи на хоризонта, виждаме как първите му лъчи обливат покривите на къщите.

Един агент, когото не познавам, ни чака. Идва при нас, когато излизаме от колата.

— Ленц — представя се той. Изглежда на четиридесет, малко е грозничък. Кльощав е и има нездравия вид на заклет пушач. — Наистина съжалявам за това.

— Ти оставаш тук — нареждам му. — Кажи на партньора си да наблюдава отзад. Ние минаваме през предната врата.

— Разбрано.

Двамата агенти заемат позиции. Ние с Алън също се захващаме за работа. Не сме извадили оръжията си, но ръцете ни са върху тях. Стигаме до предната врата и чуваме Сара. Тя пищи.

— Заслужаваш да умреш! Ще те убия! Чуваш ли ме!

Един глас й отговаря. Прекалено е тих, за да различа думите.

— Готов ли си? — питам Алън.

— Да — отвръща този мой приятел, на който тайничко се възхищавам. Не ми задава никакви въпроси.

Намираме се на финалната права. Сара също го осъзнава. Няма време за финес, а само за действие.

Заставаме до предната врата. Проверявам дръжката. Тя потъва в ръката ми. Отварям широко. Влизам първа с извадено оръжие. Алън върви след мен.

— Сара? — провиквам се. — Тук ли си?

— Махайте се! Махайте се, махайте се, махайте се!

Гласът й идва от кухнята, която е в задната част на къщата. Не е далеч, правя няколко бързи крачки и стигам до нея. Поглеждам вътре и спирам.

Помещението е малко, старомодно и удобно. Масата за хранене е близо до фурната, чиста е, но остаряла, а около нея има четири стари стола. Всичко е грубо. Но функционално.

Хуан седи на един от столовете и се усмихва. Сара е права и стои на малко повече от метър от него. Насочила е револвер в главата му. Прилича ми на 38-и калибър. Изглежда отвратително в ръката й. Той е нещо, което не принадлежи на това място.

Почти не разпознавам Гибс. Брадата и мустака му ги няма.

Били са фалшиви, глупачке.

Той се обръща, вижда ме и се усмихва.

Очите му също не са сини. Кафяви са. Носил е контактни лещи.

— Здравей, агент Барет. — Гласът му е смирен, но очите му сияят. Претенциите му вече ги няма, останала е само лудостта му, която блести с пълна сила. — Ти ли си добрата страна на онова, в което се превърнах?

— Млъквай! — изпищява Сара. Револверът потреперва в ръката й.

Обръщам се към Алън и поклащам глава. Казвам му да почака. Свалям пистолета, но не го прибирам.

Сара беше започнала да се пречупва по-рано. Вече се погуби. Поглеждам лицето й и най-накрая разбирам към какво се е стремял Хуан като Странника.

Лицето й прилича на ангел, чиито крила са били отрязани, когато Бог я е изгубил от полезрението си. Надеждата й е изгубена завинаги.

Разрушен живот.

Поглеждам Хуан и виждам, че е попил ужаса от всичко това, ужас, който се беше превърнал в екстаз за него. Някога си беше казал, че прави това в името на справедливостта и може би в началото наистина е било така. Но той се беше променил по най-лошия и фундаментален начин, докато не беше започнал да прави всичко поради една-единствена причина: насладата от страданието.

Той беше започнал с намерението да накаже няколко зли мъже, но по пътя се беше превърнал в такъв.

— Това не е краят, който планирах — казва Странника, като за момента не ми обръща внимание, — но Божията воля е всичко и разбирам, наистина разбирам какво прави тя тук благодарение на безкрайната Му мъдрост, да се слави името Му. Той ми даде заповед да те направя по свой образ и подобие, а това може да бъде завършено, разбирам, разбирам, едва когато ме убиеш по собствено желание, да се слави името Му. — Млъква и килва глава на една страна. — Няма да ме убиеш, за да спасиш Тереза. Тя е свободна и непокътната. Ще ме убиеш, защото жадуваш да пролееш кръвта ми — нуждата ти е толкова остра, огромна и ужасна, че изгаря кожата ти като син пламък. Откъде се появи тази нужда, откъде се появи този пламък? — Кима и се усмихва с отворена уста. — Това Божият пламък ли е, Малка Скръб? Не разбираш ли? Аз бях ангел на отмъщението, изпратен от Създателя, за да унищожа мъжете, които се крият зад символи, демоните, които сеят лудост в света, облечени в техните изгладени костюми, и огласяват колко са добри, докато в същото време изяждат душите на невинните. Бях изпратен от Бог да посичам, да лея кръв и да давя в нея жертви и тирани, невинни и виновни. Няколко убити, които не е трябвало да умрат, са ниска цена за общото благо, нали? Аз бях пожертван, за да се превърна в Божие оръжие. Пожертвах и теб, разбирам, разбирам, за да се превърнеш в мен и да заемеш мястото ми, да се слави името Му. — Хуан се навежда напред и затваря очи, на лицето му е изписано блаженство. — Готов съм да се срещна с Бог. Слава на Мария, изпълнена с благодат.

Влизам в кухнята, като не обръщам внимание на Хуан — то е насочено към Сара. Отивам при нея. Тя не реагира по никакъв начин. Не може да откъсне очи от него.

Осъзнавам, че тя разбира. Както разбирам аз. Както разбира Джеймс. Както онзи беден агент от ФБР си пръсна главата. Сара разбира Хуан.

Нейната агония е оргазъм за него. Но причините зад всичко това са трагични и умопомрачителни.

Усещам нуждата й, тя я изгаря. Пръстът й потреперва на спусъка и тя се изпъва като струна, слива се с момента. Иска да го убие, но се страхува. Страхува се, че няма да й е достатъчно. Страхува се, че няма да продължи достатъчно дълго. Страхува се, че ще приключи прекалено бързо и че няма да успее да запълни празнината.

Права е. Може да го убива цяла вечност, но накрая просто ще изгуби себе си.

Какво да й кажа? Ще се опитам да направя нещо. Може би две неща.

Хуан продължава да се моли ревностно, разпалено, гордо.

Той е луд. Започнал е като организиран убиец, но доктор Чайлд се оказа прав. Лудостта е била там и е чакала като вирус.

Изключвам гласа му и насочвам вниманието си към Сара.

Тя пропада, но още не е стигнала дъното.

Тереза, Бъстър, Дезире. Обичани и обичали я. Доброта и усмивки… няма ги. Какво е разковничето? Какво би я накарало да отстъпи от пропастта, в която има намерение да скочи?

Хрумва ми постепенно, а не ме озарява като светкавица. Прилича на призрачна целувка.

Навеждам се над нея и допирам устни до ухото й. Зашепвам й с цялата сила на моето същество, която успявам да вложа в гласа си, с цялата болка, която съм изпитала сама. Двете с нея сме ангели без криле, белязани отвътре и отвън, които кървят от рани, които не искат да се затварят. Решението не е свързано с добро и зло, с щастие и тъга, с надежда и отчаяние. Решението е много просто: да живея или да умра. Да рискуваме ли да продължим напред с надеждата, че страданието ще намалее и нещо по-добро ще се появи на негово място.

Влагам Мат и Алекса в гласа си и се надявам двамата да отнесат думите ми право в сърцето й.

— Майка ти те гледа от облаците, скъпа. Винаги ще е там и определено не иска това. Единственото място, на което живее тя, е вътре в теб, Сара. Там е последното останало от нея. Ако го убиеш, тя също ще умре. — Изправям се и се отдръпвам от нея. — Това е всичко, което мога да ти кажа, скъпа. Изборът е твой. Ти решаваш какво да направиш.

Хуан ме поглежда с присвити очи. След това внимателно оглежда Сара. Усмихва се като змия, която току-що е изпила купичка сладко мляко.

— Вече избра, Малка Скръб. Имаш ли нужда от помощта ми? Искаш ли да ти напомня, да разпаля пламъка в теб, за да можеш да изпълниш волята Му? — Облизва устни. — Докосвах тялото на майка ти, след като умря. Докосвах интимните й места. Докосвах я вътре.

Сара застива. Аз също. Чакам всеки момент да го застреля. Онази тъмна част от мен, в която държа убиеца, забравя за целта ми и също желае Сара да го убие. Вместо това тя започва да се тресе.

В началото просто потреперва, като трусовете, които предшестват земетресение. Тръгва от дланите, ръцете, раменете й. След това се разнася по гърдите, краката. Треперенето е ужасно, в един момент имам чувството, че ще се разпадне на части. И изведнъж… просто застива.

Сара извива назад глава и започва да вие.

Отвратително е.

Това е воят на майка, която се е събудила и е осъзнала, че е легнала върху бебето си и го е задушила. Той пронизва сърцето ми.

Докато Сара вие, забелязвам Хуан и екстаза, в който е изпаднал. Той потреперва, разтриса се, навежда тяло напред, стиска юмруци и свива ръце. Чувам го как стене. Стонът му е протяжен, тих, изпълнен с хлъзгави създания и с воняща, лепкава смърт. Той е в хармония с воя на Сара чрез своята дисхармония и демоничност. Падението на Хуан е пълно. Той вече не е по-различен от мъжете, които са го създали.

Сара пада на пода и се свива — все повече и повече. Продължава да вие.

— Не мърдай — нареждам на Хуан.

Той не ми обръща внимание. Не може да откъсне очи от агонията на Сара.

Когато заговаря, гласът му потреперва от наслада:

— Това съм аз.