Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (35)

35.

Хайде да си поговорим честно.

Хрумна ми, че пиша всичко това като разказ не само защото съм добра писателка. Просто така разглеждам нещата от разстояние. Докато пиша за всичко това в трето лице, имам чувството, че се е случило на някой друг, на измислена героиня, а не на истинска. Отрицанието не е ли страхотно?

Ако наистина искаш да задълбая и да започна да мятам метафори, то тогава този разказ ще се превърне в една наистина сбъркана приказка. Ще бъда Гретел без Хензел и ще се боря с една много умна вещица. Тя ще ме вкара във фурната и ще ме пече доста бавно. Ще бъда Червената шапчица, а вълкът няма да ме глътне цялата, а ще ме яде парче по парче.

Та, докъде бяхме стигнали? О, да, до дома за сираци.

Той беше истинска арена, а ние бяхме гладиаторите.

В дома за сираци се научих да се бия. Научих разликата между предупреждение и нападение. Научих, че не бива да се страхувам да нараня някого и че размерът не е единственото нещо, което има значение.

Научих се да бъда жестока по начин, който дори не можех да си представя преди. Това част от плана му ли беше?

Чудех се. Чудех се. Но нямаше никакво значение. Все пак това не съм аз, нали?

* * *

— Казах да ми дадеш възглавницата.

Сара стисна устни и си наложи да не отмества поглед от Кирстен.

— Няма — отвърна тя.

По-голямото момиче не можа да повярва.

— Какво каза?

Сара потрепери вътрешно.

Опълчи и се. Вече няма да се държиш като пъзла, помниш ли?

Много лесно беше да се каже, но не и да се направи. Кирстен не само че беше с три години по-голяма от нея, но беше и доста едра. Имаше по-широки рамене от повечето момичета на нейната възраст, а и ръцете й бяха големи и силни. Обичаше насилието. И то доста.

Това няма значение. Вече си на осем. Опълчи й се.

— Казах не, Кирстен. Няма да ти позволя да ме командваш повече.

На устните на по-голямото момиче се появи грозна усмивка.

— Ще я видим ние тази работа.

Сара живееше в дома за сираци „Бърбанк“ от две години. Обстановката беше като в книгата „Повелителят на мухите“, където силните властваха, а възрастните не правеха нищо друго, освен да наказват. Атмосферата тук подхранваше гнева и бруталността на деца като Кирстен.

Сара нямаше приятели тук. Тя държеше главата си наведена, а очите отворени. Подчиняваше се на прищевките на Кирстен, която й вземаше десертите, завивките и я измъчваше по хиляди други начини.

Наскоро обаче Сара беше погледнала в бъдещето и възгледите й за нещата се бяха променили. Тя научи какво се случваше в спалното помещение на по-големите момичета. Тук я караха да си дава възглавницата. Там можеха да я накарат да даде себе си.

Това беше причината нещо да се зароди в нея — нещо неудържимо, гневно и инатливо.

Сара прекарваше доста време в наблюдение на Кирстен. Осъзна, че по-голямото момиче разчиташе изцяло на размерите и силата си. Нямаше никакво умение в нападенията й. Тя винаги — винаги — гледаше да удари първа. Сара беше получила достатъчно шамари от нея. Такива, които разклащаха зъбите й и й оставяха синини за по цяла седмица.

Този момент не беше по-различен от предишните. Кирстен пристъпи напред, изви ръка назад и плесницата й полетя към бузата на Сара.

Тази техника действаше единствено срещу противници, които бяха прекалено изплашени, за да отвърнат. Сара стори онова, което всеки, който не се страхува, би направил — приклекна.

Ръката на Кирстен прелетя над главата й. На лицето на по-голямото момиче се изписа чиста изненада.

Сега, докато е изгубила равновесие!

Животът на Сара беше простичък. Ставане, душ, ядене, училище и обратно в спалното или в общите части. Имаше достатъчно време, в което да размишлява. Размислите й я бяха довели до заключението, че юмрукът нанася повече вреди от шамара.

Сара се изправи, изви ръка назад, стисна юмрук и удари Кирстен в носа с всичка сила, като вложи тежестта на цялото си тяло. Ударът я разтърси.

Това заболя!

Кирстен също я заболя. От ноздрите й потече кръв. Тя залитна назад, падна и се приземи на задника си.

Сега, довърши я. Не й позволявай да се изправи!

Сара беше виждала две момичета да се противопоставят на терора на Кирстен. В тези случаи тя не се задоволяваше с един-два шамара. Едното от момичетата беше докарано до безсъзнание. След това побойничката й обръсна главата. На второто момиче изви ръката зад гърба й, докато не се счупи с ужасно изпукване. После я съблече гола, докато още пищеше, и я заключи навън в коридора.

Сара знаеше, че победата й трябва да бъде също толкова внушителна.

Кирстен вече се опитваше да стане на крака. Сара я срита в лицето. Кракът й намери устата й и й разцепи долната устна. Очите на Кирстен заплашиха да изхвърчат от орбитите си. Тя зарева от болка. Навсякъде имаше кръв.

В Сара се надигна мрачна и дива радост. Това не беше като очакването нещо лошо да се случи. Това не беше като да се събуди от един кошмар, за да осъзнае, че живее в друг. Това беше

(по-хубаво)

Това беше под неин контрол.

Тя срита отново Кирстен, като този път намери носа й. Главата на по-голямото момиче полетя назад и навсякъде се разлетя кръв, подобно на фонтан. То погледна Сара ужасено.

По-малкото момиче изпръхтя.

Още. Не спирай.

Скочи върху Кирстен, събори я на пода и започна да я удря отново и отново, докато юмруците й не станаха безчувствени. Изправи се и я срита в стомаха, ръцете, гърдите, краката. По-голямото момиче се сви, за да предпази лицето си.

Сара не беше изгубила контрол. Точно обратното. Чувстваше се отнесена. Радостна, но отнесена. Сякаш ядеше изключително вкусно парче торта насън.

Спря, когато Кирстен се разплака.

Сара се изправи над нея и задиша тежко. Кирстен плачеше с увити около главата си ръце. Сара забеляза кървящите й устни, счупения й нос и окото, което беше започнало да се затваря.

Ще живееш.

Падна на колене и доближи устни до ухото на Кирстен.

— Ако някога отново се опиташ да ме нараниш, ще те убия. Чуваш ли ме?

— Д-д-да!

Нещо щракна в нея и гнева вече го нямаше. Просто ей така. Сети се за нещо, което майка й й беше казала.

— Ако успееш да превърнеш враговете си в приятели, то тогава ще живееш по-добър живот, скъпа.

Тогава не знаеше какво означава това. Сега обаче беше разбрала.

Подаде ръка.

— Ела. Ще ти помогна да се изчистиш.

Кирстен я погледна с едното си здраво око. Все още се страхуваше. Нямаше й доверие.

— Защо ти е да ми помагаш?

— Не искам да те командвам, Кирстен. Просто искам да ме оставиш на мира. — Наведе се и размаха ръка. — Ела.

След още няколко секунди на недоверие Кирстен се предаде. Седна на пода и изгледа Сара със смесица от страх и интерес. Ръката й трепереше, когато я протегна към подадената й. Потръпна, когато се изправи.

Лицето й беше истинска каша.

— Май ти счупих носа.

— Аха.

Сара сви рамене.

— Съжалявам. Искаш ли да ти помогна да си измиеш лицето в банята?

Кирстен изгледа по-малкото момиче.

— Не. Ще се измия сама и после ще отида при медицинската сестра. — Опита се да се усмихне, провали се и сви рамене. — Ще й кажа, че съм се подхлъзнала и съм паднала на лицето си.

Сара гледаше как по-голямото момиче куцука към лекарския кабинет. След като изчезна от погледа й, седна на леглото си и се хвана за главата. Адреналинът й беше спаднал. Чувстваше се зле и трепереше цялата.

Легна и се загледа в долната част на леглото над нейното.

Може би сега нещата ще се оправят.

Бяха минали две години. Две години, откакто родителите й бяха убити, Тереза уби Денис, а тя попадна на това жестоко и недружелюбно място. Странника продължаваше да посещава сънищата й понякога, но все по-рядко и по-рядко.

Сара беше само на осем, но вече не беше невинна. Познаваше смъртта, кръвта и насилието. Осъзнаваше, че силните се справяха по-добре от слабите. Знаеше какво е секс във всичките му премени, макар че все още (за щастие) не го беше изпитвала от първа ръка.

Също така се беше научила да крие емоциите си. Имаше три неща, три талисмана, които не показваше на другите момичета. Господин Гушко. Семейната снимка, на която бяха тя, мама, татко, Бъстър и Дорийн. И снимката на майката на Тереза.

Беше я взела изпод матрака на леглото й. Имаше намерение един ден да й я върне.

Често мислеше за сестра си. Винаги щеше да приема Тереза като такава и да помни онази единствена безопасна вечер, в която играха на „Гледай си работата“ и се смяха. Никога нямаше да забрави защо Тереза извърши онова. Сара вече разбираше всичко.

Бръкна в задния си джоб и извади снимката на красивата млада майка. Прокара пръсти през нея и се усмихна на веселите очи и кестенявата коса.

Тереза щеше да бъде в поправителен дом, докато не навършеше осемнадесет. Кати Джоунс й беше казала това.

Още три години и ще е свободна.

Сара прибра обратно снимката и сплете пръсти зад главата си. Веднъж се опита да пише на Тереза. Беше й подготвила кратко глуповато писмо. Получи кратък отговор:

Не ми пиши, докато съм тук. Обичам те!

Разбираше я. Понякога си представяше как Тереза навършва осемнадесет и я осиновява. Знаеше, че това са глупави мечти. Но не искаше да я напускат.

Кати Джоунс й идваше на посещение през три-четири месеца. Сара се радваше на компанията й, макар да не беше сигурна за причината за тези посещения. Кати беше трудна за разчитане.

Както и да е. Просто не губи визитката й.

Сара беше започнала да мисли като човек, който трябва да оцелее на всяка цена. Тя оценяваше всичко в ползи и пречки. Ползите бяха важни. Кати беше от полза. Кати я запознаваше с доста важни неща като положението на Тереза и информацията, че Дорийн е била взета от Джон и Джейми Овърман. Ей такива работи.

Като се изключеше Кати, Карън Уотсън беше другата й връзка със света. Сара се намръщи. Вече разбираше какво имаше предвид Тереза, като каза, че тази жена е олицетворение на злото. Карън Уотсън не беше просто незаинтересована за благополучието на децата — тя ненавиждаше тези, за които беше отговорна. Тя беше една от малцината, които Сара мразеше от дъното на душата си.

Почукване на вратата я извади от унеса й. Изправи се и седна в леглото си. Джанет надникна в стаята.

— Сара? Карън е дошла да те види.

— Добре, Джанет.

Кльощавата жена се усмихна и си тръгна. Сара се намръщи.

Какво иска тази вещица?

* * *

Карън беше седнала на една маса в общите части. Сара се разположи срещу нея. Социалната работничка огледа момичето.

— Как я караш, принцесо?

— Добре.

Сара искаше да й отговори „Какво ти пука?“, но знаеше, че е по-добре да не го прави. Силните се справяха по-добре от слабите, а в техния случай Карън беше силната.

— Смяташ ли, че вече си научи урока? Знаеш ли как да се държиш в приемно семейство?

Карън за първи път й зададе този въпрос преди година. Сара имаше рожден ден, но без торта, и беше тъжна и гневна. Тогава се разкрещя на Карън и избяга. Имаше цяла година да помисли и този път беше готова.

— Така мисля, госпожице Уотсън. Наистина.

Искаше да се махне от това място. Карън Уотсън беше ключът за навън. Ползи и пречки.

Карън се усмихна.

— Добре. Радвам се да го чуя, Сара, защото разполагам със семейство, при което мога да те пратя. Не са богати, но ще бъдеш единствената там.

Сара склони глава, изглеждаше като едно скромно момиче.

— Много ще се радвам, госпожице Уотсън.

Карън й кимна одобрително.

— Да. Смятам, че си си научила урока. — Социалната работничка стана. — Събери си багажа довечера. Утре ще те заведа.

Сара я наблюдаваше как се отдалечава. Усмихна се.

Майната ти, дърта кучко.

* * *

Сара отиде в стаята си и продължи да гледа матрака над нея, когато Кирстен се върна. Двете очи на по-голямото момиче бяха насинени. Носът й беше превързан, а устните зашити. Куцаше. Потръпваше, когато си поемеше въздух. Отиде до собственото си легло, което беше извън полезрението на Сара. То изскърца, когато Кирстен се покатери на него и след това настъпи тишина. Бяха сами.

— Счупи ми няколко ребра, когато ме срита, Лангстром.

Не звучеше гневна.

— Съжалявам — съумя да изрече Сара, макар да знаеше, че тонът й не е на човек, който съжалява.

— Направи каквото беше необходимо.

Настъпи поредният дълъг момент на мълчание.

— Защо си опаковала багажа си?

— Утре ще ме пращат в ново приемно семейство.

Последва още един мълчалив миг.

— Е… късмет тогава, Лангстром. Без лоши чувства.

— Благодаря ти.

Сара се шокира, когато няколко сълзи се стекоха от очите й. Думите на врага й я бяха хванали неподготвена и й подействаха по начин, който не можеше да разбере. Но знаеше на кого трябва да бъде благодарна.

— Благодаря ти, мамо — прошепна на себе си тя.

Избърса сълзите си.

Ползи и пречки. Сълзите бяха пречка.