Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (58)

58.

Густаво Кабрера седи на стол и ни гледа. Рамото му е превързано. Ръцете му са обезопасени с белезници в скута му, а не зад гърба му. Трябва да е по-притеснен. Вместо това изглежда напълно спокоен. Очите му не се отделят от Алън. Преценяват го.

Алън няма нищо против това. Той е изключително спокоен, но това е заблуда, защото, що се отнася до разпитите, е истинска акула. Като лъв, който си е хванал агънце. Килва глава и също преценява Кабрера. Изчаква го.

— Ще призная — казва задържаният. — Ще ви кажа всичко. Ще ви дам местоположението, на което се намират заложниците.

Гласът му е мек, мелодичен и някак си благоговеен.

Алън почуква с пръст устните си. Замислен е. Става изведнъж. Навежда се над Кабрера и навира големия си пръст в лицето му. Заговаря му със силен, гръмък и обвинителен тон:

— Господин Кабрера, наясно сме, че вие не сте човекът, когото търсим!

Радостта в очите на мъжа е заменена от притеснение. Устата му зейва в изумление, затваря се, отново зейва. Необходимо му е известно време, за да се вземе в ръце. Стиска здраво устни. Очите му стават тъжни. Въпреки всичко това продължава да е много спокоен.

— Съжалявам. Нямам представа за какво говорите.

Алън избухва в лаещ смях. Звучи малко ненормален и много заплашителен. Плашещ. Щях да се притесня, ако не знаех, че всичко това е представление. Алън сяда също толкова внезапно, колкото и стана, и се навежда напред. По-спокоен е, те са просто две момчета, които си говорят. Усмихва се и размахва пръст към Кабрера в добре познатия жест „ах ти, старо куче“. Иска да му каже да не се опитва да продава краставици на краставичар.

— Вижте, сър, разполагаме със свидетел. Знаем, че не сте вие. Няма съмнение в това. Единственият въпрос, който ни интересува, е защо работите с този мъж? — Гласът на Алън е тих, спокоен и сладък като сироп върху палачинки. Следва рязка промяна: — Хей! На теб говоря! — изкрещява отново, силно и гръмко.

Кабрера се стряска. Извръща поглед. Непостоянството в поведението на Алън го притеснява. Бузата му потреперва в нервен тик.

— Този човек е бил жертва на насилие — обясни ми Алън преди разпита. — Мъченията се основават предимно на награда, наказание и установяване на интимност. Мъчителят ще ти крещи, ще те нарича с отвратителни имена и ще те гори с цигара, след което лично ще нанесе мехлема върху изгарянията и ще бъде загрижен и добър. Накрая жертвата ще иска едното повече от другото.

— Ще иска човека с мехлема и приятния глас.

— Точно така. Няма да горим Кабрера с цигари, но смяната между ярост и доброта ще го разтърси доста сериозно.

Разбрано — помислям си. Задържаният започва да се поти.

— Господин Кабрера. Наясно сме, че е трябвало да умрете тук. Как ще реагирате, ако ви кажа, че сме съгласни да инсценираме смъртта ви? Ще накараме всички да смятат, че сте били застрелян, докато сме се опитвали да ви заловим? — Алън говори с нормалния си глас. Той е успял да внуши страх в задържания и да доминира над него.

Кабрера го поглежда, изпълнен с надежда, колебание и недоверие.

— Ако ни помогнете — продължава Алън, — ще ви изведем оттук в чувал за трупове. — Обляга се назад. — Ако не ни сътрудничите и не ни позволите да ви помогнем, ще ви изведа под съпровода на безброй камери и той ще разбере, че сте останали жив.

Задържаният не отговаря нищо, но виждам ясно конфликта в него.

Той гледа Алън известно време, преценява дали казва истината. Забива поглед в пода. Цялото му тяло се свлича. Треперенето в бузата му изчезва.

— Не ми пука за мен. Не можете ли да го разберете?

Гласът му е смирен, спокоен. Трудно ми е да повярвам, че тази благост принадлежи на човека, нахлул в лобито на ФБР и оставил само разруха след себе си. Кое е истинското му лице?

Вероятно и двете.

— Разбирам го като концепция — отвръща Алън. — Не разбирам обаче защо трябва да е така при вас. Просветлете ме.

Кабрера го дарява с поредния преценяващ поглед, този път го задържа за по-дълго.

— Така или иначе ще умра. Вината е моя и ничия друга. Имам слабост към жените, а не съм особено прилежен в използването на предпазни средства. — Свива рамене. — Получих каквото си заслужих — ХИВ. Понякога си казвам, че не съм виновен. Бях… наранен като малко момче.

— Как сте били наранен, сър?

— За кратко време, което беше истински ад, станах притежание на много зли мъже. Те… — Кабрера извръща очи. — Те намериха начин да ме подчинят. Когато бях на осем. Тези мъже ме отвлякоха, докато носех вода за къщата ни. Отвлякоха ме и още първия ден ме изнасилиха и пребиха. Шибаха краката ми, докато кръвта не потече като реки от тях.

Гласът му е тих, почти замечтан.

— Докато ме биеха, настояваха за нещо. Искаха да изричам следните думи: „Ти си Богът. Аз благодаря на Бога“. Колкото повече плачехме, толкова повече ни биеха. Винаги по краката. Бях отведен с други деца — момичета и момчета — в Мексико Сити. Пътуването беше дълго, но чрез заплахи ни накараха да мълчим през цялото време. — Погледът му отново се насочва към мен и имам чувството, че от очите му са потекли кървави сълзи. — Понякога се молех да умра. Болеше ме, не само тялото. — Почуква главата си. — Но и тук. — Потупва гърдите си. — И тук.

— Разбирам — отвръща Алън.

— Може би е така. Може би наистина разбирате. Но това беше един специален ад — продължава Кабрера. — В Мексико Сити чухме разговорите между пазачите и от думите им разбрахме, че в следващите месеци ще бъдем отведени в Америка. Дотогава щяхме да бъдем тренирани и след това продадени на много лоши мъже за огромни суми.

Трафикантският пръстен — мисля си аз. — Кръгът се затваря.

— Бяхме на някакво затънтено място без светлина. Семейството ми беше много религиозно, нали разбирате. Учеха ме да вярвам в Бог, Исус Христос и Дева Мария. Молех се много, но въпреки това тези мъже дойдоха и ме нараниха. — Потръпва. — Тогава не разбирах. Целостта на плана на Господ. На това мрачно място, погълнат от най-огромното отчаяние на света, Той ми изпрати ангел.

Кабрера се усмихва, докато изрича тези думи, и очите му проблясват. Гласът му се надига като вълна, която винаги приижда, но никога не стига до брега.

— Той беше специален, това момче. Трябваше да бъде. Беше по-млад и по-малък от мен, но някак си не погуби душата си. — Продължава да ме гледа настоятелно. — Позволете ми да ви обясня важността на това. Момчето беше само на шест години, много красиво. Толкова красиво, че мъжете използваха най-много него. Всеки ден, а понякога по два пъти на ден. Също така много ги гневеше. Защото не плачеше. Искаха да видят сълзите му, но то отказваше да им угоди. Биеха го, за да го накарат да се разплаче. — Кабрера поклаща тъжно глава. — Разбира се, винаги се разплакваше по някое време. Въпреки това… не погуби душата си. Само един ангел можеше да устои на всичко това.

Густаво затваря очи, отваря ги.

— Аз не бях ангел. Аз губех душата си и изпадах все по-надълбоко в отчаянието. Извръщах се от Бог. Обмислях да се самоубия. Мисля, че той го усети. Започна да идва вечер при мен и да ми шепти в ухото, докато ръцете му докосваха лицето ми. Моят красив бял ангел. „Бог ще ни спаси — казваше ми той. — Трябва да вярваш в Него. Трябва да продължиш да вярваш.“ Тогава беше на шест, най-много на седем, но говореше мъдро и точно неговите думи ме спасиха. Научих историята му, как е бил призован от Бог, когато е бил само на четири години, и е искал да влезе в семинарията в най-ранната възможна възраст, за да отдаде живота си на Светата Троица. Но тогава една нощ дошли мъжете и го откраднали от семейството му. „Въпреки това — казваше ми той — не можеш да изгубиш вяра. Бог ни изпитва.“ Усмихваше ми се с неговата нечовешки чиста усмивка, която ми носеше блаженство и надежда, че ще ме измъкне от отчаянието, което заплашваше да ме удави.

Очите на Кабрера са затворени, мъжът благоговее.

— Цяла година беше така. Страдаше всеки ден, всички страдахме. Вечер ни говореше и ни караше да се молим, за да не мислим за смъртта. — Мъжът млъква и се отнася нанякъде. — Един ден, блажен ден, той спаси тялото и душата ми. Бяхме само двамата. Единият от пазачите ни транспортираше до дома на много богат човек, за когото едно момче не беше достатъчно. Тресях се от страх, но момчето, ангелът, както винаги, остана спокойно. Докосна ръката ми, усмихна ми се и се помоли, но след като видя, че молитвите не стигат до сърцето ми, се обезпокои. Този път много се страхувах въпреки утешителните му думи. Страхът ми продължаваше да расте, докато не започнах да се треса неконтролируемо. Пристигнахме в къщата и без да ме предупреди, хвана лицето ми в ръце. Целуна ме по челото и ми каза да съм готов. „Не се страхувай, но вярвай в Бог“, бяха думите му. Слязохме от колата, а пазачът вървеше след нас. Момчето се обърна в един момент и срита мъжа в слабините. Пазачите бяха свикнали да им се подчиняваме и не внимаваха особено. Този се сви от болката и закрещя гневно. „Бягай!“, нареди ми момчето, а аз просто стоях на място и се тресях. Не бях сигурен какво да направя. Бях жертва и щях да си остана такава. „Бягай!“, провикна се отново то, само че този път сякаш гръм удари, сякаш гласът не беше на човек, а на ангел. Момчето се нахвърли на пазача и започна да го рита. Думите му достигнаха до мен. Побягнах.

Кабрера почесва предмишницата си. За момент успявам да го видя там в миналото, но то се размива с настоящето. Страхът от нерешителността, радостта да избягаш от ада. Вината да получиш нещо, което момчето ти е предложило, и да го зарежеш.

— Не е нужно да ви разказвам историята час по час или месец по месец след това. Успях да избягам от онзи ад на земята. Върнах се у дома при семейството си. Много години след това бях проблемно момче, а по-късно и проблемен мъж. Не бях светец, по-скоро бях грешник, но — и това е най-важното нещо от всичко — оцелях. Не извърших самоубийство. Не проклех безсмъртната си душа. Разбирате ли ме? Той ме спаси от най-ужасната участ. Заради онова, което направи за мен, няма да ми бъде отказано да отида в рая.

Не споделям схващанията на Кабрера, но усещам колко е силна вярата му и какво му дава тя и това ме изумява в добрия смисъл на думата.

— Дойдох в Америка — продължава той. — Вярвах в Бог, но бях проблемен тип. Срамувам се да си призная, че вземах наркотици. Срещах се с проститутки. Хванах вируса. — Поклаща глава. — Отново ме налегна отчаяние. Отново започнах да мисля, че смъртта е по-добра от живота. В онзи момент осъзнах, че вирусът е послание от Бог. Той ми беше изпратил ангел веднъж, ангел, който ме беше спасил. Трябваше да бъда благодарен. Вместо това прекарах дълги години затънал в собствените си тъга и гняв. Послушах предупрежденията на Бог. Промених се, обрекох се на безбрачие. Отдадох Му се. И тогава, един ден преди единадесет години, ангелът се завърна.

Очите на Кабрера се натъжават.

— Все още беше ангел, но вече не на светлината. Беше се превърнал в ангел на мрака. Ангел на отмъщението.

Татуировката — сещам се.

— Каза ми, че е преживял ужасни — наистина ужасни — неща, след като ми е помогнал да избягам. Не мога да ви опиша злините, които му бяха сторили. Сподели ми, че в определени моменти се усъмнил в Божията любов. Но след това си ме спомнял, започвал да се моли и отново се убеждавал в нея. Бог го изпитвал. Бог щял да го спаси от онова място. — Кабрера се намръщва. — Един ден Бог наистина го направил. Един ден вярата на момчето, всичките му молитви и жертвата му за мен били възнаградени. Той и другите деца, които вече били в Америка, били спасени от полицията и от вашето ФБР. Описа ми го като величествен момент. Имал чувството, че Бог го целунал. Вярата и страданията му били оправдани.

Кабрера млъква. Дълго време не продумва нищо. Едно много лошо чувство започва да се надига в мен. Чувство, което ме кара да си мисля, че знам какво следва.

— Една нощ, каза ми той, Бог ги върнал в ада. Лошите мъже дошли на мястото, където били изпратени, и убили полицаите, които ги пазели. Мъжете дошли и отново ги отвели в робство. Било ужасно — прошепва Кабрера. — Можете ли да си представите? Да бъдеш в безопасност и изведнъж отново да ти отнемат надеждата? Това било най-лошото за него. Те знаели, че е помогнал на полицията и е казал името на пазача. Не го убили, но го наказали по начини, които превърнали досегашните му преживявания в ада като рай.

Вътрешно вече знаех това, но ми трябваше потвърждение.

Премествам се и заставам до Алън.

— Името на момчето е било Хуан, нали? — питам Кабрера.

Той кима.

— Да. Ангел на име Хуан.

Нямам представа дали описанието му на младия Хуан като светец е истина, или това са прекалено идеализираните спомени на едно ужасено и изтормозено дете, което е намерило много добър приятел в най-дълбока нужда. Онова, което знам, е, че това е история, която съм чувала и преди. Това е история, в която никой не побеждава, дори и ние.

Убийците са си убийци и онова, което правят, е непростимо, но има трагедия в тези, които са превърнати в такива. Забелязва се в яростта им. Действията им не са за да се наслаждават, а за да изпуснат насъбралите се в тях писъци. Писък към бащата, който ги е изнасилвал, към майката, която ги е била, към брата, който ги е горил с цигара. Тяхната безпомощност ги е довела до причиняването на смърт. Ние ги залавяме и ги затваряме, защото така трябва, но няма победител в цялата тази работа.

— Моля, продължавайте — настоява Алън с нежен глас.

— Каза ми, че е осъзнал, че Бог има други планове за него. Че е сгрешил, като си е помислил, че е светец и че е сравнявал страданията си с тези на Христос. Сега неговият дълг бил не да лекува, а да отмъщава. — Кабрера се помества в стола си, видимо му е неудобно. — Докато изричаше тези думи, очите му бяха страшни. Имаше толкова много гняв и ужас в тях. Не приличаха на очи, които принадлежат на някой, докоснат от Бог. Но кой бях аз, че да съдя? — Въздиша. — Той беше избягал от мъчителите си. Разказа ми как се е върнал при тях в късни доби, за да въздаде правосъдие и да отмъсти на онези, които са го измъчвали. Така разбрал, че мъжете, които предали него и другите деца, били двама — агент на ФБР и полицай. Тези мъже, каза ми той, били най-зли от всички — те се криели зад маски и символи. Имал план, който подготвял отдавна, и ме помоли за помощ. Не искал да бъде заловен, след като всичко приключело, защото Бог му разкрил, че работата му трябвало да продължи след отмъщението за собствените му мъчения. Бил съм му необходим, за да се превърна в него във вашите очи. Съгласих се.

— Сър — прекъсва го Алън. — Знаете ли къде можем да открием Хуан?

Кабрера кима.

— Разбира се. Но няма да ви кажа.

— Защо? — пита Алън. — Трябва да сте наясно, че той не се подчинява на Божията воля, Густаво. Знаете това. Той убива невинни хора. Опропасти живота на едно младо момиче. — Среща погледа на задържания. — Не убивай^[1], Густаво. Вие сте убивали за него. В лобито на ФБР умряха невинни млади мъже. Добри мъже, които никога не са наранявали дете и не са правили нищо друго, освен да си вършат работата.

На лицето на Кабрера се появява болезнено изражение.

— Знам. Наистина. И ще се моля на Бог да ми прости. Но трябва да разберете… трябва! Той ме спаси. Не мога да го предам. Не мога. Не правя това за онзи, в който се е превърнал сега. Правя го за онзи, който беше.

Всичко това е много мелодраматично, но искреността му е направо агонизираща.

Алън го натиска отново и кара тика на бузата му да се завърне заедно с потта по челото му, но не постига нищо.

Кабрера е бил спасен от по-ужасна от смъртта съдба. Хуан му беше помогнал да избяга не само от истинския затвор, но и от отчаянието. Собственият му живот е бил опропастен от причиненото му зло, но вярата му обещаваше изкупление — врата, която Хуан беше оставил отворена за него.

Що се отнасяше до Хуан… Това беше история на ужасите, която не исках дори да си представям. Най-ужасното нещо беше, че ние бяхме помогнали за създаването на това чудовище. Двама корумпирани служители на реда го бяха продали като стока и бяха опропастили едно нежно и изключително набожно момче. Хуан беше паднал ангел, но това се беше случило с помощта на хора, в които трябваше да има доверие.

Тук ставаше въпрос за добри и лоши човешки същества и просто не виждах как Кабрера ще се пречупи.

— Мога да направя едно добро нещо — казва той.

— Какво?

Той кима към лявата част на къщата.

— В кабинета ми има компютър. Ще намерите местоположението на момичетата. Дженифър и Тереза. Живи са. — Кабрера въздиша отново, този път още по-тъжно. — Един ангел ги прати в ада. Преживяха доста лоши моменти.

* * *

— Къде са? — питам Алън, който вече ми е казал, но не съм го чула.

— Северна Дакота — отвръща той. — В стар ракетен силоз. Хиляда квадратни метра под земята — земя, която е в средата на нищото. През годините правителството разчисти доста силози и подземни бази. След това ги продаде, най-вече на агенции за недвижими имоти, които ги ремонтираха и препродадоха.

— Това законно ли е? — питам изумена.

Алън свива рамене.

— Разбира се.

Както беше казал Кабрера, открихме местоположението на Тереза и Дженифър на личния компютър в кабинета му заедно със зърнести снимки, вероятно на момичетата. Те са голи, измъчени и нещастни, но иначе са невредими.

— Свържи се с офиса ни там. Да измъкнат момичетата и да ги доведат тук. Знаем ли как да влезем?

— Има електронна ключалка с тридесетцифрен код. Ще им го изпратя.

Алън тръгва към предната врата на къщата. Навън се чуват хеликоптерите на новинарските емисии. Засега са само те — това е хубавото да се намираш в къща, скрита зад врати и стени. Брейди е разположил хората си пред тях, докато не дойдат местните ченгета да поемат случая. Никой не може да влиза, точка. Буун и още един член на SWAT са в колата на съдебния лекар, който ескортира „трупа“ на Кабрера привидно към моргата. В интерес на истината той няма да стигне дотам. Ще бъде под охрана в секретна квартира.

Оглеждам наоколо.

Идвал е тук, но не е живял тук.

Набирам един номер и слагам телефона на ухото си.

— Какво? — пита Джеймс, любезен както винаги.

— Къде си?

— Изписвам се сам от болницата. Тези тъпаци искат да ме оставят тук. Прибирам се у нас.

— Не така, Джеймс. Тези „тъпаци“ бяха хората, които те закърпиха.

— Тази част не е тъпа. Задържането ми тук обаче е.

Предавам се.

— Имам нужда от гледната ти точка.

— Слушам те — отвръща веднага, без колебание.

Точно заради подобни моменти все още не сме го удушили. Винаги е готов за работа. Винаги.

Запознавам го с новите неща около случая.

— Кабрера казва, че знае самоличността на Странника. Но няма да ни я разкрие.

Джеймс млъква за малко, за да помисли.

— Нищо не ми идва наум.

— На мен също. Слушай… знам, че каза, че се прибираш у вас, но искам да погледнеш отново компютъра на Майкъл Кингсли. Едва ли го е направил непробиваем. Все пак е искал да влезем в него.

* * *

— От Дакота са се заели — съобщава Алън и ме изважда от мислите ми. — Изпращат агенти и екип на SWAT. Както и местните бомбаджии, в случай че Странника реши да се прави на интересен.

— Къде е Кърби?

— Няма я. Каза, че ще се върне в секретната квартира.

— Имаме проблем, Алън. Нямаме доказателства. Не разполагаме с нито една улика, която може да ни послужи. Дори да знаехме кой е той, всичко е косвено. И то в най-добрия случай.

Той разперва ръце.

— Тогава ни остава само едно.

— Какво?

— Да разгледаме отново местопрестъплението. Обади се на Кали и Джийн да дойдат тук. И двамата имаме опит с това. Понякога трябва да свършим мръсната полицейска работа.

— Наясно съм с това. Проблемът при мен е концептуален. Когато погледна този случай, знаеш ли какво виждам? Никое от доказателствата не е намерено от криминолозите. Всички са смятали, че го разбират. Че знаят как мисли. Според тях не е оставил нищо след себе си.

— Но той е оставил. Както с Тереза. Не е можел да контролира всичко и не е знаел, че Сара ще я пропусне в дневника си. — Алън свива рамене. — Той е умен, но не е суперчовек.

Знам, че е прав. Знам го от дъното на душата си. Въпреки това не мога да се побера в кожата си. Толкова сме близо и в същото време въобще не сме.

— Добре — предавам се пред истината аз. — Да докараме Кали и Джийн тук.

— Смятай го за свършено.

Лутам се в кабинета му и се опитвам да разкарам раздразнението си, докато Алън запознава Кали с настоящата й задача. Както останалата част от къщата кабинетът е в тъмно дърво, тъмен килим и кафяви стени. Всичко е старомодно и някак си разточително, но на мен въобще не ми харесва.

Бюрото, забелязвам след малко, е огромно и подредено. Прекалено подредено. Приближавам се и осъзнавам, че съм права. Кабрера има обсесивно-компулсивно разстройство. От лявата страна са наредени три писалки. Всяка от тях е перфектно разположена спрямо останалите и спрямо правите ъгли на бюрото. В дясната страна има още три писалки и един бърз поглед веднага потвърждава, че са подредени не само една с друга, но и с тези вляво. В горната част на бюрото е разположен хоризонтално нож за отваряне на писма, близо е до компютърния монитор. Стои на равни разстояния между химикалите. Любопитството ми ме кара да отворя средното чекмедже. Виждам същата подредба на кабарчета, кламери и ластици. Нямам намерение да ги броя, но съм сигурна, че количеството на всяко от тези неща отговаря на количеството на другите.

Всичко това е много интересно, но не ми помага по никакъв начин. Намръщвам се. Все още съм ядосана.

Заглеждам се в компютърния екран. Една от иконите привлича вниманието ми: Адресна книга.

Навеждам се и с помощта на мишката кликвам два пъти върху нея. Отваря се списък с номера и адреси. Не са много, но са смесица от лични и бизнес контакти. Разглеждам ги.

Нещо ми хрумва. Отново се намръщвам.

Отново преглеждам имената. Още едно хрумване.

Липси…

Нещо липсва. Какво?

Преглеждам списъка пет пъти, преди да го видя.

— Копеле! — изправям се шокирана. Покривам очи с ръка, ядосана на собствената си глупост. — Тъпачка — скастрям се аз.

Не някакво доказателство сочи към нашия човек, а липсата му.

— Алън! — излайвам аз.

Той идва при мен, веждата му е повдигната в недоумение.

— Знам кой е Странника.