Филип Рийв
Дяволски устройства (35)

35.
Изоставени в небето

На Облак 9 стана много тихо, след като Бурята си тръгна. Вятърът продължаваше да свисти през отпуснатите въжета, останалите здрави балони се блъскаха един друг и тътенът от срутващи се подове долиташе от вътрешността на Павилиона, но това не бяха човешки звуци и затова нямаха значение.

Тео и Рен отведоха припадналия Пенироял в гората от кипариси, която се намираше между навеса за лодки и декоративния лабиринт. В сърцето на гората имаше фонтан. Оставиха професора до него, като се опитаха да го наместят в удобна поза. След това Тео седна, отпусна глава върху ръцете си и също заспа. Това изненада Рен. Колкото и да беше изморена, знаеше, че е твърде изплашена и притеснена, за да заспи. Явно спътникът й не се чувстваше по този начин. Той беше участвал в битка и преди и вероятно е свикнал с подобна несигурност.

— Бу-Бу, гълъбице моя, мога да обясня всичко! — измърмори Пенироял, размърда се и отвори едва очи. Видя, че Рен е до него и каза: — О, ти ли си?

— Заспивай — нареди му момичето.

— Не ме харесваш — каза сърдито професорът. — Виж, съжалявам за баща ти, наистина. Горкият млад Том. Не исках да го нараня. Стана случайно, кълна ти се.

Рен провери превръзката му.

— Не е само заради това — отвърна тя. — Също и онази твоя книга. Пълна е с лъжи! За госпожица Фрея, Анкъридж и относно сделката, която мама е сключила с Ловците…

— О, това е истина — отвърна Пенироял. — Признавам, че може да съм поукрасил малко фактите тук и там, за да е по-интересно повествованието, но Хестър Шоу наистина изпрати Аркангел след нас. Самата тя ми сподели това. „Аз съм тази, която изпрати Ловците тук — каза ми насаме. — Защото исках Том да бъде отново само мой. Той е моето хищническо злато.“ И няколко месеца по-късно, докато бях сред бежанци от Аркангел, се запознах с очарователна млада жена на име Джулиана. Била робиня в дома на онзи грубиян Пьотр Масгард. Тя ми каза, че станала свидетелка на сделката. Някаква авиаторка отишла при господаря й и му разкрила местоположението на Анкъридж. Млада авиаторка, която била почти момиче все още, с обезобразено лице…

— Не ти вярвам — отвърна начумерено Рен, остави го сам и излезе в градините. Не можеше да е истина, Пенироял отново прибягваше до старите си номера и извърташе истината. Но защо толкова много държи на тази част от историята си, след като призна, че останалото е измислица?, зачуди се момичето. Е, може би, защото вярваше в нея. Може би мама наистина му е казала това, за да го изплаши. А що се отнася до робинята на Масгард, това, че е видяла господаря си да разговаря с някаква обезобразена авиаторка, не означаваше, че е била майка й, все пак въздушната търговия е опасна работа, сигурно има много авиаторки с обезобразени лица…

Рен поклати глава и се опита да прогони обезпокоителните мисли. Имаше по-важни неща, за които да се тревожи, от глупавите истории на Пенироял. Облак 9 се люлееше под краката й, а нощта беше изпълнена със стенанията на опънатите въжета. От наклонените ливади се издигаше дим, който скриваше разпръснатите тела и преобърнатите бюфетни маси. Рен събра малко разсипани ордьоври и се загледа в Павилиона, докато ги ядеше. Не й беше лесно да приеме промяната, която красивата сграда беше претърпяла. Цялата беше измърсена и наклонена, а светлината, която се носеше от счупените й прозорци, представляваше червеното сияние на разпространяващите се пламъци. Големият централен купол зееше като пръсната пърхутка. Балоните над него като че ли все още се държаха, но целите бяха почернели от дима, а някои от по-буйните пламъци подскачаха от покрива на крилото за гости на Пенироял и се доближаваха опасно много до тях.

Докато стоеше и гледаше всичко това, Рен осъзна, че някой е застанал до нея и я наблюдава.

— Тео? — попита тя и се обърна.

Но не беше приятелят й.

Момичето се стресна, изгуби равновесие върху наклонената земя, падна и изхълца от страх. Преследвачът не помръдна, а само се стегна, когато градината се разлюля. Той се беше втренчил в Рен. Дали е възможно да гледа по различен начин с тези негови зелени лампи вместо очи? Светлината от огньовете се отразяваше върху очуканата му броня и изцапаните му нокти. Главата му потрепна. От раните му течаха масло и лубрикант.

— ТИ НЕ СИ НЕЯ — каза преследвачът.

— Не — съгласи се Рен с писклив глас като някакво малко мишле. Нямаше представа за кого говори ужасната машина, но не искаше да спори. Тя се затътри по дупе назад в опит да се отдалечи от него.

Преследвачът бавно се приближи до нея и отново спря. Рен като че ли чуваше странни механизми да бръмчат и тракат в бронирания му череп.

— ПРИЛИЧАШ НА НЕЯ — каза той. — НО НЕ СИ ТЯ.

— Да, знам, много хора ни бъркат — отвърна Рен и се зачуди с кого я бърка. Нямаше смисъл да бяга, каза си тя, но тялото й и желанието й да остане жива не искаха да я слушат. Тя се изправи, побягна, хлъзна се на мократа трева и полетя надолу по склона на градините.

— ВЪРНИ СЕ — замоли я Шрайк. — ПОМОГНИ МИ! ТРЯБВА ДА Я НАМЕРЯ! — Преследвачът хукна след нея, но се спря. Ако подгонеше момичето, само щеше да я изплаши повече, а вече беше отвратен от ужаса и ненавистта, които видя изписани на това странно, познато лице. Видя я как се изгуби насред дима. Централният купол на Павилиона се срина в балната зала в облак от искри зад него. Колела от останки се затъркаляха покрай него, за да се разбият във фонтана и саксиите или да паднат от края на палубата и да полетят надолу в пустинята.

Шрайк не им обърна внимание и въпросително наклони глава на една страна. Чувствителните му уши успяха да различат жуженето на аеродвигатели над царуващия шум.

* * *

Зяпнала в опит да си поеме въздух и с препускащо в гърдите й сърце, Рен се върна обратно в гората от кипариси. Пенироял беше заспал или изпаднал в безсъзнание отново, но Тео стана на крака.

— Какво има, Рен?

— Преследвач! — съумя да отговори тя. — Зелена буря са оставили преследвач. Онова голямо грозно създание, което се би с другата…

Пенироял простена и се размърда. Тео дръпна нежно момичето настрани.

— Рен, ако този преследвач искаше да ни убие, вече щеше да ни е намерил, нали? Щеше да те последва и вече да е тук.

Момичето помисли по въпроса.

— Мисля, че беше повреден — отвърна тя.

— Значи това е причината.

— Според мен е полудял — продължи Рен, като си спомни странния начин, по който преследвачът й говореше. Разкикоти се нервно. — Ако работата на другите преследвачи е да убиват хора, предполагам, че е добра идея да зарежат някого, който е полудял, на обречен остров. Може би просто е искал да си поговорим за времето. Или пък да ми ушие жилетка.

Тео се засмя.

— Както и да е — каза той, — всичко ще е наред. С бързината, с която губим газ, ще кацнем в пустинята след около половин час.

— Казваш го така, сякаш е нещо хубаво.

— Такова е — отвърна Тео. — Ела и виж.

Двамата прекосиха гората и стигнаха до края й. Там само една къса и стръмна ливада ги делеше от ръба на палубата. Зад парапета се виждаше земята. Сянката на Облак 9 се плъзгаше по извити дюни и голи камънаци. Навсякъде около тях беше осеяно със светлини и призрачни облаци прах, които обозначаваха наближаването на малките градове и села, устремени към мястото, където смятаха, че ще падне Облак 9.

— Клошарски градове! — извика Рен. — Ще ни изядат!

— Ще изядат Облак 9 — отвърна Тео. — Не нас. Ще слезем в пустинята, преди градовете да пристигнат, и ще се качим на борда им като пътници, а не като плячка. Ще вземем злато, Стара технология или нещо друго от Павилиона, за да си платим пътуването. Ще се оправим.

Рен се успокои. Така са се събрали мама и татко, помисли си тя. Така хората се сплотяват, като преживяват подобни приключения заедно. Това е достатъчно силно, за да преодолее всичко друго като недоверие, грозота и подобни. Не че Тео беше грозен. Никак даже. Рен се обърна да го погледне. Лицата им бяха толкова близо, че върхът на носа й докосна бузата му.

И в този момент, когато момичето осъзна, че ще се целунат и част от нея наистина го искаше, но друга част беше по-изплашена от целувката, отколкото от клошарските градчета, ливадата, също като палуба на лодка в бурно море, пропадна внезапно под краката им и тя полетя към Тео, а Тео към едно дърво.

— Богове! — оплака се Рен.

В короната от балони на Облак 9 ставаха лоши неща. Централната клетка се беше спукала от подскачащите от Павилиона пламъци и газта излизаше от нея под формата на синя огнена струя. Няколко от по-малките балони все още се държаха, но не бяха достатъчни, за да поддържат тежестта на Облак 9 за дълго. Палубата се наклони още повече и водата от фонтаните и басейните започна да се излива от ръба на малки бели водопади. Падаха останки, статуи, беседки, палми в саксии, градинско обзавеждане, палатки и музикални инструменти, всичко се сипеше като манна небесна върху дюните долу.

Мръсните градове на пустинята увеличиха скоростта си и започнаха да се бутат и да се карат в желанието си да стигнат първи на мястото на катастрофата.

* * *

„Джени Ханивър“ прелетя през дима и прахта в сянката на Облак 9. През прозорците на бакборда се виждаше как долната му част е наклонена и наподобяваше на огромна опустошена стена, осеяна с кратери от бомбите и изгорели останки. Хестър насочи прожектора натам и видя как няколко метални пътеки на поддръжката се срутиха, а след тях и една предупредителна табела, на която пишеше с печатни бели букви, високи три метра: ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. Лифтът се люлееше на откъснатите въжета, а от разбитата му кабина се развяваха окървавени бални рокли и вечерни роби.

— Закъсняхме — каза Хестър. — Няма да има оцелели там горе.

— Не говори така! — скастри я Том. Тонът му беше остър, защото все още беше изнервен от спора им. Не искаше повече да се карат, защото най-важното в момента беше намирането на Рен, но нещата между него и Хестър се бяха променили и не смяташе, че ще могат да се поправят. Суровото й държание и спокойствието, с което заряза Рибна крокета, караха вътрешностите му да се свиват.

Разгневен, Том се зае с управлението на „Джени“, плъзна го над палубата и внимателно го прекара през такелажа. Изведнъж му се прииска с него да е Фрея, а не Хестър. Тя нямаше да изостави горкия Рибна крокета. Тя щеше да намери изход от кулата на Шкин, без да се налага да убива всички онези мъже. И нямаше да губи надежда за намирането на Рен толкова бързо.

— Помниш ли Лондон? — попита той. — Помниш ли нощта на МЕДУЗА, когато дойдох да те спася? Тогава положението също изглеждаше безнадеждно, но те намерих, нали? А сега двамата ще намерим Рен.

Облак 9 се разлюля като кадилница под тях. Хестър насочи прожектора към опустошените му градини.

* * *

Рен и Тео влачеха Пенироял между тях и вървяха настрани по стръмната повърхност на градините. Търсеха място, където да се прикрият, когато палубата падне долу.

— Добра работа! — каза им професорът, който дойде за кратко в съзнание. — Великолепни сте! Ще се погрижа и двамата да получите свободата си… — След тези думи той отново припадна, което го направи невероятно тежък. Оставиха го в градината и Рен седна до него. Земята беше на сто и петдесет метра под тях, вероятно и на по-малко. Момичето различи няколко хилави храсти, опитващи се да виреят насред дългите скали във формата на полумесеци, осеяли цялата пустиня, и прозорците и вратите на горния етаж на градче, което се движеше на големите си, подобни на варели колела в сянката на Облак 9. Въздухът беше изпълнен с песента на опънатия такелаж. Над металните пронизителни писъци започваше да се откроява друг шум. Рен вдигна поглед. През плетеницата от въжета, които се мятаха около градината, проникна лъч от прожектор и я замая. След малко се отмести, дълъг лъч светлина проследи безцелните пътеки в ливадите и иззад него се показа малък дирижабъл.

— Виж! — провикна се Рен.

— Клошари — изръмжа Тео. — Или аеропирати!

Хората от градчето долу като че ли бяха на същото мнение, тъй като една ракета полетя и се взриви в небето зад малкия дирижабъл. Той смени посоката за момент, но след малко отново се върна на стария си курс. Насочващите перки се движеха като перки на любопитна риба. Едно лице се появи на прозореца на гондолата. Насочващите перки отново се размърдаха, двигателите се завъртяха и дирижабълът кацна в металния двор. А той не беше чак толкова далеч от тях, та Рен да не може да разпознае хората, които слязоха от гондолата и тръгнаха към нея по скосената ливада.

В началото не можа да повярва. Струваше й се толкова невероятно мама и тате да са тук, че затвори очи и се опита да накара болезнените халюцинации да изчезнат. Не може да са те, не може да са те, без значение какво казваха глупавите й очи. Явно приключенията, които преживя, й бяха дошли в повече и започваше да си въобразява разни неща.

В следващия миг един глас извика:

— Рен!

Нечии ръце я прегърнаха и я притиснаха силно и това беше баща й. Той я прегръщаше, смееше се и повтаряше „Рен!“ отново и отново, докато сълзите му образуваха бели вадички през пепелта и прахта по изцапаното му лице.