Филип Рийв
Дяволски устройства (15)

15.
Децата на дълбините

Охлювът „Ларва“ беше създаден много преди Изгубените момчета да започнат да използват безжични многокраки камери. Дори радиостанцията му беше престанала да работи преди доста дълго време. Нямаше как да получат съобщението от Брайтън, затова Хестър, Том и Фрея така и не разбраха дали желанието на Боне да се срещне с родителите си щеше да надделее над лоялността му към приятелите. Глух за поканите на СОРОД „Ларва“ плуваше на север към студените дълбини на Гренландия. През същия летен следобед, когато Рен се срещна с Пенироял, пасажерите му най-накрая зърнаха Гримзби.

Том беше идвал в подводния град, но Хестър и Фрея само бяха чували за него. Те се струпаха да го видят, когато Боне приближи охлюва до него.

Някога Гримзби е бил гигантски индустриален сал. Сега представляваше потънала останка върху склоновете на подводна планина. Водораслите, налепите и ръждата бяха създали добър камуфлаж, като размазваха очертанията на сградите и гребните колела и трудно се различаваше къде свършва Гримзби и къде започва планината.

— Къде са светлините? — попита Том. Най-ясният му спомен от леговището на Изгубените момчета беше нереалното сияние на осветените от лампи прозорци на потопената сграда на кметството. Сега целият град тънеше в мрак.

— Нещо не е наред — заяви Боне.

Някакъв предмет се удари в корпуса на „Ларва“. На светлината от предния фар на охлюва се виждаха носещи се във водата парчета дърво и пластмаса. Плаваха през зона от останки.

— Цялото място е мъртво… — каза Хестър и млъкна, защото ако наистина беше така, вероятно и Рен вече не беше сред живите.

— Виж Обирджийника! — прошепна шокиран Боне. Една голяма сграда се плъзна дясно на борд, същата, в която беше прекарал голяма част от детството си. Сега изглеждаше тъмна и отворена към океана, а в дупките й плуваха още останки. Тялото на едно момче направи бавно салто, повлечено от създаденото от „Ларва“ течение. Други се прекатурваха в наводнения стъклопластов тунел, който някога свързваше Обирджийника и кметството. — Електроцентралата също я няма — добави той, когато минаха през една куполовидна сграда, която беше смачкана като черупка на яйце. Гласът му звучеше измъчен и изпълнен с болка. — Кметството изглежда непокътнато. Вътре обаче не се вижда никой. Ще видя дали ще успеем да влезем.

Бяха минали шестнайсет години, откакто Боне напусна това място, но оттогава беше влизал в кошарата на охлювите хиляди пъти в сънищата си. Той плъзна „Ларва“ през водната врата на кметството. Тя беше отворена. Сребристи рибки се стрелкаха насам-натам.

— Все още няма никой — каза Боне. — Вратата трябва да е затворена и охранявана от часовои.

— Може би се опитват да се свържат с нас по радиото, но ние не ги чуваме — предположи Том, изпълнен с надежда.

— Какво ще правим? — попита Фрея.

— Ще влезем, разбира се — отвърна Хестър. Тя провери пистолета в колана и ножа в ботуша си. Ако наоколо имаше останали живи Изгубени момчета, смяташе да им покаже от какво е направена дъщерята на Валънтайн.

„Ларва“ се гмурна в тунелите. Автоматичните врати се отваряха пред него и след като минеше се затваряха.

— Резервното захранване се е включило — каза Боне. — Това е нещо…

— Може да е капан — предупреди Хестър. — Може би ни очакват.

Никой не очакваше „Ларва“. Охлювът изплува в един от басейните в пода на кошарата и пасажерите му слязоха. Въздухът беше студен и застоял. Единствено няколко слаби червени аварийни светлини разкъсваха мрака. Въздушните помпи хриптяха астматично. Огромното пространство, което Том помнеше като претъпкано с Изгубени момчета и охлюви, сега беше пусто. Крановете бяха надвиснали печално над празните басейни като скелети на динозаври в изоставен музей. Една голяма товарна подводница тънеше с отворени люкове в собствен басейн в далечния край на кошарата. В ремонтния цех лежеше наполовина разглобен охлюв, но нямаше и следа от механиците, които трябваше да работят по него.

Том взе един електрически фенер от трюма на „Ларва“ и тръгна напред с надеждата, че ще открие Рен някъде тук, жива и здрава, че ще се хвърли на врата му, за да я прегърне. Той размаха фенера в мастилените сенки под крановете. Стори му се, че един или два пъти зърна многокрака камера да бяга от светлината. Нищо друго не помръдваше.

— Къде са всички? — прошепна Том.

— Ето един от тях — каза Хестър.

Голямата врата в задната част на кошарата беше наполовина отворена и на прага й лежеше момче на възрастта на Рен. Беше свито, опулено и мъртво. Хестър мина покрай съпруга си и прескочи тялото. В коридора имаше още пет-шест трупа. Някои бяха убити от меч, а други от металните стрели на харпун.

— Изглежда, Изгубените момчета са се били помежду си — каза тя. — Много мило от тяхна страна, че са ни спестили време.

Том прекрачи предпазливо мъртвото дете и погледна нагоре. По лицето му закапаха студени капки.

— Това място тече като ръждясала консерва — измърмори той.

— Чичо ще знае как да го поправи — каза Боне. Другите се обърнаха към него, изненадани от увереността в гласа му. Самият той се изненада от себе си. — Чичо е построил Гримзби — напомни им. — Затворил е херметически първите няколко стаи и сам е създал първия охлюв, никой не му е помогнал. — Боне кимна и опипа с пръсти врата си. Старите белези от въжето още бяха на мястото си. Те бяха твърди на допир и му напомняха в крайна сметка колко много се страхуваше и мразеше Чичо. Но преди това, и то много дълго време го беше обичал. Сега, след като се беше върнал тук, за да намери разрушения Обирджийник и изчезналите Изгубени момчета, осъзна, че страхът и омразата си бяха отишли и беше останала само любовта. Спомни си, че се чувстваше в безопасност, докато лежеше свит на леглото си и слушаше гласа на Чичо да се носи по високоговорителите от тавана по време на дългата нощна смяна. Тогава светът беше прост и Боне беше щастлив.

— Чичо Знае Най-Добре — измърмори той.

Някакво движение в сенките надолу по коридора накара Хестър да плъзне ръка към оръжието си. Фрея я сграбчи, преди да успее да стреля, а Том изкрещя:

— Хет, недей! — Ехото от гласа му забумтя нагоре по стълбищата и надолу по страничните коридори. Лицето, което фенерът му освети за миг, изчезна, а собственикът му се стрелна назад в сенките.

— Всичко е наред — каза Фрея и мина покрай Хестър с протегнати напред ръце. — Няма да те нараним.

Изведнъж мракът се изпълни с тихи шумолящи стъпки. На светлината от фенера просветнаха очи. Децата на Гримзби заизлизаха от скривалищата си. Мръсните им лица бяха пребледнели. Бяха новобранци, прекалено малки създания, за да заемат място сред Изгубените момчета. Няколко от тях не бяха на повече от девет-десет години, а останалите бяха още по-малки. Гледаха посетителите си с големи опулени очи. Едно момиче, което беше по-голямо и по-дръзко от другите, се приближи до Фрея и попита:

— Вие ли сте нашите майки и татковци?

Маркграфинята коленичи, за да погледне детето в очите.

— Не — отвърна тя. — Не, съжалявам, но не сме.

— Но нашите майки и татковци идват, нали? — прошепна въпроса си друго дете.

— Получихме съобщение…

— Казаха, че са близо — намеси се едно малко момче, което дръпна Боне за ръкава и го погледна сериозно. — Казаха, че трябва да отидем при тях и много от големите момчета искаха да го направят, макар че Чичо забрани…

— И когато другите момчета се опитаха да ги спрат, те се сбиха с тях и ги убиха!

— И след това си тръгнаха. Взеха всички охлюви.

— Искахме да отпътуваме с тях, но те отговориха, че няма място и сме просто новобранци…

— Последваха експлозии! — каза едно момиче.

— Не, това беше по-късно, глупачке — възпротиви се друго. — Онова бяха дълбоководните торпеда.

— Бам! — изкрещя най-малкото момче и размаха ръце, за да демонстрира. — Бам!

— И всички светлини изгаснаха, и влезе вода…

Всички деца говореха едновременно. Бяха се събрали около светлината от фенера на Том. Хестър протегна ръка към едно от тях, но то се отдръпна назад и се сгуши във Фрея.

— Рен тук ли е? — попита Хестър. — Търсим дъщеря си, Рен.

— Отвлякоха я — обясни Том. — На борда на „Автолик“.

Малките личица се обърнаха към него. Бяха празни като листове. Най-голямото момиче отговори:

— „Автолик“ не се завърна. Никой от охлювите, които отплаваха през последните три седмици, не се завърна.

— Тогава къде е Рен? — изкрещя Том. Той беше ужасѐн от мисълта, че може да открие дъщеря си мъртва, но вероятността да не я намери въобще беше също толкова лоша. Оглеждаше изумените личица едно по едно. — Какво, в името на Куърк, се случва?

Децата се отдръпнаха от него изплашени.

— Къде е Чичо? — попита Боне. Фрея му се усмихна, за да видят мъниците, че е приятел и трябва да отговорят на въпроса му.

— Може би също си е тръгнал — предположи Хестър.

Боне поклати глава.

— Не ставай глупава. Чичо не би напуснал Гримзби.

— Мисля, че е горе — каза едно от момчетата.

— Той е много стар — добави друго, чийто глас беше изпълнен със съмнение.

— Вече не напуска покоите си — съгласи се трето.

Боне кимна.

— Добре. Ще говорим с него. Той ще може да ни каже какво се е случило и къде можем да намерим Рен. — Усети погледите на останалите върху себе си. Обърна се към тях и им се усмихна. — Всичко ще е наред. Ще видите. Чичо Знае Най-Добре.