Филип Рийв
Дяволски устройства (14)

14.
Продадена!

По-късно Рен щеше да казва на хората, че знае какво е да си робиня, макар да не беше така, не и в действителност. В онези години старата търговия процъфтяваше. Затворниците в дългата война, вземани и от двете страни, масово биваха продавани на хора като Шкин, който ги натоварваше на раздрънкани и неотоплени товарни дирижабли и ги отвеждаше по Птичите пътища да работят на огромни индустриални платформи или върху безкрайните окопи и капани за градовете на Бурята. За тях робството означаваше изтощителен труд, отделяне от семейството, безразборна жестокост и ранна смърт. Най-лошото, с което Рен трябваше да се справи, бяха писанията на Нимрод Пенироял.

След първия разпит на Шкин я преместиха в удобна килия на средните нива на Пиперницата. Леглото й беше меко, имаше мивка за миене, три хранения на ден и нова памучна рокля, която й стоеше много добре. Дадоха й и екземпляр от „Хищническо злато“, предоставено от госпожица Уиймс „с комплиментите на господин Шкин“.

За няколко часа всеки ден, един отразител от външната страна на прозореца й с решетки улавяше слънчевите лъчи, които пъплеха по платформите нагоре и изпълваха килията й със светлина. Рен се излегна на леглото си и разгърна ярката корица на книгата на Пенироял. Почти можеше да си представи, че се намира в стаята си на „Дог Стар Корт“, където често седеше до прозореца и четеше. Никога досега не се беше сблъсквала с нещо подобно на „Хищническо злато“. Почувства се странно да чете за места, хора и истории, които познаваше до болка, а бяха толкова променени и изкривени!

Рен се страхуваше, че страниците на книгата ще засилят носталгията й по дома, майка й и баща й, но нямаше нужда да се тревожи. Пенироял не беше включил тате в творбата си. Що се отнасяше до Хестър Шоу, „небесната амазонка със златисточервеникава коса, чието божествено лице беше помрачено само от един ярък белег, нанесен й от ножа на някакъв бандит върху нежната кожа на бузата й“, едва разпознаваше в това описание мама.

Една вечер, докато Рен лежеше и мислеше възмутена за прочетеното, се сети, че е направила поредната ужасна грешка. Смяташе, че е постъпила много умно, като убеди Шкин да я заведе при кмета, но тогава предполагаше, че „Хищническо злато“ ще се гради на истински факти и събития. Дори не можеше да повярва, че Пенироял е написал толкова много лъжи за престоя си в Анкъридж. С разкриването на истинската история Рен щеше да унищожи репутацията и кариерата му. Пенироял може и да има намерение да я купи, но не за да пише книги за нея. По-скоро щеше да я накара да замълчи — бързо и завинаги.

Сама в килията си, Рен заби лице във възглавницата и заплака от страх. Какво направи? И как да го поправи? Скочи от леглото и тръгна към вратата с намерението да повика някой надзирател. Щеше да каже на Шкин, че е излъгала за Анкъридж, че е просто Изгубено момиче и няма никакъв интерес към професор Пенироял. Но тогава щеше да се върне отново в начална позиция, дори по-лошо — Шкин щеше да каже, че му е изгубила времето. Рен предположи, че човек като Шкин разполага с доста възможности да се разправи с човек, който му губи времето.

— Мисли, Рен, мисли! — прошепна тя.

През цялото време мощните двигатели „Мичъл и Никсън“ на Брайтън бумтяха и вибрираха под краката й и носеха града на север.

* * *

След разговора на Рен, Шкин разпита и Рибна крокета. Новобранецът се оказа изключително отзивчив. Беше уморен и ужасѐн и отчаяно се нуждаеше от нов господар, който да се грижи за него и да му казва какво да прави. Няколко мили думи от Набиско Шкин бяха достатъчни и Рибна крокета потвърди историята на Рен за Анкъридж. След още няколко разкри на продавача на роби местоположението на Гримзби.

Хората на Шкин предадоха информацията на кмета и на съвета. Брайтън промени курса си и скоро инструментите от Стара технология на мостика засякоха кулите на потънал град. Брайтън кръжа известно време над него, излъчвайки коварното си съобщение. Това доведе до залавянето на последните няколко охлюва. След като не се появиха повече, Пенироял реши, че експедицията е приключила.

Първоначалният план беше да изпрати хора долу със заловените охлюви, които да разгледат пиратската бърлога. Но пътуването на север беше отнело повече време, отколкото очакваше. Беше краят на сезона, очакваха се много бури и жителите на Брайтън, чието внимание не можеше да се задържи за дълго време, започнаха да се отегчават. Пуснаха дълбоководни ракети, които предизвикаха няколко грандиозни подводни експлозии. Изплуваха много останки, които градските собственици на магазини извадиха с мрежи и изложиха за продан като сувенири от Гримзби. Пенироял изнесе реч, в която заяви, че Северният Атлантик отново е безопасен за почтените градове-салове. Брайтън се насочи на юг към по-топлите води на Средно море, където трябваше да се срещне с няколко самоходни градове, с които щеше да отбележи Лунния фестивал.

* * *

На следващия следобед вратата на килията на Рен се отключи и вътре влязоха облечени в черно надзиратели, които започнаха да опаковат нещата й, последвани от самия Набиско Шкин.

— Е, скъпа — започна той и погледна екземпляра на „Хищническо злато“, който беше оставен на леглото й. — Харесаха ли ти приключенията на нашия кмет? Забеляза ли някакви грешки в историята му?

Рен не знаеше откъде да започне.

— Всичко това са пълни глупости! — отвърна възмутена. — Жителите на Анкъридж не са принуждавали Пенироял да ги прекара през Дебелия лед, направили са го главен навигатор, което е голяма чест, а той е объркал всичко. Не той се е бил с Ловците, а майка ми и тя не е била убита от Масгард, както е написал в книгата, тъй като все още е жива. И никога не е продавала на Аркангел курса на Анкъридж. Когато умира и казва на Пенироял: „Вземи моя дирижабъл и спаси себе си“, това са просто нагли лъжи. Пенироял откраднал дирижабъла и застрелял баща ми, за да може да отлети с него, но, разбира се, татко не се споменава. А що се отнася до онова, което госпожица Фрея прави на 81 страница…

Рен млъкна, защото си спомни къде се намира. Шкин я гледаше внимателно и преценяващо както винаги. Може би й беше дал книгата, за да я изпита, да види дали ще продължи да се придържа към историята си за Анкъридж пред лъжите на Пенироял.

— Интересно — каза търговецът на роби и щракна с пръсти към един от надзирателите, който пристъпи бързо напред и сложи чифт много красиви белезници на китките на момичето. — Винаги съм подозирал, че приключенските истории на Негово обожание са малко поукрасени. Мисля, че е време двамата да се срещнете.

* * *

Слязоха по стълбите на Пиперницата и стигнаха до един гараж, където ги очакваше лъскав черен бръмбар.

— Къде е Рибна крокета? — попита Рен, когато хората на Шкин я вкараха вътре. — Какво направи с горкия малък Рибна крокета?

— Той ще остане в Пиперницата — търговецът на роби се намести до нея на задната седалка и погледна джобния си часовник. — Облак 9 — каза на шофьора и бръмбарът тръгна по мръсните улици на Лейнс, квартал от антикварни магазини и евтини хотели, които изпълваха почти цялото средно ниво на Брайтън.

При други обстоятелства Рен щеше да е впечатлена от витрините на магазините, претъпкани с боклуци и Стара технология, от странно облечените хора и подпорите, покрити с афиши на западнали и безнадеждни театрални компании. Сега трябваше да измисли как да остане жива. Всичко се свеждаше до точния момент, помисли си тя. Ако беше достатъчно умна и успееше да се сдържи, може би щеше да й се удаде възможност да се измъкне от лапите на Шкин, преди Пенироял да е осъзнал коя е…

Бръмбарът се изкачи по една дълга рампа към горното ниво, разпръсна туристите със сирената си и продължи по „Оушън Булевард“, овалната променада, която ограждаше горната част на Брайтън. Минаха покрай хотели, ресторанти, палми, миниголф игрища, панаири, часовници от цветя и бинго зали. Прекосиха един мост, построен над плиткия край на Морски басейн, езеро от пречистена и филтрирана морска вода, заобиколено от изкуствени плажове. Най-накрая пристигнаха в Олд Стийн, кръглия комплекс, за който бяха закачени дебелите стоманени въжета, придържащи Облак 9 за Брайтън. Летящата палуба висеше на около шейсет метра над главата на Рен. Тя погледна нагоре и видя стъклените стени на контролната зала, която се подаваше от търбуха на това чудо като някакъв странен и обърнат с главата надолу парник. Вътре имаше някакви мъже, които управляваха редици от месингови лостове, поддържащи Облак 9 в изправност и на нужната височина. Навсякъде по краищата на палубата бяха монтирани малки двигатели, които според Рен се използваха в лошо време, за да държат Облак 9 на позиция. В този спокоен следобед бяха включени само няколко от тях. Те действаха като вентилатори, които издухват изгорелите газове на Брайтън далеч от двореца на кмета.

В средата на Олд Стийн, където въжетата на Облак 9 бяха завързани за огромни и ръждясали стълбове, един жълт лифт очакваше своите пътници, които да отведе в Павилиона. Бръмбарът на Шкин спря до него и облечени в червено войници дойдоха да проверят документите на търговеца на роби и хората му и да подложат на проверка с детектор за метал дрехите им.

— Имаше времена, когато всеки можеше да се качи горе и да се разхожда из градините на Павилиона — каза Шкин. — Това се промени, когато започна войната. Разбира се, в нашата част на света не се водят боеве, африканските антимобилисти нямат куража да започнат поход в името на Зелена буря, но Пенироял е обсебен от мисълта, че саботьори или терористи ще се опитат да посегнат на живота му.

За първи път Рен чуваше за войната между градовете и Бурята. Това обясняваше всички онези големи и грозни оръжия по еспланадите на града и защо охраната беше толкова сериозна.

— Каква е целта за посещението ви на Облак 9, господин Шкин? — попита командирът.

— Разполагам с интересна стока, която искам да покажа на кмета.

— Не мисля, че Негово обожание купува роби в момента, сър.

— О, със сигурност няма да иска да пропусне възможността да прибави тази към персонала си. Предлагам ти да не ни бавиш повече и да ни пуснеш, освен ако не искаш да прекараш останалата част от кариерата си долу на ниво 3, където ще чистиш мъха от филтрите на Морски басейн…

Не последваха повече забележки. Шкин и хората му бързо бяха качени в лифта, който потрепери при потеглянето. Рен погледна през големите му прозорци и видя как Брайтън пропада под нея.

— О, вижте — измърмори тя като хипнотизирана, но Шкин и хората му вече бяха виждали всичко това.

Изведнъж воят на претоварените двигатели изпълни лифта и няколко бързи сенки проникнаха през прозорците. В следобедното небе, далеч от мрежата от въжета на Облак 9, се появи ято с ужасяващи, остри силуети. Рен изпищя, защото си помисли, че е имало експлозия на Облак 9 и това са останките от резиденцията на кмета, но силуетите се наредиха във формация и се насочиха към покривите на Брайтън. Сенките им облизваха натоварените улици.

— Но те нямат балони! — изрева Рен. — Нито газови камери! Как се държат във въздуха? Полети със средства, по-тежки от въздуха, са невъзможни!

Няколко от хората на Шкин се разсмяха. Самият продавач на роби изглеждаше доволен, сякаш невинността й даваше допълнителна тежест на историята й.

— Не е невъзможно — каза той. — Тайната на полетите със средства, по-тежки от въздуха, беше преоткрита преди няколко години от градовете, които искаха да се защитят от аерофлотата на Зелена буря. Нищо не може да стимулира повече технологичното развитие от една четиринайсетгодишна война… — Шкин повиши глас, когато летящите машини се спуснаха обратно и изпълниха въздуха с рева на двигателите си и сърдития писък на спирачките си. — Тези се наричат Летящите порове. Въздушна сила от наемници, наети от нашия почитаем кмет, за да пазят двореца му…

Рен се обърна отново към прозореца точно когато машините прелетяха покрай него. Изглеждаха като много чупливи уреди, направени от въжета, балсово дърво и лакирана хартия, а кокпитовете им приличаха на кофи, в които се намираха лостовете за управление. Някои имаха по две прилепоподобни криле, а други разполагаха с три, четири или десет; трети пък размахваха черни и скърцащи неща, които приличаха на счупени чадъри. Върху масивните им двигатели бяха изрисувани ястреби, акули и голи жени, а имената им бяха просташки и безразсъдни: „Проклета да си, гравитацийо!“, „Лоша прическа“, „Под налягане“ и „Закъсняло удоволствие сега!“. Една авиаторка с очила помаха на Рен от кокпита на нещо, носещо името „Бомба вомбат^[1]“. Момичето отвърна на поздрава, но отрядът вече се оттегляше и след малко се превърна в съцветие от точки, далеч над океана.

Рен се разтрепери, когато лифтът ги поведе нагоре през търбуха на Облак 9 към крайната спирка в градините на Павилиона. Тя смяташе, че татко и госпожица Фрея знаят всичко, което трябваше да се знае за света извън Анкъридж-във-Вайнленд, но очевидно той много се беше променил за шестнайсетте години, откакто бяха прекосили леда. Те не знаеха нищо за тази ужасна война, която беше стара почти колкото нея, и се съмняваше, че дори могат да си представят страховитите летящи машини, които току-що видя. Това я накара да се почувства още по-далеч от тях.

Пристъпът на носталгия отшумя, когато спътниците й я накараха да слезе на спирката и я поведоха по една чакълена пътека към центъра на Облак 9, където розовите минарета и белите куполи на двореца на Пенироял се издигаха над изпълнените с палми, кипариси и фонтани градини. Ята от папагали в ярки цветове летяха в кръг над главите им, а над тях газовите камери блестяха на слънчевата светлина като някакви огромни мехури.

— По каква работа? — попита един домашен роб и препречи пътя на Шкин.

— Набиско Шкин — отвърна търговецът на роби и това беше достатъчно, мъжът се поклони, изпелтечи нещо и покани посетителите да се качат по едно елегантно бяло стълбище, което водеше към просторна слънчева палуба. В центъра й имаше басейн, а по средата му се носеше водно легло. А на него, с бански от златно ламе, с коктейл в едната ръка и книга в другата, лежеше Нимрод Пенироял, обърнал облото си лице към слънцето.

Рен беше пресметнала, че професорът трябва да е на поне шейсет и пет години, така че очакваше някой доста възрастен. Но Пенироял изглеждаше млад за годините си. Беше изгубил няколко килограма и по-голямата част от косата си, но иначе не се отличаваше много от снимките, направени по време на краткото му и злочесто заемане на поста главен навигатор на Анкъридж, които беше виждала. Няколко красиви млади робини пристъпваха във водата около водното му легло, като стискаха свежи напитки в ръцете си, показалец за книгата и подноси със сладкиши, кекс и други неща, от които заетият кмет можеше да има нужда. Едно момче на възрастта на Рен, високо и черно като нощна сянка, стоеше отстрани на басейна и развяваше ветрило от щраусови пера.

— Виждам, че пленникът на Зелена буря, който ти продадох, се е уредил добре — каза Шкин.

— А? О! — Пенироял отвори очи и седна. — Ах! Добър ден, Шкин. — Той се обърна във водното си легло, за да погледне младежа. — Да, госпожа Пенироял е много доволна от него. Много е сръчен с ветрилото. Движенията му са уникални. И пасва чудесно на тапетите в трапезарията. — Пенироял погледна отново Шкин и на Рен й се стори, че не се радва особено да види търговеца на роби. — Както и да е, Набиско, стари приятелю, на какво дължа… ъм… ах…

Шкин се поклони едва.

— Това момиче беше заловено на един от охлювите, които хванахме миналата седмица. Помислих си, че ще пожелаеш да я купиш за Павилиона. — Той посочи Рен и неговите асистенти я бутнаха по-близо до басейна, за да може кметът да я огледа по-добре.

Пенироял се вторачи в нея.

— Изгубено момиче, а? Трябва да призная, че е много чиста. Но, мисля, всички се съгласихме, че не желаем който и да е от тези Изгубени да се размотава в Брайтън. Не смяташе ли да ги продаваш в Нова Мая?

— Боиш се, че някой може да знае странни факти относно миналото ти ли, Пенироял? — попита Шкин.

— А? Какво намекваш?

— Това момиче — каза търговецът на роби — наскоро е пристигнало от Мъртвия континент. От град, който смятахме, че отдавна не съществува, но всъщност процъфтява в онази опустошена земя. Град, който съм сигурен, че Негово обожание си спомня.

Шкин се пресегна зад себе си, взе нещо от един от лакеите си и го хвърли достатъчно силно, за да се приземи на водното легло на Пенироял. Тенекиената книга. Кметът я вдигна и разгледа корицата й с объркано изражение, след което я обърна и погледна хартиения етикет на гърба й.

— Велики богове! — ахна той и разля питието си в басейна. — Анкъридж!

— Това момиче — продължи търговецът на роби — е не кое да е, а дъщерята на твоята някогашна спътница Хестър Шоу.

— О, по дяволите! — изскимтя Пенироял и се сгърчи толкова рязко, че преобърна водното легло.

— Обезпокоих се, когато разбрах, че съществуват някои несъответствия между историята, която тя разказва, и версията на събитията в междуполитанския бестселър на Негово обожание „Хищническо злато“ — обясни Набиско Шкин, който въобще не изглеждаше обезпокоен. Той беше застанал до басейна, облегнат на черния си стоманен бастун, и гледаше спокойно как Пенироял цопва и пляска в басейна. — Затова реших, че мога да дам възможност на Негово обожание да я купи, преди историята й да стане обществено достояние и… да обърка многобройните читатели на Негово обожание. Разбира се, цената й е специална. Да речем, хиляда златни къса?

— Никога! — отвърна Пенироял и от устата му се разхвърча вода. Той се изправи в плиткия край на басейна с цялото достойнство, на което беше способен един възрастен джентълмен в бански от златно ламе. — Ти не си нищо повече от гангстер, Шкин! Няма да се хвана на глупавия ти опит да… ах… ъм… Не е истина, нали? Не може да е истина! Хестър Шоу няма дъщеря… както и да е, ах, Анкъридж потъна, нали? Потъна с всички хора на…

— Попитай я — отвърна търговецът на роби и посочи Рен с върха на бастуна си. — Попитай госпожица Натсуърти.

Пенироял зяпна момичето. Очите му бяха изпълнени с толкова много страх, че за момент й стана жал за него.

— Е, момиче? — попита той. — Какво ще кажеш? Наистина ли твърдиш, че си от Анкъридж?

Рен си пое дълбоко въздух и стисна юмруци. Изправена пред този легендарен предател и злодей, тя се почувства по-сигурна от всякога, че планът й ще сработи.

— Не — отвърна тя.

Шкин се обърна към нея и я зяпна.

— Разбира се, че не е истина — заяви Рен и съумя да се изсмее. — Анкъридж потъна в арктическите води преди много, много години. Всеки, прочел великолепната ви книга, знае това, професор Пенироял. Аз съм просто едно Изгубено момиче от Гримзби.

Рен беше огледала историята си от всички страни, докато пътуваха от Пиперницата насам и не виждаше как може да бъде опровергана. Разбира се, ако някой попиташе Изгубените момчета, те щяха да кажат, че тя не е от тяхното племе, а и Рибна крокета знаеше коя е… но защо Пенироял би повярвал на тях, а не на нея? Можеше да каже, че Шкин ги е подкупил, за да го подкрепят.

— Никога не съм била в Анкъридж — заяви непоколебимо Рен.

Търговецът на роби изпръхтя.

— Добре тогава, ами книгата, Тенекиената книга, която носи печата на владетелите на Анкъридж… Как ще обясниш това?

Рен вече беше измислила отговор за това.

— Донесох я с мен от Гримзби. Тя е подарък за Негово обожание. Изгубените момчета я откраднаха преди много-много години, както крадем всякакви неща от най-различни градове. Анкъридж е руина, потънала на дъното на океана. Никой не живее там.

— Но тя сама ми каза, че е дъщеря на Хестър Шоу! — обясни Шкин. — Защо й е да ме лъже?

— Заради прекрасните ви книги, Ваше обожание — отговори Рен и погледна кмета с цялото обожание, което успя да си наложи. — Чела съм ги всичките. Всеки път, когато охлювът ми се закачи за някой град, първо обирам книжарниците с надеждата, че ще е излязла нова история от Нимрод Пенироял. Казах на господин Шкин, че съм от Анкъридж, за да ме доведе да се запозная с вас.

Кметът се изпълни с надежда. Толкова много му се искаше да й повярва.

— Но името ти — каза той, — Натсуърти…

— О, това не е истинското ми име — отвърна развеселена Рен. — Потърсих Хестър Шоу в архивите на Чичо и там пишеше, че е пътувала с мъж, който се е казвал така.

— О, наистина ли? — Пенироял се опита да скрие облекчението си. — Никога не съм го чувал.

Момичето се усмихна, доволно от лекотата, с която лъжеше. Оказа се, че е добра в това. В историята й нямаше много смисъл, но когато кажеш на някого нещо, което иска да чуе, той е склонен да ти повярва. СОРОД я бяха научили на това.

— Планирах да продължа да се преструвам, професоре — продължи Рен, — с надеждата да ме вземете в дома си. Дори да съм най-нисшият ви роб, поне ще бъда близо до автора на „Хищническо злато“ и… и всички други книги. — Тя скромно наведе глава. — Но в момента, в който ви видях, сър, осъзнах, че никога няма да се хванете на лъжите ми и затова реших да разкрия истината.

— Много похвално — отвърна Пенироял. — Също така и правилно. Веднага прозрях лъжата, да знаеш. Макар че колкото и странно да звучи, наистина приличаш малко на горката Хестър. Затова се стреснах, когато се появи. Онази млада жена ми беше много, много скъпа и дълбоко съжалявам, че не успях да я спася.

О-о, гаден лъжец!, помисли си Рен, но на глас каза само:

— Предполагам, че вече трябва да тръгвам. Сигурно господин Шкин ще иска да изкара някакви пари от мен. Но ще си тръгна щастлива, защото успях да говоря с най-добрия автор на нашия век.

— В никакъв случай! — Пенироял излезе от басейна и водата започна да се стича по тялото му. Той отпрати момичетата, които изприпкаха бързо при него с кърпи, дрехи и портативна палатка-съблекалня. — Не искам и да чувам, Шкин! Това очарователно и интелигентно младо момиче показа дързост, инициатива и добър литературен вкус. Забранявам ти да я продаваш като обикновена робиня.

— Трябва да покрия разноските си, Ваше обожание — отвърна разгневен търговецът на роби, целият беше пребледнял и едва се сдържаше да не избухне.

— В такъв случай ще я купя аз — заяви Пенироял. Той не беше сантиментален човек, но не можеше да си представи, че това забележително момиче ще бъде наказано заради любовта си към книгите, освен това домашните роби бяха освободени от данъци. — Съпругата ми винаги може да ползва още няколко помощници — обясни той, — особено сега, когато текат приготовленията за бала по случай Лунния фестивал. Знаеш ли, ще ти дам двадесет делфина за нея. Това е повече от щедро.

— Двадесет? — изсмя се Шкин, сякаш подобна сума беше прекалено малка, за да се занимава въобще с нея.

— Продадена! — заяви бързо Пенироял. — Хората ми ще ти платят. И следващия път, скъпи ми приятелю, се опитай да не бъдеш толкова наивен. Как е възможно някой да повярва, че това момиче идва от Америка? Абсурд!

Шкин се поклони едва.

— Както сам казвате, Ваше обожание, абсурдно е. — Той протегна ръце. — Тенекиената книга, ако обичате.

Пенироял, който прелистваше страниците й, я затвори и я притисна до гърдите си.

— Не мисля, Шкин. Момичето каза, че е подарък за мен.

— Тя е моя собственост.

— Не, не е. Договорът ти със съвета гласи, че всяко Изгубено момче, което уловиш, е твое. Това не е Изгубено момче, не и според най-развинтеното въображение. Това е някакъв древен код, вероятно е ценен. Мой дълг като кмет на Брайтън е да го задържа за… ах, по-нататъшно изследване.

Шкин се мръщи доста дълго време на кмета, а после и на Рен. Най-накрая успя да се овладее и се усмихна.

— Не се съмнявам, че всички ще се срещнем отново — каза любезно той, обърна се, закрачи бързо и щракна с пръсти на хората си да го последват.

Момичетата на Пенироял се скупчиха около него и разпънаха палатката съблекалня. За известно време Рен беше оставена сама. Тя се ухили и се изчерви от собствената си хитрост. Може и да беше робиня все още, но поне беше първокласна робиня в къщата на самия кмет! Щеше да получава добра храна и хубави дрехи и вероятно никога нямаше да й се налага да носи нещо по-тежко от поднос с малки кексчета. Също така щеше да се запознае с всякакви интересни хора. Например красиви авиатори, които би могла да убеди да я отведат у дома, във Вайнленд.

Съжаляваше обаче, че не успя да доведе Рибна крокета тук със себе си. Чувстваше се отговорна за момчето и се надяваше търговецът на роби да не си изкара яда на него. Всичко щеше да се оправи. По един или друг начин щеше да избяга и тогава щеше да намери начин да помогне на Рибна крокета.

* * *

Набиско Шкин не беше от хората, които показваха емоциите си и през цялото време, докато пътуваше с лифта надолу към палубата на Брайтън, успя да сдържи гнева си. В Пиперницата поздрави госпожица Уиймс с обичайната си хладина и й каза:

— Доведи ми малкото Изгубено момче.

Не след дълго вече се беше разположил в удобния си офис, наблюдаваше как Рибна крокета опустошава втора купичка с шоколадов сладолед и слушаше историята му за пътуването на „Автолик“ до Вайнленд. Това момче казваше истината, Шкин беше сигурен в това. Нямаше смисъл обаче да го използва, за да дискредитира кмета. Рибна крокета беше млад и лесно можеше да му се влияе и ако се стигнеше до съдебно дело, адвокатите на Пенироял щяха да го разкъсат на парчета. Търговецът на роби затвори очи замислен и си представи Вайнленд.

— Сигурен ли си, че можеш да откриеш отново мястото, момче?

— О, да, господин Шкин — отвърна с пълна уста Рибна крокета.

Търговецът му се усмихна над върховете на сплетените си пръсти.

— Добре. Много добре — отвърна той. — Знаеш ли, момче, от време на време попадам на някой роб, който е прекалено полезен или умен, за да се разделя с него. Госпожица Уиймс е много добър пример. Надявам се ти да си вторият.

Рибна крокета отвърна нервно на усмивката на мъжа.

— Имате предвид, че няма да ме продадете на онези дяволи в Нова Мая, така ли, сър?

— Не, не, не, не — увери го Шкин и поклати глава. — Искам да ми служиш, Рибна крокета. Ще те обучим за чирак. И следващото лято, когато времето се оправи, ще организирам експедиция и ти ще ни отведеш до Анкъридж-във-Вайнленд. Предполагам, че тези вайнлендърци, анкъриджци или както там се наричат, ще имат висока цена на пазара на роби.

Рибна крокета го слушаше ококорен и накрая се ухили.

— Да, господин Шкин! Благодаря ви, господин Шкин!

Търговецът на роби се отпусна на стола си. Беше се успокоил. Щеше да отмъсти на Пенироял, като покаже на целия свят, че Анкъридж е оцелял. Що се отнасяше до измамната малка лисица Рен, щеше да види колко ще е остроумна, когато „Шкин Корпорейшън“ поробеше семейството и приятелите й.