Филип Рийв
Дяволски устройства (30)

30.
Пленници на Бурята

Мъжът с механичната броня се казваше Нага. Рен чу хората му да го наричат така, когато взеха Тенекиената книга от нея и я поведоха обратно към Павилиона. Това беше страшно име, а и самият човек изглеждаше заплашително, докато крачеше наоколо в този съскащ и стържещ екзоскелет, но явно беше достатъчно цивилизован, защото каза на хората си да спрат, когато сръгаха Рен с оръжията си да върви по-бързо. Тя беше едновременно изненадана и облекчена, беше слушала истории, че Бурята застрелва пленниците си на място. Смяташе да попита Нага какво мисли да прави с нея, но не намери достатъчно смелост. Хвърли поглед на Тео с надеждата да й обясни какво си говорят войниците на Зелена буря на техния странен език, но момчето вървеше с наведена глава и не я поглеждаше.

Качиха се по едно от външните стълбища на Павилиона, покрай градина със стени, където цяла тълпа от заловени роби и гости бяха пазени от екип преследвачи. Бу-Бу Пенироял също беше там и се опитваше да повдигне духа на хората, като им пееше вдъхновяващи песни, но според Рен не успяваше.

Първоначално смяташе, че двамата с Тео ги водят при тези пленници, но войниците не спряха там, минаха покрай басейна на Пенироял, чиято вода се беше изляла през наклонената палуба. Отвън пред прозорците на балната зала стоеше някакъв преследвач, много по-страшен от безмозъчните безлични зверове, които Рен видя до този момент. Този беше голям и лъскав, а бронираният му череп не продължаваше надолу, за да прикрие лицето му като при останалите, а го оставяше донякъде открито — мъртво, бяло лице, с една дълга цепка, която играеше ролята на уста. То помръдваше едва, докато изпиваше със зелените си очи момичето. Рен побърза да отмести поглед. Беше ужасена, че е привлякла вниманието на създанието. Нима смяташе да говори с нея? Да я нападне? Преследвачът само върна поздрава на Нага и отстъпи, като пусна другите машини и пленниците им в балната зала.

Някой отново беше включил осветлението. Санитари носеха Синтия на носилка. Рен чу как приятелката й простена, когато мина покрай нея, и се зарадва да я види още жива, но бързо си спомни, че тя не й е истинска приятелка и не знаеше дали трябва да се радва, или не.

На подиума, където трябваше да свирят музикантите, имаше група офицери. Нага отиде при тях и любезно ги поздрави, след което докладва. Най-високата от тях се обърна да погледне пленниците. Лицето й представляваше бронзова маска на смъртта, пронизана от две светещи смарагдови очи.

— О! — пропищя Тео.

Рен веднага разбра, че това е Фанг Преследвачката. Коя друга можеше да бъде? От нея се излъчваше сила, която се носеше във въздуха като статично електричество. Косъмчетата по врата на Рен настръхнаха. Тео до нея трепереше, сякаш беше в присъствието на някаква богиня.

Нага каза още нещо и Преследвачката слезе от подиума. Очите й светнаха още повече, когато мъжът извади Тенекиената книга някъде от бронята си. Тя я взе и разгледа написаните на корицата й символи, след което въздъхна дълго и треперливо, а въздишката й беше изпълнена с облекчение. Нага посочи Рен и Тео и попита нещо, но Фанг Преследвачката не обърна внимание на въпроса му. Тя седна с кръстосани крака върху останките, отвори Тенекиената книга и започна да чете.

— Сега какво? — измърмори Тео. — Смятах, че ще иска да ни разпита…

— Май и Нага си мислеше същото — отвърна Рен, но лидерката на Зелена буря беше забравила за тях. Войниците я гледаха и като че ли очакваха още заповеди, но тя беше погълната от новата си придобивка. Нага промърмори нещо на един от спътниците си. След малко една жена, млада и красива, в черна версия на белите униформи, които другите носеха, му заговори, поклони се, скочи от подиума и тръгна към тримата пленници.

— Вие, моля, дойдете с мен — каза на англиш тя.

Рен изпита облекчение. Тази жена не изглеждаше толкова сурова, колкото останалите от Зелена буря. Д-р Зироу, така пишеше на табелката на униформата й под двойка драскулки, които според Рен гласяха същото на шангуонски. Тази жена изглеждаше прекалено млада, за да е докторка. Леко дръпнатите й очи и широки скули напомняха на Рен за приятелите й инуити в Анкъридж, а късата й зелена коса подхождаше изненадващо добре на елфическото й лице. В гласа й обаче не се усещаше доброта. Тя взе оръжие от един от войниците и го насочи към двамата пленници.

— Навън, моля. Веднага!

Изпълниха нареждането й. Жената ги изкара на слънчевата палуба. Рен вдигна глава и забеляза, че големият преследвач отново я гледа. Какво беше направила, че да привлече така интереса му? Тя бързо извърна поглед, но усещаше зелените му очи върху себе си.

Доктор Зироу направи знак с пистолета към пленниците, за да им покаже да прекосят слънчевата палуба и да тръгнат надолу по стълбите, като че ли да ги заведе при останалите в оградената със стени градина. Но в края на стълбището, на една тераса с формата на полумесец, достатъчно далеч от балната зала, тя изведнъж ги накара да спрат и ги попита на своя мек англиш с акцент:

— Какво взе Преследвачката от вас?

— Тенекиената книга — отвърна Рен. — Тенекиената книга на Анкъридж…

Доктор Зироу се намръщи, сякаш никога досега не беше чувала това име.

— Не дойдохте ли точно за нея тук? — попита Тео.

— Явно. Кой да знае? — Жената сви рамене, погледна обратно по посока на балната зала и снижи глас, сякаш се страхуваше, че господарката й може да я чуе: — Нейно превъзходителство не смята за нужно да споделя с когото и да било причините за нападението над града ви. Каква е тази Тенекиена книга? Какво я прави толкова важна, че идва тук с бойните си дирижабли, за да я вземе?

— Синтия каза, че който притежава Тенекиената книга, може да спечели войната — обясни Рен.

Опитваше се да помогне, но доктор Зироу само се опули насреща й. Дали лицето й не изглеждаше толкова бледо заради лунната светлина? Очите й бяха ококорени и гледаха през Рен към някакво ужасно видение, което предстоеше.

— Ай! — изпъшка тя. — Разбира се. Разбира се! Книгата вероятно е следа към някакво оръжие от Стара технология. Може би нещо като МЕДУЗА, достатъчно мощно, за да унищожи цели градове. И вие го дадохте на Фанг Преследвачката! Глупци!

— Не е честно! — възпротиви се Рен. — Вината не е наша…

Доктор Зироу се разсмя, но никак не й беше забавно, в нейния смях се усещаше само страх.

— Сега всичко зависи от мен, нали? — попита тя. — От мен зависи да я спра!

Докторката се обърна и изтича нагоре по стълбите към балната зала, като по пътя захвърли пистолета си настрани.