Алекс Норт
Шепнещия мъж (62)

61

— Мисля, че не бива да рисуваш това.

Момиченцето звучеше разтревожено. Крачеше нервно напред-назад из таванската стаичка. От време на време спираше и поглеждаше надолу към листа му. Преди това не беше казала нищо, но тогава беше рисувал къщата и беше изобразявал обстойно градината към нея, точно както трябваше да прави, за да прерисува сложната картина, която му беше нарисувал Джордж. Преди да се откаже и вместо това да започне да рисува една битка.

Отново и отново кръгове, един върху друг.

Силови полета. Или портали. Той не можеше да реши точно кое от двете и може би нямаше значение. Понякога за защита, понякога за бягство: и двете щяха да свършат работа. Каквото и да е, стига да го предпази или да го заведе някъде далеч оттук, от Джордж, от ужасното присъствие, което усещаше как тупти някъде там, в долния край на стълбите. Той не беше сигурен дали Джордж изобщо заключи вратата, когато си тръгна по-рано, и си мислеше, че момиченцето иска от него да се промъкне долу и да провери. В никакъв случай. Дори да можеше свободно да стигне до вратата, в никакъв…

— Джейк, моля те, спри.

И той го направи. Ръката му трепереше толкова силно, че едва държеше химикалката. Вече натискаше толкова ожесточено, че порталът беше започнал да прокъсва хартията.

— Нарисувах я колкото можах — каза той. — Не мога повече. Джордж му беше дал четири листа, на които да се упражнява, и на три от тях той вече се беше опитал да прерисува картината на къщата и градината. Но беше твърде сложна. Донякъде си мислеше, че Джордж го беше направил нарочно — че това беше някакъв тест, точно както и онази отвратителна закуска. На тестовете в училище лесно виждаш, че учителите искат да се справиш с тях, но според него Джордж далеч не искаше същото. Когато първия ден госпожа Шели го сложи на жълтото квадратче. Джейк си помисли, че може би и тя не го иска. Но сега се чувстваше така, сякаш Джордж си търсеше извинение да го сложи направо на червено.

Затова се опита. Даде всичко от себе си. И след това му остана един лист, така че сега рисуваше битка. Беше хубаво да твориш, нали?

Татко му винаги харесваше неговите рисунки.

Но точно сега той не искаше да мисли за татко си. Отново започна да рисува. Кръг върху кръг. И може би момиченцето имаше право, но той не можеше да се сдържи. Единствено това му помагаше да потушава паниката, дори когато ръката му сякаш беше излязла извън контрол. Значи може би това беше паника все пак…

Вратата в долния край на стълбите се отвори.

Кръг след кръг.

Звукът от стъпките му нагоре.

И в този момент на листа вече имаше толкова много мастило, че хартията се скъса. Фигурката пропадна навън.

Вече си е безопасност, помисли си Джейк.

И тогава Джордж влезе в стаята.

Беше усмихнат, но някак сбъркано. На Джейк му изглеждаше така, сякаш Джордж си е облякъл костюм на родител, но не му е удобен и не му става, и всъщност иска да го съблече възможно най-бързо. Джейк не искаше да види какво има отдолу. Той се изправи на крака, а сърцето му трепереше толкова силно, колкото и тялото му.

— Я да видим сега! — приближи се Джордж. — Как си се справил?

Той спря на известно разстояние. Виждаше ясно рисунката.

Усмивката изчезна.

— Какво е това, мамка му?

Когато чу думата с „М“ Джейк примигна. И когато го направи, осъзна, че очите му са пълни със сълзи. Беше започнал да плаче, без дори да забележи, и поривът да се отпусне — да се остави да плаче и да ридае — беше огромен. Спря го само погледът в очите на Джордж. Джордж нямаше да се зарадва на истински чувства. Ако Джейк се разплаче, Джордж просто щеше да го изчака да спре, а после щеше да му даде истинска причина да го направи.

— Не ти казах да рисуваш това.

— Покажи му другите — бързо каза момиченцето.

Джейк разтърка очи и посочи към рисунките, които му беше казал да направи.

Искам си татко.

Думите напираха в него и заплашваха да излязат навън.

— Много се постарах — каза той. — Не успях да се справя.

Джордж сведе очи и безизразно огледа рисунките. За няколко секунди в стаята настана тишина, а във въздуха жужеше опасност.

— Тези не са достатъчно добри.

Без да иска, Джейк се почувства обиден. Той знаеше, че не рисува добре, но татко му винаги казваше, че ги харесва, независимо от всичко, защото…

— Много се постарах.

— Не, Джейк. Очевидно не си. Защото си се отказал, нали така? Имаше още един лист, но вместо да се упражняваш на него, си решил да нарисуваш… това.

Джордж махна презрително с ръка към битката.

— Нещата в тази къща струват пари. Не ги хабим.

— Извини се — каза му момиченцето.

— Съжалявам, сър.

— Джейк, извинението не е достатъчно. Изобщо не е достатъчно.

Джордж стоеше над него и го гледаше много сериозно. Сякаш му беше трудно да се сдържи, защото ръцете му трепереха. А Джейк знаеше, че рисунката е просто повод. Вътрешно в себе си Джордж искаше да му е ядосан. Ръцете му трепереха, защото се опитваше да прецени дали провинението е достатъчно, за да го направи.

Той взе решение.

— И затова ще бъдеш наказан.

И в този момент Джордж застина напълно неподвижно. Костюмът беше свален. Джейк виждаше как добротата и загрижеността се свлякоха от него, сякаш са били само наужким — като нещо, което можеш да съблечеш толкова лесно, колкото да си свалиш тениската. Пред него стоеше едно чудовище.

И той беше сам срещу него.

Джейк запристъпва назад, докато задната част на прасците му не опря в малкото легло.

— Искам си татко.

— Моля?

— Татко! Искам си татко!

Джордж започна да се приближава, но тогава Джейк подскочи при звука на алармата, който идваше някъде от долната част на къщата, и Джордж спря на място. Много бавно той обърна глава и впери поглед назад към стълбището. Останалата част на тялото му беше все така обърната към Джейк.

Не беше аларма, даде си сметка Джейк.

Някой звънеше на вратата.