Алекс Норт
Шепнещия мъж (48)

47

Когато слязохме обратно долу, Джейк все така седеше на пода със своята рисунка, с химикалка в ръка. Но вече беше спрял да рисува, вперил поглед в пространството. Всъщност изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Приближих се и приклекнах до него.

— Добре ли си, приятел?

Той кимна, но аз не му повярвах.

— Какво има?

— Нищо.

— Хммм — намръщих се аз. — Не съм сигурен, че ти вярвам напълно. За довечера ли се тревожиш?

Той се поколеба.

— Може би малко.

— Е, това е напълно разбираемо. Но всичко ще бъде наред. Честно казано, аз си мислех, че ще очакваш с нетърпение да прекараш малко време с някой друг.

Тогава той ме погледна и макар да изглеждаше все така мъничък и крехък, не мислех, че до този момент бях виждал на лицето му толкова зряло изражение.

— Мислиш, че не искам да бъда с теб?

— О. Джейк. Ела да те гушна.

Наместих се, така че да може да седне на коленете ми и да се прегърнем. Той се качи върху мен и после притисна телцето си в моето.

— Изобщо не си мисля това. Нямах това предвид.

С тази разлика, че точно това имах предвид. Е, поне донякъде. Един от най-големите ми страхове след смъртта на Ребека беше, че няма да успея да поддържам връзката между нас. Че сме чужди един на друг. И донякъде наистина си мислех, че ще му е по-добре без мен и нескопосаните ми опити да се правя на баща — че когато влизаше в училището, без да погледне назад, се чувстваше по този начин през цялото време.

Това ме накара да се зачудя дали той си мислеше същото за мен. Може би фактът, че тази вечер щях да излизам, го караше да се чувства така, все едно не искам да бъда с него. Че го бях завел в „Клуб 567“, защото исках да се отърва от него. Макар да имах нужда от лично време и пространство, това не можеше да бъде по-далеч от истината.

Колко тъжно, помислих си аз. И двамата се чувствахме еднакво. И двамата се опитвахме да се срещнем по средата, но някак си никога не успявахме да се намерим.

— Аз също искам да бъда с теб — казах аз. — Няма да се бавя навън, обещавам.

Той ме прегърна малко по-силно.

— Трябва ли да излизаш?

Поех си дълбоко дъх.

Предполагам, че отговорът беше не — не трябваше да излизам и не ми се искаше да го правя, ако това щеше много да го разстрои.

— Не трябва — казах аз. — Но всичко ще бъде наред, обещавам. Скоро ще си легнеш, ще заспиш и когато се събудиш, отново ще си бъда вкъщи.

Той замълча, докато обмисляше какво му бях казал току-що. Но през това време сякаш тревогата му започна да се пропива и у мен. Предчувствие. Почти ужас — внезапният страх, че щеше да се случи нещо лошо. Беше глупаво и нямаше причина да мисля така. Въпреки това можех да си остана вкъщи и тъкмо щях да му го кажа, той кимна в знак на съгласие, преди да успея да го направя.

— Добре.

— Чудесно — казах аз. — Браво. Обичам те, Джейк.

— И аз те обичам, татко.

Той разплете ръцете си от тялото ми и аз се изправих на крака. През цялото време баща ми беше чакал на прага на стаята и тогава се приближих до него.

— Джейк добре ли е?

— Да. Всичко е наред. Но ако има някакъв проблем, какъвто и да било, имаш номера на мобилния ми телефон.

— Имам го. Но всичко ще бъде наред. Предполагам, просто му е странно — той леко повиши тон. — Но ще се разбираме чудесно, Джейк. Ще ме слушаш, нали?

Джейк, който отново беше започнал да рисува, кимна в отговор.

Продължих да го гледам още малко, както беше приведен и съсредоточен върху рисунката си, и в този момент изпитах неописуем прилив на любов към него. Която веднага премина в непоколебимост. Двамата с него щяхме да намерим път един към друг. Всичко щеше да бъде наред. Аз исках да бъда с него и той искаше да бъде с мен, и някак си, помежду си, щяхме да намерим начин да го постигнем.

— Два часа — казах отново на баща си. — Няма да се забавя по-дълго.