Алекс Норт
Шепнещия мъж (17)

16

— Да го оставим за пет минути насаме със семейството му? — каза Аманда и се замисли. — Възможно ли е изобщо да го направим?

Но тогава тя видя изражението на Пийт.

— Шегувам се, между другото.

— Наясно съм.

Той се отпусна в стола от другата страна на бюрото й и затвори очи.

Аманда го изгледа продължително. Изглеждаше изтощен и посърнал в сравнение с първата им среща. Тя не го познаваше добре, разбира се, и взаимоотношенията им през последните два месеца далеч не бяха обстойни, но й се беше сторил… ами, как точно? Като човек, който контролира емоциите си. В отлична форма за мъж на неговата възраст очевидно. Спокоен и способен. Не беше казал почти една дума повече от необходимото, докато я превеждаше през историята на предишното разследване, и дори когато й показа снимките, направени в пристройката на Франк Картър, беше останал непоклатим и безпристрастен — при вида на целия ужас, на който лично беше станал свидетел. Това всъщност беше доста смущаващо за нея. Беше я накарало да се разтревожи за начина, по който самата тя приемаше всичко до момента, а и за това как щеше да се справи, ако се случи най-лошото.

Няма да се случи.

Разумните ченгета не се поддават. Началник Лайънс беше такъв, сигурна беше в това, защото това беше единственият начин да се издигне — с колкото се може по-малко багаж, който да го дърпа надолу. Преди Нийл Спенсър да изчезне, тя си беше представяла, че ще реагира по същия начин, но вече не беше толкова уверена. И ако първоначално беше смятала Пийт Уилис за спокоен и безпристрастен, то сега, докато го наблюдаваше, започваше да преосмисля първоначалната си преценка. Той просто умееше да се разграничава от външния свят, мислеше си тя — и Франк Картър беше човек, който успяваше да стигне по-близо до него от всеки друг.

Не толкова учудващо, като се имат предвид общото им минало и фактът, че една от жертвите на Картър никога не беше открита — едно дете, чисто изчезване на практика беше негова отговорност. Тя хвърли поглед към монитора на компютъра и видя познатата снимка на Нийл Спенсър, облечен със своята футболна тениска. Нийл беше изчезнал преди малко повече от два месеца и неговото отсъствие предизвикваше истинска физическа болка вътре в нея. Колкото и да се опитваше да не мисли за това, усещането за провал се влошаваше с всеки изминал ден. Тя не искаше да свърши като мъжа, който сега седеше срещу нея.

Няма да се стигне дотам.

— Разкажи ми още веднъж теорията за съучастника — каза тя.

— Всъщност няма кой знае какво за разказване — отвърна Пийт и отново отвори очи. В показанията си един свидетел споменава някакъв по-възрастен мъж със сива коса, който говорел с Тони Смит и който не отговаря на описанието на Картър. Има и няколко припокривания във времевите диапазони на отвличанията.

— Доста косвени улики.

— Да, знам. Понякога на хората им се иска нещата да са по-сложни, отколкото са в действителност.

— Възможно е да е извършил всяко едно от престъпленията съвсем сам. Бръсначът на Окам гласи, че…

— Знам какво гласи Бръсначът на Окам — Пийт прокара ръка през косата си. — Вярно е най-простото обяснение, което отговаря на всички факти.

— Точно така.

— И точно това правим в момента, нали? Хващаме нашия човек, доказваме, че той го е извършил, и това ни е достатъчно. Затваряме разследването, прибираме го в архива и продължаваме напред. Случаят е приключен, работата е свършена. Залавяме се със следващия.

Тя отново се замисли за Лайънс. За издигането.

— Защото това е, което трябва да направим — каза тя.

— Но понякога не е достатъчно — отвърна Пийт, като поклати глава. — Понякога привидно простите неща се оказват много по-сложни и в крайна сметка подробностите биват пренебрегнати.

— А подробностите в този случай — каза тя — биха могли да означават, че някой е извършил убийство и е останал на свобода?

— Кой знае? През годините се опитвах да не мисля за това.

— Мисля, че това е било много умно от твоя страна.

— Но сега имаме Нийл Спенсър. Имаме шепота и чудовището. И имаме шибания Франк Картър, който си седи там вътре и знае нещо.

Тя го зачака да продължи.

— И не знам какво да направя по въпроса — каза Пийт. — Картър няма да ни каже нищо. Шепотът така и не стигна до пресата, а той знаеше за него. Не е имал други посетители, освен мен. Писмената кореспонденция, която води, е стриктно преглеждана. Тогава откъде знае?

Раздразнението му изведнъж стана така доловимо, че тя се учуди как не удари по масата. Вместо това той поклати глава и извърна поглед. Поне малко се беше оживил, помисли си Аманда. Това беше добре. Майната му на спокойствието — тя винаги силно беше вярвала в идеята, че гневът е добра движеща сила, а един господ знаеше, че човек понякога има нужда нещо да го тласка напред, за да продължава. В същото време тя виждаше, че голяма част от гнева на Пийт беше насочена навътре: той се обвиняваше, задето не е успял да узнае истината. А това не беше добре. Тя също толкова силно вярваше в идеята, че вината е възможно най-безполезното чувство. Позволиш ли на вината да те превземе, кучката никога не те пуска.

— Картър никога няма да ни помогне — каза тя. — Не и доброволно.

— Не.

— А сънят за Тони Смит…?

Той махна пренебрежително е ръка.

— Обичайните приказки. Всичките съм ги чувал. Нямам никакво съмнение, че той е убил Тони и знае точно къде го е оставил. Но никога няма да ни каже. Не и докато това е нещо, с което да ни държи в напрежение. Да държи мен.

Вече й беше ясно как се тормозеше Пийт след срещите с Картър. И въпреки това, колкото и да му беше трудно, той неизменно го правеше — продължаваше да се подлага на това мъчение, защото да открият Тони Смит, означаваше толкова много за него. Но сега Картър беше измислил нова игричка и трябваше да се съсредоточат над нея. Макар да разбираше безпокойствието на Пийт, фактите сочеха, че Тони Смит беше умрял преди много време, а Нийл Спенсър може би все още беше жив.

Със сигурност все още беше жив.

— Е, сега има нов начин да ни държи в напрежение — каза Аманда. — Но не забравяй нещо друго. Ти каза, че ходиш да се срещаш с него, защото има вероятност неволно да разкрие някаква нова информация.

— Да.

— Ами той вече го направи — защото знае нещо, нали така? Това не може да се е случило с магическа пръчка. Значи трябва да разберем откъде.

Когато той не отговори, тя сама се замисли.

Никакви посетители. Никаква кореспонденция.

— А дали има приятели вътре? — попита тя.

— Много.

— Това донякъде е изненадващо. Все пак е убивал деца.

— В убийствата никога не е имало сексуален елемент, което работи в негова полза. А и във физическо отношение той все още е същинско чудовище. Освен това да не забравяме славата му — всички онези глупости за Шепнещия мъж. Вътре си има свое собствено царство.

— Добре. И с кого си е най-близък?

— Нямам никаква представа.

— Но можем да разберем, нали? — Аманда се наведе напред. — Може би получава информация от втора ръка? Някой посещава негов приятел. Приятелят казва на Картър. Картър казва на теб.

Пийт обмисли думите й. Миг по-късно по лицето му се изписа раздразнение, че сам не се беше сетил за това.

Тя усети прилив на гордост — не че имаше нужда да го впечатлява, разбира се. Просто имаше нужда той да е мотивиран, или поне да не изглежда толкова очевидно сразен.

— Да — каза той. — Това е добра идея.

— Тогава действай… — каза тя и се поколеба. — Не че ми е работа да ти казвам какво да правиш. Но това би могло да ни помогне в разследването, нали? Ако имаш време.

— Имам време.

Но той спря на вратата.

— Има още нещо — каза Пийт. — Ти спомена, че Картър е издал нещо — че някак е успял да разбере за шепота.

— Да.

— Но не трябва да забравяме и факта, че го прави точно сега. Минаха два месеца, през които отказваше да се срещне с мен. Това никога не се е случвало преди. И изведнъж си промени решението и поиска да се срещнем.

— Което означава?

— Не знам със сигурност. Но може би трябва да се подготвим, че може и да има причина за това.

Отне й секунда да разбере какво искаше да каже. Сетне тя отново погледна към снимката на Нийл Спенсър, като отказваше дори да обмисля тази възможност.

Няма да се стигне дотам.

С тази разлика, че Пийт имаше право. Бяха минали два месеца без абсолютно никакво развитие по случая. Може би решението на Картър да проговори означаваше, че такова предстои.