Алекс Норт
Шепнещия мъж (39)

38

От толкова дълго време те търся.

Пийт излезе от колата и се отправи към болницата, после слезе с асансьора в подземието, където се намираше патологичното отделение. Едната стена на асансьора беше огледална и той видя, че все пак изглеждаше добре. Дори спокоен. Вътрешно може и да беше съсипан, но отвън приличаше на грижливо опакован подарък, който щеше да затрака само ако го разтърсиш.

Не помнеше кога за последен път се беше чувствал толкова разтревожен.

Беше търсил Тони Смит двайсет години. Донякъде се питаше дали изчезването на момчето не го беше поддържало — дали не му беше осигурявало усещане за цел в живота и причина да продължава напред, макар и заровена надълбоко в съзнанието му. Въпреки всичко, колкото и да се беше опитвал да не мисли за това, случаят така и не беше приключен за него. Затова трябваше да присъства, когато това се случи.

Той мразеше тези зали за аутопсии и винаги ги беше ненавиждал. Миризмата на антисептични препарати никога не замаскираше напълно вонята, която се носеше навсякъде, а острата светлина и излъсканите метални повърхности само акцентираха изложените на видни места увредени тела. Тук смъртта беше осезаема — на показ и прозаична. В тези зали важни бяха мерките и теглилките, и клипбордовете, нечетливо надраскани с оскъдна информация за химични състави и биологични данни, и всичко беше толкова студено и безпристрастно. Всеки път, когато идваше тук, той си даваше сметка, че най-важните неща в живота на човек чувствата, характерът, съществуването — се набиваха на очи с отсъствието си.

Патологът Крис Дейл заведе Пийт до една работна маса в другия край на залата. Докато вървеше след него, Пийт се почувства безсилен и замаян и му се наложи да се стегне, за да продължи напред.

— Ето го и нашето момче.

Дейл говореше тихо. В управлението беше известен със своето безцеремонно и презрително поведение спрямо полицаите и като човек, който отдава почит единствено на онези, които винаги наричаше свои пациенти.

Нашето момче.

От начина, по който Дейл каза това, стана ясно, че сега останките са под негова опека. Че безчинствата, на които е било подложено, са свършили и сега ще се погрижат за него.

Нашето момче, каза си Пийт.

Костите бяха подредени във формата на малко дете, но годините бяха разделили много от тях и не беше останало нито едно парченце плът. През годините Пийт беше виждал множество скелети. В известен смисъл беше по-лесно да гледа тях, отколкото повечето наскоро загинали жертви, които приличаха на човешки същества, но в така зловещата си застиналост — все пак не. Един скелет беше толкова откъснат от всекидневието, че можеше да бъде погледнат по-безучастно. И въпреки това реалността винаги го поразяваше: фактът, че хората умират и не след дълго остават само предмети, само кости, които приличат по-скоро на сбирщина вещи, оставени да паднат, където си пожелаят.

— Предстои да извършим цялостна аутопсия — каза Дейл. — Това ще се случи по-късно. Междувременно мога да ви кажа, че това са останките на дете от мъжки пол, което по времето на смъртта си е било на около шестгодишна възраст. Към момента дори не бих могъл да гадая каква е причината за смъртта, а може и никога да не разберем, но е настъпила преди доста време.

— Двайсет години?

— Възможно е — Дейл се поколеба, защото знаеше какво точно го пита Пийт, и след това посочи към друга работна маса отстрани. — Разполагаме и с тези допълнителни вещи, които бяха намерени заедно с тялото. Ето го и самия кашон, разбира се останките бяха донесени заедно с него, с цел да бъдат запазени по-добре. Дрехите се намираха под костите.

Пийт направи крачка напред. Дрехите бяха стари и сплъстени от паяжини, но Дейл и екипът му ги бяха извадили внимателно и сега бяха сложени по същия начин, по който са били съхранявани — на грижливо сгъната купчинка. Нямаше нужда да ги разгъва, за да види какви са.

Спортни сини панталонки. Черна блузка с якичка.

Той се обърна и отново погледна към останките. Този случай беше завладял толкова силно живота му през всичките тези години, а за първи път виждаше Тони Смит наистина. Досега образът му беше съставян само от снимките на едно момченце, застинало във времето. При едни съвсем малко по-различни обстоятелства Пийт би могъл да се размине днес на улицата с двайсет и шестгодишния Тони Смит, без дори да е чувал името му. Той впери поглед надолу към малкото, разтрошено скелетче, което някога беше поддържало едно човешко дете, заедно с всички потенциални възможности за човека, в когото би могло да се превърне.

Всичките им надежди и мечти, а виж аз какво съм направил.

Пийт прогони думите на Франк Картър от главата си и в продължение на няколко секунди остана загледан в останките, в готовност да възприеме съдбоносната важност на този миг. Но сетне осъзна, че тя не беше там — точно както самия Тони Смит го нямаше зад празната обвивка на костите, подредени върху работната маса. Пийт толкова дълго се беше носил в орбита около това изчезнало момченце, че целият му живот се беше концентрирал върху мистерията на неговото местоположение. Сега този гравитационен център беше изчезнал — и въпреки това траекторията на собствения му живот сякаш оставаше непроменена.

— В кашона имаше няколко такива — каза Дейл.

Пийт се обърна и видя, че патологът стои наведен напред, с ръце в джобовете, вперил поглед в кашона, в който беше намерен Тони Смит. Като се приближи, Пийт разбра, че вниманието на мъжа беше насочено към една пеперуда, омотана в някаква паяжина вътре. Очевидно беше мъртва, но цветовете й бяха все така ясни и ярки.

— Пеперудата на смъртта — каза Пийт.

Патологът го погледна изненадано.

— Никога не съм си представял, че сте почитател на пеперуди, детектив.

Веднъж гледах някакъв документален филм — вдигна рамене Пийт. Винаги си беше мислил, че гледа телевизия и чете само да си запълва времето, и сам беше леко изненадан от факта, че беше запомнил нещо. — Вечер имам много свободно време.

— Това мога да си го представя.

Пийт се насили да си спомни някакви подробности. Тези пеперуди бяха местен за страната вид, но се срещаха сравнително рядко. Предаването, което беше гледал, беше проследило екип от ексцентрични учени по време на прехода им през поля и храсталаци, в опит да зърнат някоя. В крайна сметка бяха успели да открият една. Пеперудата на смъртта беше привличана от гниеща плът. Самият Пийт никога не беше виждал такава на живо, но откакто изгледа документалния филм, неволно беше започнал да се оглежда дали няма да ги види край пътищата и храсталаците, които претърсваше през почивните дни — с надеждата, че присъствието на пеперудите може да означава, че е на прав път.

Телефонът избръмча в джоба му и когато го извади, видя съобщение от Аманда. Прочете го бързо: нова информация за случая. След една нощ в ареста, изглежда, Норман Колинс беше преосмислял позицията си „без коментар“ и сега беше готов да разговаря с тях. Тя искаше Пийт да се върне възможно най-бързо.

Той прибра телефона си, но остана още малко, загледан в кашона пред себе си. Беше омотан с многобройни слоеве кафява опаковъчна лепяща лента: съдържанието му очевидно е било запечатвано и разпечатвано, и запечатвано отново многократно през годините. Сега кашонът щеше да бъде изпратен за анализ в съдебната лаборатория, с надеждата да бъдат открити пръстови отпечатъци. Пийт обходи с поглед повърхността на кашона и си представи невидимите ръце, които може би го бяха докосвали през годините. В ума му изникнаха образи на хора, кои то прокарват пръсти по него, сякаш материята на кашона замества човешка кожа, съхраняваща скритите вътре кости.

Истинско съкровище за колекционерите.

За миг той се зачуди дали тези хора си бяха представяли туптенето на сърце. Или бяха възхвалявали липсата на такова.