Никълъс Спаркс
Спасителят (9)

Осма глава

— До всички. Детето е добре. Повтарям — Кайл е добре. При мен е.

При тези думи радиоприемниците оживяха. Търсачите нададоха радостни възгласи и новината стигна до централата. Джо я предаде в болницата в 2:31.

Джуди пренесе телефона до леглото, за да може Денис да я чуе. Затаила дъх, тя взе слушалката. После бързо закри уста с длан, за да заглуши вика. Усмивката й, от все сърце и изпълнена с чувство, бе заразителна и Джуди едва се удържа да не подскочи от вълнение.

Денис зададе обичайните въпроси:

— Добре ли е той?… Къде го открихте?… Наистина ли е невредим?… Кога ще го видя? Защо не веднага?… О, да, разбирам… Благодаря ви, благодаря ви… Не съм на себе си от щастие!

Денис остави слушалката, изправи се — този път без помощ — и прегърна Джуди.

— Ще го доведат в болницата — обясни й. — Мокър е и му е студено. Искат да се уверят, че всичко е наред. Ще дойде след час… Просто не мога да повярвам!

Вълнението я замая отново, но сега това нямаше значение. Кайл беше жив и здрав. Всичко друго бе маловажно.

* * *

В тресавището Тейлър си свали дъждобрана и наметна Кайл, за да го стопли. Изнесе го на ръце от навеса и изчака другите мъже да се съберат, за да е сигурно, че никой не липсва. После всички тръгнаха към магистралата в плътна група.

Петте часа търсене бяха изтощили Тейлър; ръцете му едва удържаха детето, а заради допълнителната тежест затъваше по-надълбоко в калта. Всяка крачка беше борба. Докато стигнат до шосето, силите му се бяха изчерпали. Недоумяваше как жените разнасят децата си из магазините.

На магистралата ги чакаше линейка. Кайл не искаше да се отлепи от Тейлър, но той му заговори тихо и успя да го убеди да позволи на медицинския помощник да го прегледа. Седнал в линейката, Тейлър си мечтаеше единствено за дълъг горещ душ. Кайл обаче видимо се паникьосваше без него и той реши да го придружи до болницата. Сержант Хадъл пое пред линейката с патрулната кола, а другите мъже, участвали в издирването, се разотидоха.

Дългата нощ най-сетне беше приключила.

* * *

Пристигнаха в болницата към 3:30. Обстановката в спешното отделение вече се бе поуталожила и почти всички пациенти бяха прегледани. Лекарите бяха информирани кога ще дойде Кайл и го очакваха. Денис и Джуди — също.

Джуди бе изненадала дежурната сестра. По-рано беше влязла в стаята й, за да измоли инвалиден стол за Денис.

— Какво правите тук? Знаете ли колко е часът? Не е време за посещения…

Джуди обаче не обърна внимание на въпросите й. Повтори по-настойчиво молбата. Нужно беше известно увещаване, ала не много.

— Намериха сина й. Карат го тук. Иска да го посрещне.

Медицинската сестра изпълни молбата.

* * *

Линейката паркира пред болницата няколко минути по-рано от предвиденото и задната врата се отвори. Вкараха Кайл в спешното отделение и Денис се изправи с усилие на крака. Лекарят и сестрите отстъпиха назад, за да може Кайл да види майка си.

В линейката го бяха съблекли и увили в топли одеяла, за да възвърне нормалната си телесна температура. Тя беше спаднала с градус, но детето не беше измръзнало и одеялата си бяха свършили работата. Лицето на Кайл беше розово и той се движеше с лекота — във всяко отношение изглеждаше по-добре от майка си.

Денис стигна до носилката и се приведе. Кайл я видя и веднага седна. Сгуши се в ръцете й и двамата се прегърнаха крепко.

— Здравей, мамо — каза най-после той. (Здуауей, маамо.)

Денис се засмя. Лекарят и сестрите й запригласяха.

— Здравей, миличък — прошепна му тя, затворила очи. — Добре ли си?

Кайл не отговори, ала този път на Денис й беше все едно.

* * *

До кабинета за прегледи Денис не се отдели от носилката. Вървеше, стиснала ръката на Кайл. През цялото време Джуди ги наблюдаваше отстрани, за да не им пречи. Когато се скриха от поглед, тя въздъхна, внезапно усетила колко е изморена. От години не беше будувала до толкова късно. Струваше си обаче — емоционалните вълнения са най-добрият начин да подхраниш позахабената машина. Още няколко такива нощи и ще е във форма за маратон.

Джуди излезе от спешното отделение точно когато линейката потегляше. Бръкна в джоба си за ключовете. Вдигна глава и забеляза Тейлър да разговаря с Карл Хадъл до патрулната кола. Въздъхна с облекчение. Тейлър я видя в същия момент и явно помисли, че очите го подвеждат. Тръгна към нея с любопитно изражение.

— Какво правиш тук, мамо? — попита учуден.

— Бях при Денис Холтън… Майката на детето. Реших да й окажа подкрепа.

— И просто дойде? Без да я познаваш?

Двамата се прегърнаха.

— Разбира се.

Тейлър усети как го обзема гордост. Майка му беше невероятна жена. Джуди се отдръпна и го огледа внимателно.

— Изглеждаш ужасно, сине.

Тейлър се засмя.

— Поласкан съм от комплимента. Но пък се чувствам много добре.

— Несъмнено. И имаш основание. Направил си нещо чудесно.

Той се усмихна, но изражението му бързо стана сериозно.

— Е, как се чувстваше тя? — попита. — Преди да открием детето, имам предвид?

Джуди сви рамене.

— Притеснена, объркана, ужасена… Сам избери определение. Доста й се беше струпало за една нощ.

Тейлър се подсмихна.

— Чух, че си понахокала Джо.

— Пак бих го направила. Къде ви беше умът?

Тейлър вдигна отбранително ръце.

— Хей, недей да виниш мен! Не съм аз шефът, а и той също се тревожеше. Повярвай ми.

Джуди протегна ръка и отметна косата, паднала над очите на Тейлър.

— Сигурно си изморен.

— Малко. Но няколко часа сън ще оправят всичко. Да те изпратя ли до колата?

Джуди го хвана под ръка и двамата тръгнаха към паркинга. След няколко крачки тя го погледна.

— Толкова добър мъж си. Как така не си се оженил още?

— Притесняват ме роднините.

— Моля?

— Не моите, мамо. На съпругата ми.

Джуди се позасмя.

— Вземам си думите обратно.

— Просто се пошегувах — каза Тейлър. — Знаеш колко те обичам.

— Надявам се.

Стигнаха до колата, Тейлър взе ключовете и отвори вратата. Джуди седна зад волана и той надникна през сваления прозорец.

— Сигурна ли си, че си в състояние да шофираш? Не се ли чувстваш преуморена? — попита я.

— Не, всичко е наред. А и пътят не е дълъг. Между другото, къде е твоята кола?

— Край магистралата. Бях с Кайл в линейката. Карл ще ме върне обратно.

Джуди кимна, завъртя ключа и двигателят веднага запали.

— Гордея се с теб, Тейлър.

— Благодаря, мамо. Аз също се гордея с теб.