Никълъс Спаркс
Спасителят (3)

Втора глава

В колата, все още надбягвайки бурята, Денис си спомни как по-рано седеше в кабинета на лекаря и четеше резултатите от изследването на Кайл.

„Детето е от мъжки пол, на четири години и осем месеца по време на прегледа… Красиво дете без видими физически недъзи в областта на главата и лицето… Няма данни за травма на главата… Майката описва бременността като нормална…“

Специалистът продължи в същия дух още няколко минути, обобщавайки резултатите от различни тестове. Накрая стигна до заключението:

„Коефициентът на интелигентност е в нормални граници, но детето изостава значително по отношение на езиковите способности — както при разбирането на реч, така и с говорните умения… Вероятно страда от нарушение на слуховото възприятие с неизяснена причина. Езикови умения, характерни за двайсет и четири месечно дете… На този етап способностите за усвояване на език и нови познания не могат да бъдат преценени…“

Колкото двегодишно дете, неволно повтори мислено тя. Лекарят замълча, остави доклада и я погледна съчувствено.

— С други думи — каза бавно след малко, сякаш не тя е разбрала прочетеното, — Кайл има проблеми с езика. По някаква причина — не сме сигурни защо — способността му да се изразява е недоразвита, макар коефициентът му на интелигентност да е нормален за четиригодишно дете. Умението му да разбира говорима реч също не отговаря на нивото на връстниците му.

— Знам.

Категоричният утвърдителен отговор го свари неподготвен. На Денис й се стори, че е очаквал възражение, оправдание или предвидима поредица от въпроси. Когато осъзна, че тя няма да добави нищо повече, лекарят прочисти гърло.

— Тук има бележка, че сте го водили за преценка на състоянието и другаде.

Денис кимна.

— Да.

Той прелисти книжата.

— Резултатите не са приложени.

— Не ви ги дадох.

Веждите му се повдигнаха леко.

— Защо?

Тя взе чантата си и я сложи в скута. Замисли се.

— Искрено ли да ви отговоря? — попита най-сетне.

Той се втренчи изпитателно в нея, после се облегна назад.

— Разбира се.

Тя се обърна към Кайл и пак погледна към лекаря.

— От две години поставят на сина ми грешни диагнози — от глухота и аутизъм до общо разстройство на развитието. С течение на времето всички се оказаха неточни. Знаете ли колко е трудно за един родител да чува такива неща за детето си, месеци наред да им вярва, да ги проучва най-подробно, най-сетне да ги приеме и после да му кажат, че преценката е неправилна?

Лекарят не отговори. Денис го погледна в очите и продължи:

— Знам, че Кайл има проблеми с езика. Повярвайте ми, прочела съм всичко за нарушенията в обработването на слухова информация. Най-вероятно съм осведомена не по-малко от вас. Въпреки това исках независим източник да подложи на проверка езиковите му умения, за да разбера точно каква помощ му е необходима. В реалния свят той трябва да говори не само с мен…

— Значи… не научихте нищо ново.

Денис кимна.

— Да.

— Включен ли е в специална програма?

— Работя с него вкъщи.

Лекарят замълча.

— Водите ли го на логопед или на детски психолог? Специалист, работил с деца като него?

— Не. Повече от година ходеше на терапия три пъти седмично, но нямаше никаква полза. Продължи да изостава, затова го отписах миналия октомври. Сега разчитам само на себе си.

— Разбирам.

Тонът му показа, че не одобрява решението й.

Очите й се присвиха.

— Вижте какво, сравнихте Кайл с двегодишно дете, но всъщност това е напредък. Преди да се заема с него, не показваше никакво подобрение.

* * *

На магистралата три часа по-късно Денис се замисли за Брет Косгроув, бащата на Кайл — мъж от онези, които привличат вниманието и задържат погледа: висок и строен, с тъмни очи и абаносова коса. Видя го на парти, заобиколен от хора, очевидно свикнал да е център на вниманието. Тогава тя бе на двайсет и три, необвързана, учителка за втора година. Попита приятелката си Сюзън кой е той; оказа се, че Брет е в града за няколко седмици, работел в инвестиционна компания, чието име вече не помнеше. Нямаше значение, че не е местен. Тя го поглеждаше, той я поглеждаше, очите им се срещаха през следващите четиридесет минути. Накрая той дойде и я заговори.

Кой може да обясни случилото се после? Хормони? Самота? Моментно настроение? Както и да е. Тръгнаха си заедно скоро след единайсет, пиха в бара на хотела и си разказваха остроумни историйки, флиртуваха с едно наум какво ще последва и после се озоваха в леглото. Тогава го видя за пръв и последен път. Той се върна в Ню Йорк, при своя живот. При приятелката, както подозираше Денис още тогава, за която бе пропуснал да спомене. Нейният живот също продължи постарому.

Отначало не придаваше особено значение на случката. Месец по-късно, един вторник вечерта, седнала на пода в банята до мивката, Денис изведнъж осъзна колко много повече означава. Отиде на лекар и той потвърди това, което вече й беше ясно.

Беше бременна.

Обади се на Брет; включи се телефонният му секретар. Остави му съобщение. Три дни по-късно най-сетне се свърза с нея. Изслуша я и въздъхна с известно нетърпение. Предложи да плати аборта. Обясни му, че е католичка и това е невъзможно. Ядосан, той попита как изобщо се е случило. Отговорът, мисля, ти е ясен, отговори му тя. Той се поинтересува дали е сигурна, че детето е от него. Денис затвори очи, за да се успокои и да не клъвне кукичката. Да, сигурна е. Той пак предложи да плати аборта. Тя отново каза „не“. Какво всъщност иска от него? Обясни му, че не иска нищо, решила просто да го уведоми. Заплаши я със съдебен процес, ако поиска издръжка за детето. Каза му, че не очаква такова нещо от него; трябва обаче да е наясно дали той смята да участва в живота на детето. Чу го как диша в другия край на линията. Не, рече най-сетне. Имал годеница.

Това беше последният й разговор с него.

* * *

Всъщност беше по-лесно да защити Кайл пред лекаря, отколкото пред себе си. Денис беше по-притеснена, отколкото показваше. Кайл напредваше, ала сравнението с двегодишно дете не звучеше много окуражително. През октомври синът й щеше да навърши пет.

В никакъв случай обаче нямаше да се откаже. Никога не би се предала, макар работата с него да беше най-трудното нещо, което някога бе правила. Освен обичайните занимания — готвеше му, водеше го на разходка в парка и му показваше нови места — шест дни седмично по четири часа дневно го упражняваше да разговаря. Напредъкът, макар и неоспорим, откакто пое обучението му, не беше постъпателен. Понякога произнасяше всичко, което го караше да повтаря, друг път изглеждаше по-отнесен от всякога. Най-често успяваше да отговаря на въпроси „какво“ и „къде“; „как“ и „защо“ оставаха непонятни. Истинският разговор — свободната размяна на мисли между двама души — продължаваше да бъде научна хипотеза, далеч надхвърляща способностите му.

Вчера бяха прекарали следобеда край реката. Кайл обичаше да гледа лодките, прорязващи водата на път към залива Бечълър; това разнообразяваше ежедневието му. Докато учеха, обикновено го закопчаваше с колан на стол в дневната. Столът му помагаше да се съсредоточи.

Беше избрала красиво място. Край бреговете се редяха хикории, сладката папрат беше повече от комарите. Седяха на пясъчен нанос, само двамата. Кайл се взираше във водата. Денис грижливо отбелязваше напредъка му в бележник. Записа най-новата информация и без да вдига глава, попита:

— Виждаш ли лодки, скъпи?

Кайл не отговори. Вдигна самолетчето си във въздуха, все едно лети. Примижал, следеше играчката.

— Кайл, миличък, виждаш ли лодки?

Той издаде тихичък бръмчащ звук, сякаш боботи въображаем двигател. Изглежда изобщо не я чуваше.

Денис погледна към реката. Нямаше лодки. Пресегна се и докосна Кайл по ръката, за да му привлече вниманието.

— Кайл? Кажи „Не виждам лодки“.

— Самолет. (Амоует.)

— Знам, че е самолет. Кажи „Не виждам лодки“.

Той вдигна играчката малко по-нависоко, без да откъсва поглед от нея. След момент проговори:

— Реактивен. (Еактивен.)

— Да, държиш самолет.

— Реактивен самолет. (Еактивен амоует.)

Тя въздъхна.

— Да, реактивен самолет.

Погледна лицето му, толкова съвършено, толкова красиво, толкова нормално на вид. Обърна с показалец главата му към себе си.

— Навън сме, но трябва да учим. Ако не повтаряш каквото ти казвам, ще се върнем в дневната и ще те сложа на стола. Не искаш, нали?

Кайл не харесваше стола. Не можеше да се измъкне от колана, а никое дете не обича такова нещо. Той обаче продължи да движи самолета напред-назад с неотклонно внимание, държейки го над въображаем хоризонт.

Денис пробва отново.

— Кажи „Не виждам лодки“.

Нищо.

Тя извади бонбонче от джоба на якето си.

Кайл го видя и посегна към него. Денис отдръпна ръка.

— Кайл? Кажи „Не виждам лодки“.

С мъчително фъфлене думите най-сетне излязоха от устата му:

— Не виждам лодки. (Не ишдам одки.)

Денис се наведе и го целуна, после му даде бонбончето.

— Браво, скъпи! Чудесно! Говориш добре!

Смучейки бонбона, Кайл изслуша похвалата, после се съсредоточи пак върху играчката.

Денис записа думите в бележника и продължи с урока. Погледна нагоре да измисли нещо, което не е изговарял днес.

— Кайл, кажи „Небето е синьо“.

След миг:

— Амоует.

* * *

Отново в колата, на двайсет минути от дома. Денис чу как Кайл се върти на задната седалка и насочи очи към огледалото за задно виждане. Шумоленето скоро стихна и тя се постара да не издава звук, докато той заспи отново.

Кайл.

Вчерашният ден онагледяваше живота й с него. Крачка напред, крачка назад, две настрани, постоянна борба. Беше по-добре от преди, ала все още твърде изостанал. Щеше ли да навакса някога?

Отвън тъмни облаци се стелеха по небето, дъждът не спираше. На задната седалка Кайл сънуваше, клепките му потрепваха. Денис се почуди какво ли представляват сънищата му. Беззвучни ли бяха — като ням филм, пробягващ в ума му. Дали вижда ракети и реактивни самолети, стрелкащи се из небето? Или пък използва малкото думи, които е усвоил? Не знаеше. Понякога, седнала до заспалия си син, Денис обичаше да си представя, че сънищата го пренасят в свят, където всички го разбират и езикът е истински — може би не английски, но все пак смисълът му е понятен. Надяваше се да сънува как играе с деца, деца, които не го отбягват, защото не говори. Надяваше се в сънищата си да е щастлив. Бог би могъл да му даде поне това, нали?

Сега на опустялата магистрала Денис беше сама. Кайл беше на задната седалка, ала тя бе сама. Не беше избрала такъв живот; единствено той й бе предложен. Можеше да бъде по-зле, разбира се, и тя се стараеше да запази този зрителен ъгъл. През повечето време обаче не беше лесно.

Щеше ли Кайл да има подобни проблеми, ако баща му беше до него? Дълбоко в себе си тя се колебаеше, ала не искаше да мисли така. Веднъж зададе въпроса на един от лекарите на Кайл. Отговори й, че не знае. Честен отговор, очакван, но цяла седмица след това я измъчваше безсъние. Понеже лекарят не я отхвърли категорично, идеята се загнезди в ума й. Дали самата тя някак си е причина за проблемите на Кайл? Този ред на мисли породи и други въпроси. Ако причината не е липсата на баща, дали не е нещо, което е направила по време на бременността? Хранила ли се е правилно, почивала ли е достатъчно? Трябвало ли е да пие повече витамини? Или по-малко? Чела ли му е достатъчно? Пренебрегвала ли го е, когато е имал нужда от нея? Хрумваха й болезнени отговори и с усилие на волята тя ги пропъждаше от ума си. Понякога обаче, късно нощем, въпросите се завръщаха тихомълком. Като зли горски духове, които рано или късно те застигат.

Дали за всичко някак си е виновна тя?

В такива моменти прекосяваше безшумно коридора, влизаше в стаята на Кайл и го гледаше как спи — омотал глава с бялото одеяло, стискаше дребна играчка в ръка. Взираше се в него и в сърцето й се надигаше тъга, ала изпитваше и радост. Веднъж, докато още живееха в Атланта, някой я попита дали би родила Кайл, ако знаеше какво я чака. „Разбира се“, отговори бързо точно както се полага. И дълбоко в себе си разбираше, че го мисли. Въпреки проблемите за нея Кайл беше благодат. Измерено в плюсове и минуси, списъкът с плюсове беше не само по-дълъг от списъка с минуси, но и по-смислен.

Заради проблемите му обаче освен обич тя изпитваше и нужда да го закриля. Всеки ден се случваше да й се прииска да се впусне в негова защита, да го оправдава, да накара другите да разберат, че макар да изглежда нормален, нещо в мозъка му не протича правилно. Ала през повечето време се въздържаше. Оставяше хората сами да решават. Ако не разберяха, ако не му дадяха шанс, губеха те. Защото въпреки всички затруднения Кайл бе чудесно дете. Не нараняваше другите деца, не им крещеше, не ги щипеше, не вземаше играчките им, даваше своите дори когато не иска. Беше сладко момченце, по-сладко тя не познаваше, а усмихнеше ли се… Боже, беше прелестен. Тя му се усмихваше в отговор, Кайл продължаваше да се усмихва и за частица от секундата й се струваше, че всичко е наред. Казваше му, че го обича, и усмивката му ставаше по-широка, ала понеже не можеше да говори добре, на нея понякога й изглеждаше, че единствена тя забелязва колко е прекрасен всъщност. Кайл седеше самичък в пясъчника и играеше с камиончетата си, а другите деца го отбягваха.

Тя се тревожеше за него непрекъснато. Всички майки се тревожат за децата си, разбира се, но Денис знаеше, че не е същото. Понякога й се искаше да познава друг родител с дете като Кайл. Тогава поне някой щеше да я разбира. Ще има с кого да поговори и рамо, на което да поплаче. Питат ли се другите майки, щом отворят очи всяка сутрин, дали детето им ще има приятел? Поне един приятел. Някога. Чудят ли се другите майки дали детето им ще посещава обикновено училище, ще спортува, ще отиде на бал? Виждат ли другите майки как се отдръпват от детето им — не само връстниците му, но и родителите? Измъчват ли се всяка минута, всеки ден с чувството, че тревогите им нямат край?

Мислите й следваха този утъпкан път, докато направляваше стария датсън по вече познати шосета. Беше на десет минути от къщи. Първият завой, моста до Едънтън, после наляво по Черити Роуд и след миля щеше да си бъде у дома. Дъждът не спираше, асфалтът бе черен и лъскав. Капките блещукаха в светлината на дългите фарове — диаманти, сипещи се от вечерното небе. Минаваше през безименно тресавище, едно от десетките в ниската равнина, напоявана от водите на Албемарлския залив. Малцина живееха тук и бяха едва ли не невидими. На магистралата нямаше други коли. Денис взе завоя с почти сто километра в час и я видя насреща — на по-малко от четиридесет метра.

Кошута, едра, обърнала глава към фаровете и замръзнала от несигурност.

Движеше се прекалено бързо, за да спре, ала инстинктът надделя. Денис натисна рязко спирачката. Чу острото свистене на гумите, усети как поднасят върху хлъзгавата от дъжда повърхност, почувства как инерцията тласка колата напред. Кошутата обаче не помръдна. Денис виждаше очите й, две жълти мраморни топчета, сияещи в тъмнината. Щеше да я удари. С писък завъртя силно волана, предните гуми се хлъзнаха, после реагираха някак. Колата се лашна по диагонал и се размина на крачка с кошутата. Твърде късно животното най-сетне излезе от транса и побягна невредимо, без да поглежда назад.

Завоят обаче дойде в повече на колата. Денис усети как гумите се отделят от асфалта, после с глухо тупване се връщат пак на земята. Старите амортисьори простенаха зловещо като вехт батут при подскока. Кипарисите бяха на по-малко от трийсет стъпки от шосето. Денис яростно завъртя волана отново, ала датсънът полетя напред, все едно не е направила нищо. Очите й се разшириха, пое си рязко дъх. Всичко сякаш се задвижи на забавен кадър, после с пълна скорост, след това пак на забавен кадър. Изходът е предрешен, осъзна внезапно тя, но прозрението продължи само частица от секундата. В следния миг се блъсна в дърво, чу как се огъва метал и предницата на колата експлодира към нея с трясък на счупено стъкло. Понеже коланът я опасваше през скута, а не през рамото, главата й се килна напред и се стовари върху волана. Остра, пронизваща болка в челото…

После нищо.