Никълъс Спаркс
Спасителят (18)

Седемнайсета глава

По-късно същата нощ, когато инцидентът на моста бе окончателно овладян, Тейлър се качи в пикапа и пое към къщи. Както подозираше, Джо му постави въпросите на Мич и прибави много други. Обсъдиха из основи какви решения е вземал и с какви основания. Макар Джо да не криеше гнева си, Тейлър се постара да го убеди, че не е действал безразсъдно.

— Виж… Не исках да скачам — подчерта той. — Ако не бях скочил обаче, и двамата нямаше да сме живи.

На това Джо не намери отговор.

Ръцете на Тейлър бяха спрели да треперят и нервната му система постепенно се нормализираше, ала се чувстваше изцеден, докато караше по тихите провинциални улички.

Няколко минути по-късно изкачи напуканите циментови стълби пред входната врата на къщата си. В бързината бе оставил лампите включени и домът му сякаш го посрещна с добре дошъл. Служебните книжа бяха разстлани по масата, калкулаторът лежеше до тях. Ледът в чашата вода се беше стопил.

В дневната се чуваше тихо телевизорът; преди да тръгне, слушаше бейзболен мач, а сега излъчваха местните новини.

Тейлър остави ключовете на плота и си свали ризата, прекосявайки кухнята до стаичката, където се намираха пералнята и сушилнята. Отвори капака и пусна ризата в пералнята. Събу си обувките и ги подритна до стената. Панталоните, чорапите и бельото отидоха при ризата. Той пусна пералнята и грабна хавлия, сгъната върху сушилнята. Отиде в банята и с бърз горещ душ изплакна тинята, наслоена по тялото му.

Среса се и обиколи къщата, изключвайки всички лампи. Легна си и изгаси светлината почти неохотно. Искаше да заспи, нуждаеше се от сън, ала въпреки изтощението внезапно разбра, че сънят няма да дойде. Още щом затвори очи, образи от изминалите няколко часа започнаха да изплуват в ума му. Като на филм някои се движеха напред на забързан кадър, други — назад, ала винаги се разминаваха с действителността. Не бяха картини с успешен край; наподобяваха по-скоро кошмари.

Сцена след сцена той наблюдаваше безпомощен как всичко се проваля.

Виждаше как посяга към човека в колата и чува стълбата да се прекършва със злокобен пукот, запращайки и двамата в бездната на смъртта.

Или…

Наблюдаваше ужасен как мъжът се протяга към ръката му с разкривено от страх лице и в същия момент колата се сгромолясва от моста.

Или…

Усещаше как потната му длан внезапно се изплъзва от въжето и той полита надолу към основите на моста, към смъртта…

Или…

Закопчава ремъците и чува особено цъкане, предвещаващо възпламеняването на двигателя. Цистерната експлодира и пламъците овъгляват кожата му. Собствените му предсмъртни писъци отекват в ушите му.

Или…

Вижда кошмара, с който живее от детството…

Очите му се отвориха рязко. Ръцете му пак трепереха, гърлото му беше пресъхнало. Запъхтян, той усети нов прилив на адреналин, ала този път цялото му тяло се сгърчи болезнено.

Обърна глава към часовника. Червените цифри показваха, че наближава единайсет и половина.

Примирен, че няма да успее да заспи, той включи нощната лампа и се облече.

Не разбираше решението си. Знаеше само, че има нужда да говори.

Не с Мич, не с Мелиса. Дори не с майка си.

Искаше да говори с Денис.

* * *

Паркингът пред „Ейтс“ беше почти опустял, когато Тейлър пристигна. В ъгъла имаше само една кола. Той спря пикапа на мястото най-близо до входа и си погледна часовника. Закусвалнята затваряше след десет минути.

Отвори дървената врата и камбанката звънна, известявайки появата му. Мястото беше същото както винаги — плот край далечната стена, където призори сядат шофьорите на камиони; дузина кръгли маси в центъра на помещението под вентилатор на тавана; сепарета с издраскани мушамени пейки от двете страни на входа до витрината. Въздухът миришеше на бекон дори в този късен час.

Рей разчистваше плотовете зад бара. Обърна се към вратата и позна Тейлър. Махна му с омазнената кърпа.

— Здрасти, Тейлър. Отдавна не съм те виждал. Ще вечеряш ли?

— Здрасти, Рей. — Тейлър обходи с очи помещението. — Няма да ям, благодаря.

Рей поклати глава с тънка усмивка.

— Така си и рекох — каза насмешливо. — Денис ще излезе след малко. Прибира неща в склада. Да я закараш вкъщи ли ще й предложиш?

Тейлър не отговори веднага и в очите на Рей проблеснаха искрици.

— Да не мислиш, че си първият, който идва тук с изражение на кученце? Всяка седмица минават по един-двама. Лика-прилика са ти и се надяват на същото. Шофьори на камиони, колоездачи, дори женени мъже. — Той се ухили широко. — Бива си я, нали? Красива като цвете. Не бой се обаче, досега не е казвала „да“.

— Не съм… — Тейлър заекна, изгубил дар слово.

— Хайде, хайде — намигна му Рей и сниши глас: — Но както казах, не бой се. Имам странно предчувствие, че ще получиш „да“. Ще й кажа, че си тук.

Занемял, Тейлър просто проследи с поглед как Рей изчезва нанякъде. Почти веднага Денис излезе през двукрилата врата към кухнята.

— Тейлър? — каза тя, очевидно изненадана.

— Здрасти — поздрави неловко той.

— Какво правиш тук? — Тя повдигна вежди със заинтригувана усмивка.

— Дойдох да те видя — отвърна тихо той, не намерил друго обяснение.

Не откъсваше очи от нея. Денис беше препасала протрита бяла престилка над работното си облекло — жълта като лютиче рокля с къси ръкави и остро деколте, закопчано до последното копче; полата покриваше коленете. Носеше удобни бели гуменки, та да й е по-леко да стои часове наред на крак. Косата й беше вързана на конска опашка, лицето й блестеше от пот и от лепкавия въздух.

Беше прекрасна.

Тя долови одобрителния му поглед, но когато пристъпи до него, в очите му зърна още нещо, което не беше виждала досега.

— Добре ли си? — попита го. — Изглеждаш, все едно си срещнал призрак.

— Не знам — промърмори той почти на себе си.

Тя се взря загрижено в него, после погледна през рамо.

— Рей? Може ли да взема кратка почивка?

Рей се престори, че дори не е забелязал появата на Тейлър. Продължи да чисти скарата и подхвърли:

— Разбира се, скъпа. Бездруго приключвам след малко.

Денис се обърна отново към Тейлър.

— Искаш ли да седнем?

Точно за това бе дошъл, но забележките на Рей го бяха объркали. В момента мислеше единствено за мъжете, търсили я в закусвалнята.

— Май не биваше да идвам — каза той.

Денис обаче, сякаш наясно какво точно трябва да направи, се усмихна съчувствено.

— Радвам се, че дойде — рече тихо тя. — Какво се е случило?

Той стоеше замлъкнал пред нея. Усещаше как всичко го връхлита отведнъж. Едва доловимият аромат на шампоана й, желанието да я прегърне и да й разкаже какво е преживял вечерта, да опише кошмарите и да признае как е копнеел да го изслуша…

Мъжете, които идват да я търсят в закусвалнята…

Въпреки всичко тази мисъл заличаваше другите от вечерната драма. Не че имаше причина да ревнува. Рей му беше казал, че Денис е отклонявала предложенията, а и той нямаше сериозна връзка с нея. Все пак чувството го беше завладяло. Какви мъже? Кой е искал да я откара в къщата й? Би я попитал, но разбираше, че моментът не е подходящ.

— Трябва да си вървя — поклати глава той. — Ти си на работа.

— Не — възрази тя, този път сериозно, усетила безпокойството му. — Нещо се е случило днес? Какво?

— Исках да говоря с теб — отвърна искрено той.

— За какво?

Очите й потърсиха настойчиво неговите. Красиви очи. Господи, прекрасна жена. Тейлър преглътна замаян.

— На моста имаше произшествие — каза рязко.

Денис кимна, все още несигурна какво предстои.

— Знам. Нямаше много клиенти, защото мостът беше затворен. Ти беше ли там?

Тейлър кимна.

— Чух, че е било ужасно. Вярно ли е?

Тейлър кимна отново.

Тя се пресегна и пръстите й нежно обвиха ръката му.

— Ще ме почакаш ли малко? Да проверя набързо дали има да се върши нещо, преди да затворим?

Тя се извърна и бавно отдръпна длан от ръката му. Върна се в кухнята. Тейлър остана сам с мислите си. Не за дълго — Денис се върна, ала изненадващо го заобиколи и продължи към входната врата. Спря там и обърна табелата „Отворено“. Тази нощ „Ейтс“ вече нямаше да приема клиенти.

— В кухнята всичко е наред — обясни Денис. — След малко съм готова за тръгване. Ще ме изчакаш, нали? Ще поговорим вкъщи.

* * *

Тейлър пренесе Кайл на ръце до пикапа. Детето бе облегнало глава на рамото му. Подаде го на Денис и Кайл се сгуши в скута й, без дори да се събуди.

Щом стигнаха до дома им, повториха процедурата в обратен ред. Тейлър взе Кайл от скута на Денис и го занесе в спалнята му. Сложи го в леглото и Денис веднага го зави. На излизане от стаята включи светещото мече и мелодията засвири тихо. Остави вратата открехната и двамата с Тейлър излязоха безшумно в коридора.

В дневната Денис включи една от лампите и Тейлър седна на дивана. След кратко колебание тя се настани на стол, разположен встрани от него.

И двамата мълчаха по пътя, за да не събудят Кайл, но щом седнаха, Денис веднага подхвана по същество:

— Какво се случи? — попита тя. — На моста тази вечер.

Тейлър й разказа всичко — за спасителната операция, какво са казали Мич и Джо, картините, които са го измъчвали след това. Денис го слушаше, без да откъсва поглед от лицето му. Когато приключи, тя се приведе напред.

— Спасил си го?

— Не сам. Спасихме го заедно — поправи я машинално Тейлър.

— Но колко се качиха на стълбата? И кой скочи в реката, защото стълбата нямаше да издържи?

Тейлър не отговори. Денис се изправи и седна на дивана до него.

— Ти си герой — прошепна с усмивка. — Както когато Кайл се изгуби.

— Не съм — поклати глава Тейлър, обсебен против волята си от ярки спомени.

— Герой си — повтори тя и улови ръката му.

През следващите двайсет минути разговаряха за дреболии, прескачайки от тема на тема. След време Тейлър най-сетне я попита за мъжете, предлагали да я откарат вкъщи; тя подбели очи през смях и обясни, че това е част от работата й.

— Колкото съм по-мила, толкова по-големи бакшиши получавам. Някои мъже явно обаче тълкуват вежливостта ми превратно.

Непринуденото реене на разговора беше успокоително; Денис се стараеше да отклонява мислите на Тейлър от произшествието. Като малка, когато сънуваше кошмари, майка й правеше същото. Говорейки за друго, каквото и да е, Денис лека-полека успяваше да се отпусне.

Това, изглежда, подейства и на Тейлър. Той постепенно притихна, отговорите му идваха по-бавно. Затваряше очи, отваряше ги и пак ги затваряше. Дишаше все по-дълбоко и умората най-сетне го завладя.

Денис държеше ръката му и го наблюдаваше как се унася. После стана от дивана и донесе одеяло от спалнята си. Побутна го, Тейлър легна и тя го зави.

В просъница той промърмори, че трябва да си ходи. Денис му прошепна да заспива и изключи лампата.

Върна се в стаята си, свали работните дрехи и облече пижама. Развърза си косата, изми си зъбите и лицето. После легна и затвори очи.

Фактът, че Тейлър Макейдън спи в съседната стая, бе последната й мисъл, преди да заспи.

* * *

— Здуауей, Тейър — каза бодро Кайл с доволна усмивка.

Тейлър отвори очи и зажумя, заслепен от ранните слънчеви лъчи, нахлуващи през прозореца в дневната. Разтърка очи с опакото на дланта си, за да се разсъни, и видя Кайл надвесен над лицето му. Чорлавата му коса стърчеше в различни посоки.

Едва след секунда Тейлър осъзна къде е. Кайл се изправи с усмивка и той седна на дивана. Прокара пръсти през косата си и погледна часовника. Минаваше шест. В къщата беше тихо.

— Добро утро, Кайл. Как си?

— Той шпи. (Той спи.)

— Къде е майка ти?

— Шпи на диуана. (Спи на дивана.)

Тейлър се поизправи и усети колко са вдървени ставите му. Рамото го болеше както всяка сутрин.

— Да, спах на дивана — кимна той.

Тейлър протегна ръце и се прозя.

— Добро утро — чу се зад него.

Той се обърна през рамо и в коридора пред стаята й видя Денис в розова пижама и по чорапи.

— Добро утро — поздрави Тейлър и стана от дивана. — Май съм заспал снощи.

— Беше изморен.

— Извинявай.

— Няма за какво.

Кайл вече седеше в ъгъла на дневната и си играеше с играчките. Денис отиде до него и го целуна по върха на главата.

— Добро утро, миличък.

— Добуо утуо — каза той. (Добро утро.)

— Гладен ли си?

— Не.

— Искаш ли йогурт?

— Не.

— Искаш да си играеш ли?

Кайл кимна и Денис се обърна към Тейлър.

— А ти? Гладен ли си?

— Не искам да приготвяш нещо специално за мен.

— Щях да ти предложа „Чириос“ — отвърна тя и Тейлър отговори с усмивка. — Добре ли спа? — попита Денис, придърпвайки горнището на пижамата си.

— Като пън — призна той. — Благодаря за снощи. Беше много търпелива с мен.

Тя сви рамене. Очите й уловиха утринната светлина, косата й — дълга и разрошена — се виеше над раменете.

— За това са приятелите.

С необяснимо смущение Тейлър взе одеялото и започна да го сгъва, доволен, че се е заел с нещо. Тук, в къщата й, се чувстваше не на място толкова рано сутринта.

Денис приближи до него.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш за закуска? Имам половин кутия.

Тейлър се поколеба.

— И мляко? — попита най-сетне.

— Не, тук ядем зърнените закуски с вода — отговори сериозно тя.

Той я погледна недоверчиво и Денис се засмя звънливо.

— Имаме мляко, глупи. Разбира се!

— Глупи?

— Умилително обръщение. Значи, че те харесвам — намигна му тя.

Думите й го разведриха.

— В такъв случай бих искал да остана.

* * *

— Каква ти е програмата за днес? — попита Тейлър.

Бяха закусили и Денис го изпращаше до вратата.

— Както винаги. Няколко часа ще учим с Кайл, после не знам… Зависи какво ще поиска той — да поиграем на двора, да караме колело… А вечерта съм на работа.

— Ще сервираш на онези похотливци?

— Момичетата също трябва да си плащат сметките — отвърна шеговито тя. — А и не всички са неприятни. Снощи дойде много мил мъж. Поканих го да остане вкъщи.

— Истински чаровник, а?

— Не точно. Но беше толкова окаян, че сърце не ми даде да го отблъсна.

— Уф…

Пред вратата тя го сръга игриво с лакът.

— Знаеш, че се шегувам.

— Надявам се. — Небето беше безоблачно, слънцето се подаваше над дърветата на изток. — Слушай… за снощи… Благодаря ти за всичко.

— Вече го каза, забрави ли?

— Не съм — отвърна със сериозен глас Тейлър. — Но исках да ти благодаря пак.

Постояха мълчаливо един до друг. После Денис пристъпи по-наблизо, сведе глава, вдигна я и доближи лице до неговото. Зърна изненадата в очите му, когато го целуна леко по устните.

Беше по-скоро докосване всъщност, но той се втренчи занемял в нея, мислейки си колко чудесно е било.

— Радвам се, че дойде при мен — каза Денис.

Все още по пижама и с разрошена коса, тя изглеждаше абсолютно съвършена.