Никълъс Спаркс
Спасителят (8)

Седма глава

Беше 2:26 след полунощ. Кайл бе изчезнал преди близо пет и половина часа.

Джуди навлажни кърпа и нежно избърса лицето на Денис. Тя не говореше много, а и Джуди не я притискаше. Денис изглеждаше разтърсена до дън душа — бледа и изтощена, със зачервени, изцъклени очи. Точно в два Джуди се бе обадила отново и бе разбрала, че все още няма новини. Този път Денис явно беше подготвена и почти не реагира.

— Искаш ли вода? — попита Джуди.

Денис не й отговори, но тя стана от леглото и донесе чаша. Когато се върна, Денис опита да се изправи и да отпие, ала инцидентът бе започнал да си казва думата. Пронизваща болка премина от китката до рамото й подобно на електрически ток. Коремът и гърдите я пристягаха, все едно дълго са държали нещо тежко върху нея и щом най-сетне са го махнали, тялото й бавно е започнало да си възвръща формата като балон, в който отново навлиза болезнена струя въздух. Вратът й беше вдървен; между плешките й сякаш бяха поставили стоманен прът, пречещ на главата й да се вдига и свежда.

Джуди остави чашата върху масичката и помогна на Денис да седне. Дъхът на младата жена секна, лицето й се разкриви от прииждащата на талази болка. После лека-полека мъчителните вълни стихнаха и Джуди й подаде чашата.

Денис отпи глътка и пак погледна към часовника. Времето все тъй напредваше неумолимо.

Кога ще го открият?

Забелязала изражението й, Джуди попита:

— Да извикам ли медицинска сестра?

Денис не отговори.

Джуди сложи длан върху нейната.

— Да си тръгна ли, за да си починеш?

Денис отмести поглед от часовника към нея и отново видя непозната… ала мила и грижовна непозната. Жена с благи очи, напомнящи възрастната й съседка в Атланта.

Искам да видя Кайл…

— Не мисля, че ще мога да заспя — рече най-сетне тя.

Допи водата и Джуди взе чашата.

— Как ти беше името? — попита Денис; завалването бе понамаляло, ала от изтощение думите излизаха едва-едва. — Чух го, когато говореше по телефона, но не го запомних.

Джуди остави чашата върху масичката и помогна на Денис да легне удобно.

— Казвам се Джуди Макейдън. Забравих да се представя.

— И работиш в библиотеката?

Джуди кимна.

— Няколко пъти съм те виждала със сина ти.

— Затова ли…?

— Всъщност не. Дойдох, защото на младини познавах майка ти. Двете бяхме приятелки. Когато разбрах, че си в беда… Е, не исках да си помислиш, че си сам-сама.

С присвити очи Денис сякаш за пръв път се вгледа съсредоточено в Джуди.

— Познавала си мама?

Джуди кимна.

— Живееше на същата улица. Отраснахме заедно.

Денис опита да си спомни дали майка й е споменавала за нея. Вглеждането в миналото обаче бе равносилно на опит да открие образ върху размазан телевизионен екран. Телефонът звънна и стресна и двете. Звукът беше пронизителен и някак зловещ. И двете се обърнаха към него.

* * *

Няколко минути по-рано Тейлър и другите бяха стигнали до Гъшите укрития. Тук, на миля и половина от мястото на произшествието, блатистата вода ставаше по-дълбока. Кайл не би могъл да отиде по-далеч, ала не бяха открили нищо.

Един по един мъжете започнаха да се събират край мочурището и по радиостанциите се раздадоха разочаровани гласове.

Тейлър обаче мълчеше. Продължаваше да търси и да се опитва да влезе в кожата на Кайл. Задаваше си същите въпроси както преди. Насам ли бе тръгнал? Отново и отново стигаше до същото заключение. Дори само вятърът би го подкарал в тази посока. Не би се борил с него, а и така светкавиците оставаха зад гърба му.

Проклятие. Трябва да е вървял насам. Но къде е?

Не биха го пропуснали. Преди да започнат, Тейлър бе напомнил на всички да проверяват всяко възможно скривалище по пътя — дървета, храсти, дънери, паднали стволове — където дете би могло да се прислони от бурята. Бяха го направили, разбира се. Всички бяха загрижени колкото него.

Къде беше Кайл тогава?

На Тейлър внезапно му се прииска да има очила за нощно виждане, нещо, с което да надмогне осакатяващия мрак и да различи силуета на момчето благодарение на телесната му топлина. Подобно оборудване можеше да се купи, но сред познатите му в града никой не притежаваше такова. Подразбираше се, че пожарната не разполага с подобни уреди — не можеха да си позволят редовен екип, камо ли свръхмодерна техника. Ограничените бюджети все пак бяха нещо обичайно за малките градчета.

Националната гвардия обаче…

Тейлър беше сигурен, че там имат всичко необходимо, ала в момента нямаше време за това. Отрядът просто щеше да пристигне твърде късно. А да изискат оборудване под наем не бе реалистично — отговорникът по снабдяването трябваше да поиска разрешение от началника си, той — от другиго; ще попълват формуляр след формуляр и тъй нататък до безкрайност. И дори като по чудо да удовлетворят молбата, най-близкият склад се намираше на два часа път. Дотогава щеше да се съмне.

Мисли.

Пак проблесна светкавица и го сепна. Последната гръмотевица бе проехтяла преди доста време и макар да продължаваше да вали, според Тейлър най-лошото бе отминало.

Ала когато мълнията освети нощното небе, той я видя в далечината — четвъртита дървена постройка, затулена сред гъсталака. Едно от десетината ловни укрития.

Умът му заработи бързо… ловни укрития… наподобяваха къщичките по детските площадки и предоставяха заслон от дъжда. Дали Кайл е видял някоя?

Не, твърде лесно е… едва ли… но…

Въпреки съмненията Тейлър усети как адреналинът изопва тялото му. Наложи си да запази спокойствие.

Може би — само дотолкова. Просто едно голямо „може би“.

В момента обаче разполагаше само с „може би“. Втурна се към първото укритие, което бе забелязал. Ботушите му затъваха в калта и издаваща мляскащ звук, борейки се с подгизналата земна маса. Няколко секунди по-късно стоеше пред заслона — не беше използван от миналата есен и бе обрасъл с пълзящи растения и храсти. Проправи си път през гъсталака и надникна вътре. Зашари с фенера из вътрешността на постройката с надеждата да зърне момченце, скрило се от бурята.

Видя обаче само прогнили дъски.

Отстъпи назад и в същия момент по небето отново пробяга мълния. Тейлър зърна друго ловно укритие. Намираше се на петдесетина метра и не изглеждаше буренясало както първото. Обнадежден, Тейлър се спусна към него.

Ако бях дете и бях стигнал чак дотук и бях видял къщичка…

Стигна до второто ловно укритие, претърси го бързо и не откри нищо. Изруга, изпълнен с още по-остро усещане за неотложност. Тръгна слепешком към следващия навес. От опит знаеше, че е на стотина метра, близо до водата.

Оказа се прав.

Запъхтян, той се бореше с дъжда, вятъра и най-вече с калта, чувствайки дълбоко в сърцето си, че интуитивната му догадка е правилна. Ако Кайл не беше тук, щеше да повика другите по радиото и да ги накара да претърсят всички ловни укрития в околността.

Този път, проправяйки си път през буренака, Тейлър си наложи да не очаква нищо. Насочи лъча на фенера навътре и затаи дъх.

В ъгъла седеше момченце — кално, изподраскано, мръсно… но иначе невредимо.

Тейлър примижа, сметнал го за мираж. Когато отново отвори очи обаче, момченцето си беше там. В блузка с Мики Маус и тъй нататък.

От изненада Тейлър не можа да проговори. Въпреки дългите часове из тресавището завършекът бе настъпил някак много бързо.

В тишината, продължила няколко секунди, Кайл вдигна глава и погледна едрия мъж с дълга жълта наметка и лице, изразяващо изненада, сякаш са го хванали да прави нещо, което ще му навлече неприятности.

— Здуаасти — изрече изразително Кайл и Тейлър се засмя с глас.

Тутакси по лицата и на двамата грейнаха широки усмивки. Тейлър приклекна, момченцето се изправи и се сгуши в обятията му. Беше студено и мокро, трепереше. Когато Тейлър усети малките ръчички да обгръщат шията му, очите му се напълниха със сълзи.

— Здрасти, юначе. Ти си Кайл, нали?