Виктор Юго
Клетниците (110)

ГЛАВА X
ЛОШАТА ШЕГА НА ВЯТЪРА

Когато ханчето на Монфермей започна да запада, съпрузите Тенардие се бяха сдобили с още две деца, и двете момчета. Така им станаха прекалено много. Тенардиерица се беше отървала от последните две и то с рядко удоволствие. Както видяхте, нейните майчини чувства не се разпростираха отвъд дъщерите й.

— Притрябвали са ми тия пискуни! — казваше тя за последните две.

Съпрузите се освободиха от тях и то не без изгода. Харизаха ги на една изтънчена престъпница Маньон, която се задължи да плаща на родителите по десет франка на месец.

Тя именно бе връчила на Епонин записката относно улица Плюме. Маньон дълго бе оставала в сянка, без никой да я безпокои, но един прекрасен ден полицията довтаса в жилището й и я арестува. Двете момченца играеха в нечий заден двор и съвсем не подозираха какво ги е сполетяло. Когато поискаха да се приберат, намериха вратата затворена. Кърпачът от дюкянчето насреща ги извика и им даде парче хартия, на което майка им бе написала един адрес. Кърпачът им каза:

— Идете там. Съвсем близо е. Покажете листчето и там ще ви оправят.

Двете деца тръгнаха. По-голямото водеше за ръка по-малкото и държеше в ръчичка листчето. Студено му беше. Премръзналите му пръстчета не държаха здраво листчето. На пресечката духна вятър и го изтръгна от ръката му. Смрачаваше се и момченцето не можа да го намери.

Тогава двете деца заскитаха наслуки по улиците.

Напролет остър, студен вятър често пронизва Париж. Като че ли някой е забравил полуотворена тъмната врата на зимата и сега духа от нея.

Тази вечер севернякът духаше така безмилостно, сякаш се беше завърнал януари. Гражданите бяха навлекли отново зимните си палта. Малкият Гаврош, винаги весел и зъзнещ под дрипите си, се беше прехласнал пред дюкянчето на един бръснар. Той се бе пременил с един женски шал, който бе омотал около врата си. Привидно се любуваше на една младоженка от восък, която се въртеше зад стъклото на витрината. Но всъщност разглеждаше дюкянчето, за да види дали не може да задигне някой калъп сапун и после да го продаде. Често си изкарваше обеда с такива сапуни. Той наричаше този вид работа „бръснене на бръснарите“.

Бръснарят се въртеше около клиента си в затопленото дюкянче и поглеждаше изпод вежди врага — зъзнещото безочливо гаменче, което беше пъхнало премръзналите си ръце в джобовете, но умът му явно не стоеше мирно. В това време две по-малки деца, едното като че ли седем, а другото петгодишно, влязоха в дюкянчето, искайки нещо с плачлив глас. Те говореха едно през друго и нищо не се разбираше. Зъбите им тракаха от студ. Бръснарят се извърна разярен и ги изтласка на улицата.

Гаврош изтича след децата и ги заговори:

— Какво има, сополанковци?

— Не знаем къде да нощуваме — отвърна по-голямото.

— Само това ли било? Чудо голямо! Плаче ли се за такова нещо? — и той добави с покровителствен тон: — Елате с мен, малчуганчета!

Двете деца тръгнаха след него. Те не плачеха вече.

Гаврош пое с тях към Бастилията. Грубият бръснар го беше настроил нападателно и когато видя една портиерка, влачеща метлата подире си, той й извика:

— С коня си ли излизате, госпожо?

В същото време опръска с кал лачените ботуши на един минувач.

— Ах, ти обеснико! — ядоса се минувачът.

— Оплаквате ли се от някого? — попита Гаврош, подавайки нос от шала.

— От тебе — изсумтя минувачът.

— Гишето е затворено. Не приемам вече оплаквания.

Малко по-нататък Гаврош съгледа под един вход тринадесетгодишно просякинче с толкова къса рокличка, че се виждаха коленете му. Бързото растене играе понякога такива номера.

— Горкото момиче! На, дръж поне това!

И като отви топлия шал от врата си, той наметна мършавите посинели рамене на момичето. Така шалът си възвърна своето първоначално предназначение.

След като стори това, Гаврош се разтресе от студ.

— Бр-р!

Дъждът се ожесточи като че ли още повече от неговото „бр-р“. Лошото небе така наказва добрите постъпки!

— Все едно! — додаде Гаврош, поглеждайки просякинчето, което се беше свило на кълбо под топлия шал. — Тая поне сега си има знаменито кожено палто!

Минаха покрай витрина с гъста желязна мрежа, отличителен белег на хлебарниците. Хлябът се крие като злато зад железни решетки!

— Ей, хлапета, вечеряли ли сте?

— От сутринта не сме хапвали нищо, господине — отвърна по-голямото.

— Че нямате ли си баща и майка?

— Имаме, господине, но не знаем къде са.

— Понякога е по-добре да не знаеш къде са, отколкото да знаеш — заяви философски Гаврош.

— Колко чудесно все пак! Мама ни беше казала, че ще ни води да си вземем върба за Цветница!

— Бабина ти трънкина! — забеляза Гаврош.

— Мама е истинска госпожа.

— Тинтири-минтири! — отвърна Гаврош.

Той се беше спрял пред хлебарницата и от няколко минути опипваше и пребъркваше всички скривалища на дрипите си.

— Спокойно, малчугани! Ще има вечеря за трима ни. И той измъкна едно су от джоба си. После бутна и двете в хлебарницата и сложи монетата върху тезгяха.

— Момче, хляб за пет сантима! На три парчета! Хлебарят изгледа тримата си клиенти и посегна към черния хляб. Гаврош кресна възмутено:

— Квойтуй?

Предупреждаваме читателите, че тази дума замества изречението: „Какво е това?“ Хлебарят го разбра.

— Много хубав второкачествен хляб.

— Искаш да кажеш просеник! — отвърна Гаврош презрително. — Бял хляб, момче! Черпя!

Хлебарят прибра парите, а Гаврош каза на децата:

— Гризкайте!

Те го погледнаха озадачени.

— Ах, вярно, те не разбират още. Яжте! Напъхайте това в човките си!

И той им даде по едно парче, като остави най-малкото за себе си. След като получи парите, хлебарят ги гледаше недоволно.

— Да си идем на улицата — предложи Гаврош.

И те поеха към Бастилията.

Когато минаха по една тъмна уличка, Гаврош се натъкна на Монпарнас.

— У, че си елегантен! И със сини очила! Не ти липсва вкус, честна апашка дума!

— Не кряскай толкова — предупреди го Монпарнас. —-Отивам да търся Бабе.

— Аз мислех, че е в пандиза.

— Отпандизи се.

— Майстор и половина!

Гаврош хвана несъзнателно дръжката на бастунчето, което Монпарнас държеше в ръка и измъкна остра кама.

— Охо! — възкликна той. — Ти си си взел и жандара, само че в цивилни дрехи. С фантета ли възнамеряваш да се биеш.

— Нищо не се знае. Не е лошо да имаш карфица у себе си. Накъде си се запътил?

Гаврош посочи двете си протежета.

— Да ги сложа да нанкат.

— Къде ще спят?

— У мене.

— Нима имаш квартира? Къде е?

— В слона. Квоотуй?

Това е пак говорим израз, който никой не пише, но всеки произнася и значи: „Какво от това?“

— Всъщност защо не. Добре ли си там?

— Отлично. Само че не казвай никому. Вмъквам се през една дупка между предните крака на слона. Е, хайде, лека нощ. Ако ти потрябвам за нещо, там съм. Няма портиер. Търси господин Гаврош.

Монпарнас се запъти към Гревския площад, а Гаврош продължи с децата към Бастилията.

По онова време в югоизточния край на площад Бастилия стърчеше все още странен макет, изграден от зидария и дърво, който представляваше слон с куличка. Могъщ осезаем призрак, изправен до невидимия призрак на Бастилията. Никой не хвърляше поглед към него. Беше изоставен и неприветлив. Този грубоват, но безспорно величествен паметник служеше за убежище на Гаврош.

— Не се бойте, сополанковци — каза той на децата, когато се приближиха. До стобора бе прикрепена стълбата на работниците от съседния дървен склад. Гаврош я изправи и опря горния й край до зеещата тъмна дупка в корема на колоса.

— Качвайте се и влизайте!

Децата не се решаваха. Те се спогледаха ужасени. Той се качи горе, без да използва стълбата и им подвикна да го последват.

— Ето, видяхте ли? Хайде, бебчета! Качи се първо ти! — обърна се той към по-голямото. — Ще ти подам ръка.

Голямото дете се престраши. По-малкото, останало само между огромните лапи на слона, се разрева.

Когато голямото момченце се изкачи достатъчно, Гаврош се присегна и го издърпа горе.

— Чакай тука — каза му той.

После скочи върху тревата, сграбчи петгодишното момченце и се заизкачва с него. Той го подаде на братчето му и каза:

— Аз ще го бутам отдолу, а ти го тегли отгоре. След миг и тримата се озоваха в търбуха на слона.

— Сега сте мои гости, хлапенца!

Празнично облечените буржоа, които се разхождаха в неделя край слона, често подхвърляха самодоволно:

— За какво ли пък служи това?

А то служеше, за да спаси от студ, мраз, град и дъжд, да предпази от зимната хала, от спането в калта и в снега едно малко създанийце без баща и майка, без хляб, без дреха, без покрив. То служеше да приюти невинното, отхвърлено от обществото дете. Да намали поне отчасти обществената вина. За това служеше слонът при Бастилията.

Гаврош потъна уверено в мрака, като собственик, който познава добре жилището си и запуши с една дъска отвора. После драсна клечка кибрит и запали върха на натопен в смола фитил, носещ името „Зимничен плъх“. Двете гостенчета се огледаха. Те сигурно изпитаха същото, което се изпитва в утробата на огромен кит. Над тях се издигаше внушителен скелет.

Малкото момченце се сгуши до братчето си и каза полугласно:

— Тъмно е като в рог.

— Какво ви прихваща? — сопна се Гаврош. — Да не би да искате двореца Тюйлери? Я ги виж, като че са расли в златен кафез! Вънка е тъмно като в рог, глупчо. Вън вали, а тука не. Вън е студено, а тук няма и следа от вятър.

Децата почнаха по-спокойно да разглеждат „апартамента“.

Той ги бутна към дъното на туловището, където се намираше постелята му — дюшек, одеяло и ниша със завеси.

Дюшекът беше сламена рогозка, одеалото — почти ново парче грубо сукно. А сега да видим какво представляваше нищата.

Три дълги пръта, забити в корема на слона, съединени и омотани с въже в горния край, образуваха нещо като пирамида. Тя крепеше мрежа от медна жица, изкусно прикрепена така, че да обвие плътно трите пръта. Долу беше притисната като в обръч от големи камъни. Мрежата напомняше птичите клетки в зоологическата градина. Тази мрежа заместваше завесите.

Гаврош поотмести камъните, повдигна малко мрежата и каза:

— Изпълзете вътре, малчугани!

После се вмъкна и той, и грижливо нареди отново камъните, за да затвори плътно отвора.

И тримата се проснаха върху рогозката.

Гаврош все още държеше в ръка „Зимничния плъх“.

— А сега да къртим — заповяда той. — Ще угася свещника.

— Господине — попита по-малкото братче, като посочи мрежата, — какво е това?

— Това пази от плъховете. Взето е от зоологическата градина.

Докато говореше, той завиваше с края на одеалото малкото момченце, което прошепна:

— Ах, колко е приятно! Колко е топло!

Гаврош изгледа със задоволство одеалото.

— Пак от зоологическата градина. Взех го от маймуните, а рогозката е от жирафа.

Двете деца наблюдаваха смаяни и почтителни това необикновено и изобретателно същество, бездомно като тях, слабо като тях, което не се боеше от нищо.

— А не ви ли е страх от градските сержанти? — попита по-голямото.

— Не се казва сержанти, а фантета. Ами я ми кажете, защо ревяхте одеве?

— Защото нямаме вече жилище.

— Не се казва жилище, а соба.

— И после, страх ни беше да останем сами нощем.

— Не се казва нощем, а по мръкнало.

— Благодаря, господине — каза детето.

— Няма вече да хленчите. Аз ще се грижа за вас. Ще видите колко хубаво ще си живеем. През лятото ще се къпем в реката, а през зимата ще ходим на театър. Брей, фитилът догаря. Внимание! Нямам пари за повече осветление.

— Освен това някоя искра може да падне върху рогозката и да подпали къщата.

— Казва се „да опърли комина“.

После той зави за последен път децата, духна кандилцето и каза: — Къртете!

— Много ми е добре — промърмори по-голямото — като че ли имам пухена възглавница под главата.

— Не се казва глава, а чутура.

Едва изгаснала светлината, мрежата, под която лежаха децата, се разтърси силно. Чу се глухо триене, съпроводено с металически звук, като че ли в медната жица се впиваха стотици зъби и нокти.

Смразено от ужас, петгодишното момченце бутна братчето си, но то вече „къртеше“, както му бе заповядал Гаврош. Тогава, примряло от страх, детето се осмели да се обърне към Гаврош, сдържайки дъха си:

— Господине! Какво е това?

— Плъхове.

И действително плъховете, гъмжащи в утробата на слона които стояха на почтително разстояние, докато светеше свещта, се втурнаха към палатката на Гаврош, подушили „прясно месо“.

Малкото момченце не можеше да заспи.

— Господине! — обади се повторно то. — Какво е това плъхове.

— Мишки.

Това обяснение поуспокои детето, защото то беше виждало бели мишки на панаира.

— А защо не си вземете котка?

— Имах, но те я изядоха.

Детето цяло се разтрепери.

— Кой изяде котката? Мишките ли?

— Да, плъховете.

— А могат ли да изядат и нас?

— Като нищо.

Ужасът на детето достигна краен предел, но Гаврош добави:

— Не се бой. Те не могат да влязат при нас. А и аз нали съм тук? Не се бой. Ето, хвани ръката ми. Нанкай.

Детето притисна ръката му до гърдите си и се почувствува в безопасност.

Нощните часове изтекоха. Изправен неподвижно, с вперени в мрака очи, огромният слон стоеше замислен и сякаш доволен от своето добро дело, охранявайки от небето и хората три злочести заспали дечица.

За да разберете по-добре следващата случка, трябва да поясним, че полицейският пост се намираше на другия край на площада и не можеше нито да види, нито да чуе какво ставаше около слона.

Малко преди разсъмване някакъв мъж прекоси площада и се озова под търбуха на слона. Той нададе странен вик, който би могъл да бъде възпроизведен само от папагал:

— Кирикикиу!

Когато викна втори път, от вътрешността на слона му се обади звънък и весел детски глас:

— Да.

Почти незабавно дъската, която затуляше отвора, се отмести и едно дете тупна до мъжа. Детето беше Гаврош, а мъжът — Монпарнас.

— Имаме нужда от теб, ела да помагаш.

Момчето не поиска повече обяснения.

— Идвам.

Двамата закривуличиха между зарзаватчийските колички, които в този час се придвижваха към халите. Сгушени в ямурлуците си поради силния дъжд, зарзаватчиите дори не поглеждаха двамата странни минувачи.